ПЕСЕН
превод: Людмила Караславова
ПЕСЕН
Бях седнал с пинта вино аз
в среднощ една мечтана
и връз гръдта ми в него час
къдрици сипна Анна…
Евреинът в пустинята
кълне се в свойта манна.
Блаженността му имам я –
във устните на Анна.
От Запад и до Изтока,
от Инд и до Савана –
монарси, аз ще да тека
като порой – във Анна!
Тогаз ще я презра властта
на краля и султана,
с блаженството си щом трептя
в милувките на Анна…
Далеч бъди, о, хорска глъч!
Далеч – ти, бледна Диана!
Звезди, луна – не ща ни лъч!
Пресветъл – диря Анна!
На гарвановото крило
в нощта – не ще остана.
Жадувам ангелско перо,
за да възпявам Анна!
Дори да се побратимят
и църква и държава –
по дяволите да вървят,
щом Анна с мен остава!
И ако питат – пред смъртта –
за мойте три желания,
ще кажа: Анна – Светлина,
и в ада – Упование…
THE GOWDEN LOCKS OF ANNA
Yestreen I had a pint o’ wine,
A place where body saw na;
Yestreen lay on this breast o’ mine
The gowden locks of Anna.
The hungry Jew in wilderness,
Rejoicing o’er his manna,
Was naething to my hinny bliss
Upon the lips of Anna.
Ye monarchs, take the East and West
Frae Indus to Savannah;
Gie me, within my straining grasp,
The melting form of Anna:
There I’ll despise Imperial charms,
An Empress or Sultana,
While dying raptures in her arms
I give and take wi’ Anna!
Awa, thou flaunting God of Day!
Awa, thou pale Diana!
Ilk Star, gae hide thy twinkling ray,
When I’m to meet my Anna!
Come, in thy raven plumage, Night,
(Sun, Moon, and Stars, withdrawn a’;)
And bring an angel-pen to write
My transports with my Anna!
Postscript
The Kirk an’ State may join an’ tell,
To do sic things I maunna:
The Kirk an’ State may gae to hell,
And I’ll gae to my Anna.
She is the sunshine o’ my e’e,
To live but her I canna;
Had I on earth but wishes three,
The first should be my Anna.
1790
СЪРЦЕТО МИ ГОРЕ Е ТАМ В ПЛАНИНИТЕ
Сърцето ми горе е, там в планините.
Ловец е сърцето ми, гони елени
и на кошутите следва следите.
Не тук е сърцето, макар да е в мене.
Но сбогом – на Севера, и Планините –
родина на чест, и на доблест – Земята.
Далеч да блуждая, и дето да скитам –
със хълма планински ми диша душата.
О, сбогом! – на снежните била високи,
и сбогом – пътечки в зелени долини,
шубрак непристъпен, долчета дълбоки,
гори и пороища с екот безимен.
Сърцето ми все ще е там, в планините.
Ловец е сърцето ми, гони елени
и на кошутите следва следите.
Не тук е сърцето… Макар да е в мене..
MY HEART’S IN THE HIGHLANDS
My heart’s in the Highlands, my heart is not here,
My heart’s in the Highlands, a-chasing the deer;
Chasing the wild-deer, and following the roe,
My heart’s in the Highlands, wherever I go.
Farewell to the Highlands, farewell to the North,
The birth-place of Valour, the country of Worth;
Wherever I wander, wherever I rove,
The hills of the Highlands for ever I love.
Farewell to the mountains, high-cover’d with snow,
Farewell to the straths and green vallies below;
Farewell to the forests and wild-hanging woods,
Farewell to the torrents and loud-pouring floods.
My heart’s in the Highlands, my heart is not here,
My heart’s in the Highlands, a-chasing the deer;
Chasing the wild-deer, and following the roe,
My heart’s in the Highlands, wherever I go.
ПЕСЕН
Оттатък хълма лей се Лугар
насред поля мъхнати. О!
В студ слънцето заключи юга,
към Нени ме отпрати. О!
На запад вятър с писък духа
наметка на карета. О!
Могилите в нощта дочуха
как Нени диря клета. О!
За мойта Нени – с чар и млада
лукавият е тленен. О!
Ни мил език, ни зла тирада
ще грабнат Нен от мене. О!
Тя с лик е на вълшебна фея,
и вярна ми е Нени. О!
Пред красотата й немеят
цветята разцъфтели. О!
Аз момък съм от село. Жалко
тук-там ме знаят мене. О!
Но винаги – макар за малко –
съм гост желан при Нени. О!
Богатството ми – цяло пени –
в кесията кротува. О!
Сред земните богатства Нени
едничка ме вълнува. О!
Щастлив е Господ със овцата
и кравата, и ведър. О! –
И аз, че с Божи плуг нещата
ора, и с Нен съм щедър. О!
