МЕЖДУ ЖИВОТА И МЕЧТАТА
Иван Милчев е между онези поети, които умело следват традицията на Никола Йонков Вапцаров и Пеньо Пенев. Неспокойствие за утрешния ден на родината, неспокойствие за нравствените човешки ценности, неспокойствие и тревога за бъдещето на човечеството - това са чувствата, които доминират в стиховете му.
В неговото творчество се оглежда не само възмъжаването на нашия народ, но и всичките тревоги на съвременника, богатството на неговия делник, на душата му, на стремленията му… В нашата литература Иван Милчев присъства с многобройните си книги с лирика, като автор на книги за деца и съветска поезия. За поемите си „Жътвен поход” и „Бойци” е удостоен с Димитровска награда.
Роден е на 31 януари 1910 г. в село Расово, Михайловградски окръг. Завършва педагогическо училище в Лом, където прави и първите си опити в поезията. След двегодишно учителстване в родното си село, той се записва в Школата за запасни офицери. В Отечествената война командва батарея. За проявен героизъм е награден с орден „За храброст”. Носител е на ордените „Червено знаме на труда”, „Кирил и Методий”, „Народна република България”. Издал е повече от 30 книги. През 1950 година издава стихосбирката „Пост на мира”, през 1951 г. - поемата „Жътвен подох”, а през 1952 г. - поемата „Бойци”. Следващата година двете поеми са удостоени с Димитровска награда. Разбира се, тези поеми са етап в неговото творчество. Но заслугата им и на автора е, че първи внесоха в националната ни поезия темата за мирновременния живот на народната армия.
С всяка нова стихосбирка: „Да се откриеш” (1968), „Насаме със себе си” (1970), „От десетия етаж” (1973), „Неуловимото” (1978), „Неспокойни стихове” (1979), „Откровено” (1982) се обогатява лирическият герой на Иван Милчев, разширява се неговата тематична палитра, расте поетичното му майсторство.
Привлича го и богатият свят на децата. За тях той написал книгите „Летни изненади” (1969), „Веселият парад” (1971), „Смешни момчета”. Тази автобиографична повест беше преведена на руски език и отпечатана в издателство „Детска литература” в Москва. От преводните му сборници ще посоча стихотворенията и поемите на съветските поети Дмитрий Кедрин (1962) и Борис Пастернак (1975), стихотворенията за деца от Виктор Викторов. Иван Милчев превежда избрана лирика от руските поети от ХIХ век.
Ще се спра по-подробно на две от книгите на поета - „Неспокойни стихове” и „Откровено”.
“Неспокойни стихове” ни грабва с вълнението на поета, което той е съхранил през годините, с неговата непосредственост и искреност, с богатството на изживяванията, с тревогата, която носи неговият лирически герой. И ако я отличаваме от многото други поетически книги, които бяха публикувани също през 1979 година, то е именно защото е тревожна. Тревожен е и поетът. Него го е наранявало равнодушието, предателството, мълчанието, когато трябва да се крещи.
И своите “Неспокойни стихове” Иван Милчев е написал от позицията на своя обществен идеал, от позицията на своята доказана и защитена вярност към народа и родината.
Съзнателно започвам с последното стихотворение в книгата “Наздравица”, в което с една сдържана мъжественост отново са изразени най-съществените черти на неговия лирически герой, чието съдържание се обогатяваше с всяка нова книга - готовността да бъде винаги в строя, винаги на предната линия, неговата себежертвеност и тази съхранена младост на духа, която носят дейните хора… Завладяващата искреност на този монолог от името на връстниците, отправен към младите поколения, освобождава изповедта на поета от всяка преднамереност.
И ние възприемаме стихотворението като едно идейно тематично продължение на “История” на Вапцаров, обогатено с опита на едно поколение, което доведе революцията до победа, което защитаваше нейните постижения:
Нима ще знаят те, че млади
ний никога не сме били,
че в грохота на канонади
денят ни се изпепели,
че няма да сме ветерани
щом времето ни позове?
Това е не само готовност да носиш дълга си докрай, това е отговорността пред бъдещето, това е верността към идеала за човешка красота и социална справедливост. Идеята за отговорността доминира над многообразието от мисли, които внушава авторът на “Неспокойни стихове”.
