Добри Немиров

Често виним народа, че забравя първите си хора и че не всякога им дава заслужената дан. За туй равнодушие на народа неведнъж се е писало и говорило. Всъщност ние, които имаме куража да мислим, че правилно тълкуваме народната душа, ясно показваме, че тая душа ни е още недостатъчно позната.

За наша голяма радост тя е толкова силна и богата, че нито нашите съмнения ще я докоснат, нито нашата невяра ще я смути. Не може един народ, преживял едно толкова сложно и богато възраждане, да не е зрял и мощен в своя възход.

За Вазова още не е казано онова, което чака неговият духовен ръст. И при все това, в душата на народа той расте всекичасно. Ясно е, прочее, че тоя апарат - народната душа - има всички възможности да отхрани величието на една личност, към която чувствува своя дълг.

Да, Вазов порасна в душата на народа и там продължава да расте и днес. Нека тогава си обясним, защо е тъй щедър народът към Вазова. Ако се вгледаме в делото му в неговата цялост, ще видим, че оня обект, който най-силно вдъхновява творческия му импулс, е България и българският народ.

Един спомен от моето юношество ме кара да се спра за малко тук. Въпросът е за едно плагиатство от Вазовата поезия, което аз, тогава десетгодишно момче, направих. Написал бях едно стихотворение, последният куплет на което свършваше така:

Българийо, драга мила,
земя, пълна с добрини,
земя, що си ме кърмила -
моя поклон приеми.

Към моето стихотворение аз безцеремонно залепих един Вазов куплет и тъй успях да го оживя. Тоя наивен случай от моето детство дойде не току-тъй. Аз чувствувах, че в моето стихотворение липсва България, липсват чувствата ми към нея и липсва моето преклонение пред нейния величав образ. Тогава защо да мисля много-много, когато тия чувства са изказани тъй добре от Вазова? Ще взема частица от тях и стихотворението успешно ще се свърши.

Не направих никакъв грях с това, защото, ако тогава аз взех частичка от стихотворението му, днес целият български народ се къпе в неговата всеобемна и неизчерпаема любов.

Толкова е кристално-чист в израза си Вазов, че само един куплет ще е достатъчен, за да почувствуваш неговата душа с всичкия блясък, който се твори в нея. Тоя куплет ни разгръща идеята за човечност и изобщо нравствената идея, която се разлива в неговите творби. Въззивът „Българийо” не е случаен у Вазова. Той при всички трудни минути, при всички радости, при всички скърби, които връхлитат народа ни - побързва да се обърне към България, като към своя обична и лелеяна майка.

България е началото и краят на Вазова, и от нея започват и свършват всички въпроси, които изпълнят прозата и поезията му. България той нарича „земя, пълна с добрини”. Навсякъде Вазов намира случай да посочи светлото, доброто и хубавото в родината си.

Пред образа на българската природа във Вазовата душа в стройни акорди се откъртва симфонията на възторга и преклонението. Българската природа - това е раят на земята…, защото нийде в света няма нашия Пирин, нашата Рила, нашите Родопи или нашата гиздава Витоша. Природата - това е съчетание на възторг, боготворение, мистика и обаяние… И няма предвзетост, а само красота.

Да, „пълна с добрини е България”, нещо, което личи във всичките Вазови типове от „Под игото”, от „Чичовци”, от „Немили-недраги” и пр. Човекът у Вазова е носител на добро и светло. Като почнете от чорбаджи Марко, минете през Дормидолски, през Македонски, през дядо Йоцо, през множество светли фигури, та да свършите с известния Мунчо, ще видите, че наистина нашата земя е пълна с добрини, щом нейните чеда са тъй изпълнени с топли, човечни, нравствени качества.

„Земя що си ме кърмила”, казва той на българската земя. Това е една велика истина. Вазов е откърмен точно от България. Тя е неговата майка, тя е, която го отрасте. И откърми го тя със своите идеали за свобода и независимост - свобода, възпявана тъй неподражаемо в „Под игото”. Това взе от нея Вазов и това внесе в творбите си. И докато преди Освобождението той зовеше за свобода, след Освобождението трябваше да даде храна на друг идеал: самоотверженото пазене на тая свобода.

С такава именно храна България отгледа Вазова, за да стане тъй, че той сам да ни го каже. И тая признателност той изразява с нисък поклон към образа на България и всичко българско. „Моя поклон приеми” казва той и се кланя, ту на планините, ту на реките и потоците, ту на полетата, ту на горите… Той се кланя навсякъде, защото чувствува, че всяка българска прашинка на една свободна България крие частица от нейното обаяние.

Не току тъй прочее аз, като десетгодишно момче, плагиирах един куплет от Вазова. Трябвало е още тогава да разбера, че Вазов е една богата - пребогата рудница, от която всички ще вземаме, за да обогатяваме своите души. В тая рудница има изобилие от любов към род и родина, и това изобилие още ще насища българския творец.

Днес ние вече казваме колко много ни е дал Вазов и как ни го е дал, за да не чувствуваме нищо чуждо в неговото творчество.

Духът на Вазов - това е духът на България.

Духът на България - това е вдъхновителят на оня, който работи и живее за нея.

сп. „Завети”, г. ІV, кн. 7, 1937 г.