Дойди, добро – дори с бедата!
Не плашат ме промени. О!
Каквото пратят небесата –
все ще обичам Нени. О!
SONG – MY NANIE, O
Tune – “My Nanie, O.”
Behind yon hills where Lugar flows,
‘Mang moors an’ mosses many, O,
The wintry sun the day has clos’d,
And I’ll awa to Nanie, O.
The westlin wind blaws loud an’ shill;
The night’s baith mirk and rainy, O;
But I’ll get my plaid an’ out I’ll steal,
An’ owre the hill to Nanie, O.
My Nanie’s charming, sweet, an’ young;
Nae artfu’ wiles to win ye, O:
May ill befa’ the flattering tongue
That wad beguile my Nanie, O.
Her face is fair, her heart is true;
As spotless as she’s bonie, O:
The op’ning gowan, wat wi’ dew,
Nae purer is than Nanie, O.
A country lad is my degree,
An’ few there be that ken me, O;
But what care I how few they be,
I’m welcome aye to Nanie, O.
My riches a’s my penny-fee,
An’ I maun guide it cannie, O;
But warl’s gear ne’er troubles me,
My thoughts are a’ my Nanie, O.
Our auld guidman delights to view
His sheep an’ kye thrive bonie, O;
But I’m as blythe that hands his pleugh,
An’ has nae care but Nanie, O.
Come weel, come woe, I care na by;
I’ll tak what Heav’n will sen’ me, O:
Nae ither care in life have I,
But live, an’ love my Nanie, O.
1783
ВОДАТА АФТЪН
Тече си тя, Афтън, в зелено и, хей,
виж как бреговете й сън нежен люлей…
С теб, с Афтън, аз Мери сънувам сега
и ромолно пеем за Мери с брега…
Калугерска птица потайно мълчи,
че аз да не кажа – току-виж-речи –
как плаши тя с напев съня ми – мечта…
Течи си – о, Афтън! Плачи – с нежността…
Възвишен е, Афтън, крайречният хълм
в стадата на вятъра, скътани в кълн,
там дето със Мери се скитах богат
под пладнето вечно на Божия свят!
Как диво игликата плиска искри!
Брезата как в слънце от сянка гори
с ливадата млечна на свечерен ден,
уханен от нежност за Мери и мен…
Кристално е твойто течение, знам,
и вятър – отмиващ – мен с Мери – е там,
където цветът е на твойте води…
Течи – о, ти, Афтън, все нежна бъди!
Течи, нежна Афтън… Зеленият бряг
за теб с мен ще мисли и пее – че как?
Приспивай я Мери със ромона свой,
та нежност в съня си да найде – с покой.
AFTON WATER
Flow gently, sweet Afton, among thy green braes!
Flow gently, I’ll sing thee a song in thy praise!
My Mary’s asleep by thy murmuring stream,
Flow gently, sweet Afton, disturb not her dream.
Thou stock-dove, whose echo resounds thro’ the glen,
Ye wild whistling blackbirds in yon thorny den,
Thou green-crested lapwing, thy screaming forbear,
I charge you disturb not my slumbering fair.
How lofty, sweet Afton, thy neighbouring hills,
Far mark’d with the courses of clear winding rills;
There daily I wander as noon rises high,
My flocks and my Mary’s sweet cot in my eye.
How pleasant thy banks and green valleys below,
Where wild in the woodlands the primroses blow;
There oft, as mild Ev’ning sweeps over the lea,
The sweet-scented birk shades my Mary and me.
Thy crystal stream, Afton, how lovely it glides,
And winds by the cot where my Mary resides,
How wanton thy waters her snowy feet lave,
As gathering sweet flowrets she stems thy clear wave.
Flow gently, sweet Afton, among thy green braes,
Flow gently, sweet river, the theme of my lays;
My Mary’s asleep by thy murmuring stream,
Flow gently, sweet Afton, disturb not her dream.
ДЖОН ЕЧМЯНОТО ЗЪРНО
Балада
От Изток – тримата крале
заклели се веднъж
Джон Барликорн – че ще умре
вовек и в шир, и длъж.
Те взели плуг и за добро –
зарили Джон добре,
та той – Ечмяното Зърно –
в пръстта дано умре.
Ала нахлула Пролетта
с рой бодри дъждове.
И Джон подал навън глава,
не смогнал – да умре…
Под слънчевия летен зной
до зъб – въоръжен
със шлем и копия безброй –
растял той нощ и ден.
Със трезвостта си – Есента
прошепнала: – Я виж,
тежи май твоята глава!
Ти, Джон, я не държиш!
