КРИТИК
Не зная дали Елин Пелин е писал някога критики. Но също така не познавам никой друг писател с такова силно критическо чувство като него. Спомням си още началото на свободния, на веселия и тъй плодотворен за българската литература „Развигор”.
Първата работа на Ал. Балабанов беше да ни запознае нас, неговите ученици, с Елин Пелин. Заредиха се срещи в „Бодегата” и в тогавашната „Хладна почивка”.
С Т. Боров бяхме млади студенти, още съвсем заробени от естетическите формули на д-р Кръстев и фразеологията на Пшибишевски.
В литературните семинари на университета царуваше една книжност, пренесена и в тогавашните литературни списания.
Често пъти се опитвахме в компанията на Ал. Балабанов и Елин Пелин да пуснем нещо високопарно, ей така, с висок стил, като неизбежно се мъчехме да подчертаем и някаква ученост.
Ал. Балабанов се дразнеше, обясняваше, сочеше примери. Но ние с него и спорове водехме, ядосвахме го много и не във всичко го слушахме.
Елин Пелин обаче никога не спореше, само току ни погледне с една духовита усмивка, снизхождението на която унищожаваше изведнъж всички книжни формули, копирани тъй робски от цялото наше поколение от д-р Кръстевата естетика.
С няколко шеги само Елин Пелин посочваше и пустотата на някое току-що излязло произведение, и ненужността въобще на каквито и да било теоретизации върху изкуството.
И от неговото мнение тъкмо ние най-много се бояхме, защото то не убеждаваше с аргументи, а завладяваше с истинската си простота. И оттогава насам в разговор с Елин Пелин, при шеговити закачки, съм чул най-верните преценки въобще за българската, пък и ако искате, върху чуждестранната литература.
Наистина, за голяма изненада на всички Елин Пелин е чел извънредно много, но не като професионалист, а като свободен човек, който иска да види в дадено произведение не само художествено майсторство, но и духовния ръст на автора му.
Духовитата проницателност на Елин Пелин, проявена с такава голяма сила в неговите разкази, го следва със също така голяма сила и когато пред него са чужди идеи и чувства. Той не е професионален критик, но затова пък винаги има най-вярната преценка за това, което е чел и видял в театъра.
Критическото му чувство е негова втора природа и мен ми се струва, че Елин Пелин не мери художественото произведение на кило, а на карати.
Защото тази духовита своя проницателност той прилага към самия себе си. Разбира се, при всички свои литературни преценки.
Елин Пелин притежава нещо от скептицизма и снизходителността към човешките увлечения на своя любим герой отец Сисой.
в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 414, 21.12.1938 г.