И затова ни е понятна тревогата му в първото, програмно стихотворение на книгата, в което лирическото чувство е потиснато от изживяванията, които налагат с натрапчивото си присъствие в живота посредствените. И не случайно тук Иван Милчев внушава мисълта, че силата на човешкия дух се измерва по неговата способност да отстоява истината.
И наистина каква по-точна мярка за мащабите на една личност може да има от нейната способност да говори истината и да понесе една истина, даже когато тази истина е опасна, или най-малкото неприятна за самата личност. И може ли да бъде личност този, който е далеч от истината, този, който не може да понесе една истина, или който понася само истините, които са му удобни. В стихотворението доминира тревогата на поета, че в този нов материален свят, който изграждаме, се движат духовно извехтели хора и старото, което те излъчват, не само ни дърпа назад, то тежи и ни пречи да вървим напред.
И страшното е, че често пъти тези хора ни “дресират”, налагат ни поведение, което им е удобно. Затова понякога е трудно да отстояваш истината. Но съдбата на поета “е да говори честно, да каже цялата истина”, въпреки че това не е лесно.
Имах удоволствието да сядам на масата на Иван Милчев в известното кафене на писателите на ул. “Ангел Кънчев” (сега вече го няма) и да го слушам. В един такъв разговор в кафенето той сподели за стихотворението си “Съседът пак дресира свойто куче”:
- Край мене дресират. И аз съм дресиран, но не знам докога ще търпя… Моята съдба е да говоря честно, да кажа цялата истина, но това е трудно и ненапразно Езоп се изсмива зад гърба ми…
Като жестока самоирония звучи стихът: “За хаоса в душата и в ушите виновни са панелните стени”, защото поети като Иван Милчев никога не са стояли зад стените на своя дом, за да търсят фалшиво спокойствие. И десет метра да бяха дебели тези стени, тревогата в душата на поета щеше да е същата и той пак, даже през смеха на Езоп, щеше да казва истината така, както я чувства. И в цялата книга “Неспокойни стихове” поетът защитава своята позиция от програмното си стихотворение.
Допада ни тази искреност на поета. Допада ни гражданската му смелост, с която е написана книгата. Защото мина времето, когато можеше да говорим и пишем с умиление за всичко около нас. Дошло е друго време, време на голямата отговорност за всичко, което вършим. Трябва трезво да се вглеждаме и в себе си, и в това, което ни заобикаля, защото имаме да преодоляваме много неща, които ни пречат.
Пречат ни да вървим бързо напред към онова мечтано време, в което няма да можем да влезем с овехтелите си души, няма да можем да усетим красотата на битката за него, ако не виждаме по-далече от своята себичност.
И в поемата “Утро в синьо”, в която доминира ведрото настроение и оптимизъм, в която са създадени силни поетични образи, които носят този оптимизъм - тревожната съвест на поета, любимата жена, жената на терасата, от чиито работни ръце е порозовяло небето, работниците, които са “сънували бетон и вар”, задъханият град, денят - поетът прави едно съдбовно не само за себе си, а за своето, а може би и за следващите поколения признание:
Как чисти бяхме в своята наивност
за бързите промени вътре в нас!”
Това е ключът към неспокойствието, това е жестоката клада, на която изгаря душата на поета, очистителната клада на битката, която водим, за да се променим, за да се извисим духовно до онзи идеал за човека, който носеше в себе си Вапцаров и за който загина, този човек, който не само ще вярва, че “утре живота ще бъде по-хубав”, но който ще очисти душата си от грозното, за да се зависи до тези, които могат да умрат в името на този идеал.
В тази малка автобиографична поема има равносметка и преоценка на изминатия път, има поглед към света наоколо, има труд и вяра, има стремление към великото в човешкия живот - творчеството…
Върху тъмната корица на книгата художничката Мария Кънчева е нарисувала началото на една спирала, която във философията на древните народи е символ на живота. И в книгата на Иван Милчев лирически е внушена тази идея за движението на живота. Впрочем, в почти всички стихове се прокрадва този стремеж на автора да проникне в смисъла на вечната загадка, наречена живот. В неговите отговори има и мъдрост, почерпана от опита, и дързост, и смели догадки, и обобщения. Но неговото философско кредо носи заряда на една съвременна вярност към дейното начало и в природата, и в човешкото битие:
И си измисляш сам едно мерило
за смисъла на тоя къс живот:
черпи като дървото земна сила,
защо не питай, само давай плод!