Уж риж – той, Джони, побелял,
пребит от възрастта…
Тогаз врагът му озлобял,
развихрен в яростта –
със съсъкът на сърп студен
го резнал чак до пръст,
и метнали го – покосен –
в талига, и накръст.
След туй го тръшнали по гръб
и млатили без жал.
След туй увиснал – луд от скръб
и смлян като печал…
Захвърлили го. Най-подир
във яма – за беда –
преляла като жаби вир
от шупнала вода.
Но ей ти пак – злочестина!
Пак – повалили Джон,
и като знак за живина
изстенал Джони стон.
И огънят на нов кошмар
плътта му изгорил –
по-зъл от дявол, мелничар
с два камъка го стрил!
Тогаз сърцатата му кръв
източили я те –
в превара кой да пие пръв,
но да не пие – не!
…До днес – Джон Барликорн е смел!
На мощ, и слабост – брат!
Кръвта му – огън без предел –
е силна, както хляб.
Вдовица прави да пропей,
болник – да е на крак,
и мракът чер – да просветлей,
забравил, че е мрак.
И тъй – да вдигнем тост ведно,
Шотландийо! И – в хор –
за Джон Ечмяното Зърно
за Джони Барликорн!
JOHN BARLEYCORN: A BALLAD
There was three kings into the east,
Three kings both great and high,
And they hae sworn a solemn oath
John Barleycorn should die.
They took a plough and plough’d him down,
Put clods upon his head,
And they hae sworn a solemn oath
John Barleycorn was dead.
But the cheerful Spring came kindly on,
And show’rs began to fall;
John Barleycorn got up again,
And sore surpris’d them all.
The sultry suns of Summer came,
And he grew thick and strong;
His head weel arm’d wi’ pointed spears,
That no one should him wrong.
The sober Autumn enter’d mild,
When he grew wan and pale;
His bending joints and drooping head
Show’d he began to fail.
His colour sicken’d more and more,
He faded into age;
And then his enemies began
To show their deadly rage.
They’ve taen a weapon, long and sharp,
And cut him by the knee;
Then tied him fast upon a cart,
Like a rogue for forgerie.
They laid him down upon his back,
And cudgell’d him full sore;
They hung him up before the storm,
And turned him o’er and o’er.
They filled up a darksome pit
With water to the brim;
They heaved in John Barleycorn,
There let him sink or swim.
They laid him out upon the floor,
To work him farther woe;
And still, as signs of life appear’d,
They toss’d him to and fro.
They wasted, o’er a scorching flame,
The marrow of his bones;
But a miller us’d him worst of all,
For he crush’d him between two stones.
And they hae taen his very heart’s blood,
And drank it round and round;
And still the more and more they drank,
Their joy did more abound.
John Barleycorn was a hero bold,
Of noble enterprise;
For if you do but taste his blood,
‘Twill make your courage rise.
‘Twill make a man forget his woe;
‘Twill heighten all his joy;
‘Twill make the widow’s heart to sing,
Tho’ the tear were in her eye.
Then let us toast John Barleycorn,
Each man a glass in hand;
And may his great posterity
Ne’er fail in old Scotland!
ЖЕНА МИ МЕ СЪСИПВА
Хор:
Жена ми ме съсипва,
пердаши ме – щом кипне…
Чуй, брат – отпуснеш ли юздите,
и Бог от теб се пази!
За мир роден бях духом аз.
От глупост се ожених.
Непоносимост – всеки час,
все две – враждебни мнения!
Мизерен е уютът, брат,
ако не си обичан…
Съпружеския земен ад
и в гроба ще отричам!
Хор:
Жена ми чак ме мрази,
крещи ми и ме бие!
Не теглиш ли ги ти юздите,
ни Бог ще те опази…
O AYE MY WIFE SHE DANG ME
Chorus – O aye my wife she dang me,
An’ aft my wife she bang’d me,
If ye gie a woman a’ her will,
Gude faith! she’ll soon o’er-gang ye.
On peace an’ rest my mind was bent,
And, fool I was! I married;
But never honest man’s intent
Sane cursedly miscarried.
O aye my wife, &c.
Some sairie comfort at the last,
When a’ thir days are done, man,
My pains o’ hell on earth is past,
I’m sure o’ bliss aboon, man,
O aye my wife, &c.
НА БУРНАТА СЪДБА ГНЕВЪТ
На бурната съдба гневът
обрули ме до лист. О!
Тъй вихрен беше й гневът –
обрули ме до лист. О!
Стъбло бях с пъпки в резеда,
с цветенца с цвят на крем. О!
И сочна слънчева роса
блещукаше край мен. О!
Но северният бурен гръм
разтърси ме до лист. О!
Тъй вихрен бе, че още съм
ни с клонка, нито с лист. О!
RAGING FORTUNE – FRAGMENT OF SONG
O raging Fortune’s withering blast
Has laid my leaf full low, O!
