Ячо Хлебаров

Първият председател на Върховния читалищен съюз

На 23 юни , настоящата година, далеч от нас на север, в гр. Осло, столицата на Норвегия, почина скоропостижно нашият първи председател и учен с международна известност Иван Д. Шишманов. Престана да тупти едно отзивчиво сърце, пълно с благородство и безгранична вяра в светлата бъднина на нашето племе и нашата култура.

Изгасна един голям и светъл ум, чиято удивителна сила и енергия вече повече от 40 години се проявява почти във всички културни инициативи в страната. Неговото име е неразривно свързано с българския духовен напредък от освобождението до днес.

Роден в предосвободителната епоха (1862г.) той още от детинство бе наследил духа на нашите дейци от това време и техните идеали бяха залегнали дълбоко в неговата широка душа. Да служи на народа, да се бори за неговия културен напредък - това той считаше за свой свещен дълг.

Професор Шишманов е първият председател на читалищния съюз ( избран от Учредителния конгрес 1911 г.). Успехът на съюзната кауза, както и изобщо развитието на читалищното дело, дължат твърде много на неговите идеи и на неговата неуморна дейност.

Истински вдъхновител на съюза, още в първите дни на неговото учредяване, Иван Шишманов вложи своя, присъщ нему, жар в ръководството и напътствието на съюзните дела до края на живота си. Развитието на съюза е непосредствено свързано с неговата личност и неговите изобилни идеи.

Още при избирането му за председател, когато в 1911 година му предадох в домът единодушното решение на Учредителния конгрес за неговия избор, той бе трогнат от дълбокото внимание и пред тримата делегати на конгреса произнесе пламенно слово за нашите читалища, тяхната роля в миналото и тяхната предстояща дейност, за щастливата мисъл да се организират в един съюз.

И първата статия, която ми даде бе тая, за “Читалищния съюз”(сп. “Читалище, год.І, 1911 г.) - “Тоя съюз не може да не живее, расте и цъфти. Неговото бъдеще е велико. Бавно, ала здраво, той ще съсредоточи в себе си всички дружни усилия за общото развитие на целия народ. Иначе не може и да бъде.
Ето защо, отделни читалища, не стойте вън от Съюза. Елате, с обединени сили да покажем още веднъж, каква стихийна може да бъде силата на българина, когато се вдъхновява от една висока обществена идея!… Читалищата не могат да считат своята мисия за завършена. Напротив, тъкмо сега, силни чрез своето обединение, те трябва да развият още по-широка дейност, още по-голяма енергия в полза на тоя народ, който не веднъж е доказал в течение на своя исторически живот, че е достоен за грижите на своите най-добри чеда… Читалищата достигнаха преди освобождението върха на една степен, но те се отправят към една по-висока степен като се обединяват в един съюз. И сега тепърва те ще образуват един силен, морален организъм с по-сложни задачи и цели. Сега тепърва се откриват нови перспективи, нови области за обширна дейност, за енергична пропаганда чрез словото, книгата и изкуството.”

В лични беседи и разговори, в конгресите на съюза, в заседанията на управителните съвети на съюза, пред Министерството на народната просвета, навред и винаги Иван Д. Шишманов възторжено пледираше каузата на нашите читалища и читалищния съюз.

От основаването на съюза и до последните дни на живота си, той бе приобщен изцяло към читалищното дело, непосредствен ръководител и вдъхновител на всички важни прояви и инициативи на читалищния съюз. По натура голям идеалист и винаги гледащ на нещата с широк оптимизъм, Иван Шишманов влагаше много енергия и ободряваше винаги читалищните дейци в тяхната трудна, безмълвна и неприятна работа.

Та кой делегат от читалищните конгреси не си спомва неговите ободрителни слова, искрени напътствия и насърчения за културно-просветна дейност сред широките народни маси?

През времето, когато съюзът прекарваше едно слабо, едва подозирано съществование,, особено през годините на войната и непосредствено след нея, неговата неотслабваща вяра в съюза и съюзното дело, в силата на знанието, в ползата и нуждата от просвета за народа, неговата жажда и енергия за обществено-полезна дейност, винаги стоплюваше сърцата на читалищните дейци и ги обнадеждаваше, за да дочакат по-хубави и по-щастливи дни.