(Утро в синьо)
Всички стихотворения в книгата “Неспокойни стихове” имат дълбок смисъл. Във всичките е търсен отговорът за смисъла на човешкия живот или образа на съвременния човек - неговото настояще и бъдеще. Те са или изповед, или възхищение, или гняв… В тази книга няма равнодушни стихове. И още по-голяма е тяхната сила, когато се прочетат на глас и се усети музиката на това неспокойствие и изящната поетична форма. (Поетът Крум Пенев казваше, че само псевдоинтелигентите могат да оценяват поезия, като я четат на ум. Поезия се чете на глас, за да се усети емоционалният нерв на поета и неговото поетично майсторство).
Сред изобилието на поетични образи в книгата се открояват образите на нашия забързан и “конфликтен ден”, на любимата, на поколението връстници на поета, на бъдещето, на поста, чийто образ ще ни извисява нравствено, на леса и сърната, на морето, на целия всеобхватен човешки свят… Това са образи, които могат да се изследват в една монография.
Привлича ме образът на поета в тази книга, не само когато той е лирически герой, чийто портрет е щрихиран в написаното по-горе, а когато той е обект на възхищение или самонаблюдение…. Имам предвид стихотворенията: “Посвещение” (на Атанас Далчев), “Утро в сняг”, “Животът е неспираща щафета”, “Нощни разпити”… В този образ, благодатен за емоционални и идейни внушения, Иван Милчев е въплътил своя нравствен идеал и своя идеал за дълг към човечеството.
Те са писани със съзнанието за силата на човешкото слово, което оставя “светеща следа”, за отговорността на поетите пред бъдещето, за големия дълг на поета със своята нравственост, със своя нравствен максимализъм да променя хората, да ги облагородява, да ги прави по-добри… Такова е звученето на стихотворението, посветено на Атанас Далчев.
И самият Иван Милчев носи тази неподкупена честност, този нравствен максимализъм, от позициите на който оценява себе си и другите и всичко онова, което го заобикаля. И това е неговата човешка и творческа клада, защото той не руши, той участва в съграждането на този свят, той се включва в неговата логика и хармония… И се чувства отговорен за всичко:
Да бях отговорен за себе си само,
добре, на разстрел ще отида аз сам.
но моето дело е много голямо
свидетели - моят и чуждият срам,
и моята слабост, и чуждата сила,
и поста напуснат на своя глава,
и нейде зад граница, черни бесила,
и нейде прекършени детски слова…
В контекста на цялата поетична книга “Неспокойни стихове” на Иван Милчев е заложена една проста лаконична мисъл - длъжни сме да направим равносметка и да си потърсим отговорност сами на себе си, за всичко, длъжни сме с цената на всичко да отстояваме истината и да не позволяваме да ни “дресират” посредствените… Задължава ни времето, в което живеем, задължават ни онези поколения, които преди нас вървяха към нашето днес, задължава ни бъдещето на поколенията и на човечеството.
И тази дълбока тема - гражданска и лична, поетът Иван Милчев е защитил в редица стихотворения, написани с поетическо майсторство, със звънки рими и мелодика. И в тази изящна поетична форма е затворен един съвременен лиричен свят, обагрен с много поетически метафорични открития и обобщения и с едно собствено творческо кредо, което свързва поета с нашата национална поетическа традиция, но го и отделя като нещо оригинално и чисто.
Книгата „Откровено” привлича вниманието още със заглавието си. Това кратко „Откровено” говори за искреност, говори за изповедност, говори за доверие към читателя. И като съдържание, и като художествена форма поетичната книга на нашия земляк отговаря на заглавието. Откровено и честно са казани много истини, изповядани са съкровени неща. Но това, което респектира, е горчивината, с която поетът пише за грозното и пошлото.