O raging Fortune’s withering blast
Has laid my leaf full low, O!
My stem was fair, my bud was green,
My blossom sweet did blow, O!
The dew fell fresh, the sun rose mild,
And made my branches grow, O!
But luckless Fortune’s northern storms
Laid a’ my blossoms low, O!
But luckless Fortune’s northern storms
Laid a’ my blossoms low, O!
ТУЙ, ЧЕ ДЪЛГО БЯХ ЕРГЕНИН
Туй, че дълго бях ергенин,
не смути покоя мой.
За съпруга днес съм женен
и богат с дечица рой!
Хоп! – закуска! Две – закуска!
Три! – закуска всеки ден…
Още пак веднъж закуска –
има и троха за мен.
Бедност, нужда, глад кръвнишки
три тегоби пъдя аз
от дома, но като мишки
шетат – скрити нейде в нас.
Хоп! – закуска! Две – закуска!
Три! Закуски нощ и ден!
Още пак веднъж закуска –
няма ни троха за мен!
O THAT I HAD NE’ER BEEN MARRIED
O that I had ne’er been married,
I wad never had nae care,
Now I’ve gotten wife an’ weans,
An’ they cry „Crowdie” evermair.
Chorus:
Ance crowdie, twice crowdie,
Three times crowdie in a day
Gin ye crowdie ony mair,
Ye’ll crowdie a’ my meal away.
Waefu’ Want and Hunger fley me,
Glowrin’ by the hallan en’;
Sair I fecht them at the door,
But aye I’m eerie they come ben.
Ance crowdie, &c.
ВДОВЕЦЪТ ЩАСТЛИВЕЦ
I.
Ожених се за зла жена –
в ноември, четирнайсти.
Почерни мойта младина,
а туй за мъж – не трай се.
Търпях години иго аз,
и ме рушаха скърби.
Но взе, че дойде Божий час;
спомина се тя първом!
II.
Живяхме двайсет и една –
ни без една! – години,
догде съпругата-злина
в небето си замина.
Кълна се в дамския ви свят,
жени! – не ви лаская,
но нито в Рай и нито в ад
не ща да я позная!
III.
Тлента й е в приют добър –
в гроб турих я, по право.
Ала духът й, зъл макър –
не траял би и дявол!
Там горе, с глас и трясък-бес
тя, знам, щурей на воля.
И гръм ли гръмне, и до днес
Бог да ме пази, моля!
THE JOYFUL WIDOWER
I MARRIED with a scolding wife,
Tlie fourteentii of November;
Slie made me weary of my life,
By one unruly member.
Long did I bear the heavy yoke,
And many griefs attended;
But, to my comfort be it spoke,
Now, now her life is ended.
We liv’d full one-and-twenty years,
A man and wife together;
At length from me her course she sleer’d
And gone I know not whither:
Would I could guess, I do profess,
I speak, and do not flatter,
Of all the women in the world,
I never could come at her.
Her body is bestowed well,
A handsome grave does hide her;
But sure her soul is not in hell,
The deil could ne’er abide her.
I rather think she is aloft.
And imitating thunder;
For why, – methinks I hear her voice
Tearing the clouds asunder.
ЛЕНИВАТА МЪГЛА
Виси изнад хълма ленива мъгла.
Текат ветровити и тъмни хора.
Тъй муден пейзаж, а по-рано тъй жив –
от есен към зима върви, боязлив.
Лесът – обезлистен. Ливади – без цвят.
Ни капка суетност от летния свят.
И скитайки, мисля за оня предел,
от който съдбата те гони към цел.
Как дълго живях! Ала и – в суета!
Как в педя обхват е остатъкът тя!
О, минало – с колко прогрес оцеля!
Ти, бъдеще, колко в гръдта ми боля!
Как глупав стърчи покореният връх!
Как болен и чер – нанадолният мъх!
Отвъдност – животът струи – без цена!
Затуй е беднякът – да сей семена!
SONG – THE FALL OF THE LEAF
THE LAZY mist hangs from the brow of the hill,
Concealing the course of the dark-winding rill;
How languid the scenes, late so sprightly, appear!
As Autumn to Winter resigns the pale year.
The forests are leafless, the meadows are brown,
And all the gay foppery of summer is flown:
Apart let me wander, apart let me muse,
How quick Time is flying, how keen Fate pursues!
How long I have liv’d – but how much liv’d in vain,
How little of life’s scanty span may remain,
What aspects old Time in his progress has worn,
What ties cruel Fate, in my bosom has torn.
How foolish, or worse, till our summit is gain’d!
And downward, how weaken’d, how darken’d, how pain’d!
Life is not worth having with all it can give –
For something beyond it poor man sure must live.
