НЕПРЕОДОЛИМОТО
Никой никога не ще постигне чуждата болка. И лъжа е нашето участие. Самоласка - състраданието ни. Не са ли тогава нелепи и нашите осъждания и прощавания? никой не изнася на показ своята душа. И ние не я знаем.
Незнанието не може да осъжда. Незнанието не може да прощава. Не може да защитава.
Осъждаха, защитаваха Яворова…
И викащата болка на една чужда душа по своему се мъчеха да уяснят.
Кой знае нейните пожари и гърчения? Кой знае границите на позволеното и непозволеното в нея? Самата тя не знае.
*
„Спят вечните води, безбрежните води - бездънни…
И тръпнем пред безмълвните им бездни.”
Тръпнем, когато смирени търсим опора в майчината ръка, когато „прясна кръв” има по устните ни и когато не познаем своя изкривен лик, отразен в тях.
А образа на поета знаем ли?
Едни виждат убиец, други - обгореното от мълния чело на певец, трети - сгърчената стомана на ръка, дигната за подвиг.
Образа? - Ето го:
Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи
и камък остър на гърдите ми тежи.
Не съм аз там - не съм това - не съм!…
Не - това е той!
Непознал себе си.
*
Какво е Яворов?
Неговите песни са твърде ранни билки за нашата пръст.
Самият той - смесената кръв на нашите деди, необузданата воля на една далечна орда.
В него спят пет века и изгрява слънцето на шестия.
Той съединява малкия с големия.
Раздвижи съня на „вечните води” и никой го не обича като брат.
Но пред богатия, който остави златото си на земята, стоим изправени без шапки.
*
С цената на своя живот той поиска да спаси вярата на бъдещето в себе си.
Дигнатата ръка не измени съдбата - тя поиска чрез неговата ръка да довърши предопределението.
И „виденията” станаха ясновидство.
*
Моят последен „спомен” за поета - който изличи всички други е:
Вечер. Една протегната сляпа ръка, търсеща друга за сбогом.
Това е краят.
Не символ, а - пътя на непреодолимото.