Той е чувствителен към несъвършеното в живота. И с това е верен на своята младост, в която с оръжие в ръка е отстоявал свободата на родината. И като своя „обезоръжен боец” сякаш е взел перото, за да продължи битката, онази най-трудна борба за усъвършенстването на новото, за новото съзнание на съвременния човек, за бъдещето. Гражданин и поет, Иван Милчев не познава позата. Неговият гняв е искрен, неговата битка срещу това, което ни пречи да вървим напред, е съдбовна:
Една тревога те изпълня,
една непоносима драма,
един непоносим товар
и образите като мълнии
разсичат бездната голяма,
запалват в мозъка пожар
и ти се струва, че земята
лежи на слабото ти рамо…
А по-нататък като въздишка се откъсва стихът му „ако съм някакво звено / между живота и мечтата”. Така разбира своята мисия поетът Иван Милчев. Това е тежкото бреме на твореца - да свърже живота с мечтата, да доближи мечтаното до действителността. И сякаш целият творчески път на поета е изпълнен с това усилие - да бъде звено между живота и онова, към което сме тръгнали след революцията. Но тук се крие и драмата му. Защото със своята изострена чувствителност той изживява и драмата на века, и отговорността за бъдещето на човечеството….
Най-силна е горчивината му, когато в стиха му като сенки се прокрадват образите на алчните и пошли хора, които често ни обкръжават. Става ти страшно, като размислиш върху тези стихове, в които той пророчески е уловил ужаса от последиците, които може да има тази алчност и себичност в общочовешките й размери:
Една тълпа от плътни силуети,
прозрачни само с дръзките лъжи,
че ужким слънцето за всички свети,
а всеки в шепите си алчно го държи.
Или го внася тайно като свещ
в душевната си потъмняла кухня.
И всеки миг очакваш, без да щеш
през рамото му някой да го духне…
И в двете части на книгата - цикъла стихове „В света на драматичното мълчание” и поемата „В часа на превъзмогнатата слабост”, е налице едно възлизане, едно творческо извисяване от мъката, от болката, от разочарованието. Но тук, за разлика от досегашните му книги, драматизмът на изживяванията е по-сгъстен, по-болезнена е горчивината от разликата между живота и мечтата. Но ние ценим това качество на новата книга на Иван Милчев, защото в тази горчивина има градивност. Защото от стиховете му извира нравствена сила, защото за него най-пророческата длъжност на земята е длъжността на твореца, на поета, а най-силното оръжие е преминалото през закалката на огъня човешко слово.
За хуманиста Иван Милчев главната обществена задача сега е нравственото усъвършенстване на личността, без което бъдещето ще се отдалечава. А поетът е верен на своя идеал, и именно от тази позиция е толкова безкомпромисен, толкова чист и гневен, толкова висок е нравственият му максимализъм. И защото той е убеден в необходимостта от активна писателска намеса в живота, за да се утвърждава новото, за да се пази чистотата на идеала, за да се върви напред.
Поезията на Иван Милчев е оптимистична, заредена с вяра. И може би именно от вярност към бъдещето, от вярност към тържеството на идеала са толкова силни стиховете му, в които изразява своята преданост към родината, към младото поколение, към дълга на твореца. Поетът за него е пророк и ние всички, които изграждаме новия живот, сме пророците, защото наше е бъдещето. Тази мисъл извира от поемата „В часа на превъзмогнатата слабост”. В тази поема ние срещаме порасналото художествено майсторство на поета, богатството на образите, сгъстената житейска мъдрост. Непомръкнало е останало и неспокойствието му, което познаваме от предишните му книги, непомръкнала е и неговата непримиримост.
С книгата си „Откровено” поетът Иван Милчев е нравствен пример за младото поколение - за творците - да мислят и пишат честно, граждански, за читателите - да отстояват идеала във всекидневието.
Не е случаен интересът на поета към проблема за човешката личност, за облика на съвременния човек. Може ли да бъде творец онзи, който не е личност, който не се е преборил със себе си.
Ако съм някакво звено
между живота и мечтата.
Така разбира своята мисия поетът. Това е тежкото бреме на твореца - да свърже живота с мечтата, да доближи живота до мечтата. И сякаш целият творчески път на поета Иван Милчев е изпълнен с това усилие - да бъде звеното между живота и онова, към което се стремим всички ние, народът ни.