Той бе искрен приятел на нашите читалища, познаваше добре тяхната дейност както в миналото, така и днес, считаше ги за обществено необходими и намираше, че те не са само една преживелица, а народни институти от голямо значение за широката народна просвета, за извънучилищното образование на всички - връстни и невръстни, без разлика на пол, народност, положение и убеждения.

Той отдаваше голямо значение на книгата и живото слово за самосъзнаване и просветяване на нашия народ. ” Беше време - това е светлият период на читалищата преди освобождението - когато публичният лектор играеше една велика роля: да буди от вековна дрямка един народ, да развива притъпени или слаби умове и съвести, да отваря полуслепи очи.

Истински апостол, той нахлуваше навред, в училище и черква. Негова трибуна днес беше разкривената читалищна маса, утре - черковният амвон… Напредъкът на нашето дело се състои в интеграцията. Както отделните клетки се съединяват, започват да образуват по-високи организми, така читалищата се отправят към една по-висока степен като се обединяват в единен съюз.

На по-първобитните потребности на предосвободителната епоха отговаряха старите читалища, на нарасналите културни нужди на освободеният български народ отговарят новите съюзени читалища, които, горди със своето минало, мечтаят да играят една още по-бляскава роля в бъдеще. Естествено е, че на това развитие на читалищата, трябва да отговарят и по-сложни, по-модерни средства.

И на първо време народните четения трябва първо да бъдат уредени по-планомерно и в по-широк мащаб…”(из неговия реферат “Читалищния съюз и народните четения”, четен на първия редовен конгрес на читалищата 1912 година). Сам проф. Шишманов се залови с голяма енергия за организиране на тия народни четения от читалищата. Нему лично се дължи съставянето на първия разпис за народните четения, издаден от съюза през 1912 година.

Пръв поведе на работа нашите културтрегери и изнесе няколко сказки по села и градове от името на местните читалища; със своя пример той подкани нашите професори, учени, писатели, общественици и други, към обществена просвета чрез читалищата, да отидат сред нашия народ, да се сближат с него, да го опознаят, да разберат неговите нужди , неговата психология.

По негова инициатива Читалищният съюз тогава организира един щаб от опитни и просветени лектори, които срещу известен хонорар и безплатен билет, отиваха да четат своите лекции по покана от разните читалища в царството. Тая инициатива оттогава и днес съюзът и читалищата не са я напуснали, напротив, тя е много силно развита и можем да отбележим нейния голям успех.

За успехът на тия народни четения той посочваше на една съвместна дейност между читалищния съюз, отделните читалища и земеделските кооперации. Координираната дейност на тия два фактора - читалището и кооперацията - ще обезпечи бързо и сигурно стопанския и духовен напредък на нашия народ.

“Съюзът на кооперациите ще се ограничи предимно в своята най-близка задача: да усили икономическата мощ на България, а грижите за нравственото и умственото възпитание на своите членове и въобще на широките народни маси ще предостави на читалищния съюз, като даде на последния своята материална подкрепа.”(Из същия реферат)

Считайки делото на читалищата като обществено, той винаги настояваше публичната власт да даде от обществените средства за реализиране целите на съюза и съюзените читалища. “Народните представители не бива да забравят, че са повикани да се грижат не само за материалното благосъстояние на страната, а и за умственото й и материалното й повдигане.”

Той винаги бе начело на комисии и делегации, когато трябваше да се измолват обществени средства за съюзното дело. Нему, преди всичко, се дължи бързото създаване на първия “Закон за народните читалища”.

Той е, може да се каже, който изнесе идеята за читалищния закон в печата, в събрания и пред много отговорни и ръководни фактори в нашия обществен живот. Неговият голям авторитет и всеобщо уважение, което заслужено си бе спечелил, му позволяваха успешно да изнася навред своите инициативи.

Какви надежди възлагаше на тоя закон и с каква голяма радост посрещна приемането на Закона за народните читалища! Това бе истински празник в живота му.

“Сега няма да се плачите, че нямате средства; законът ви обезпечава средства, отдайте се на работа, служете на тоя народ, Вие сте млади, работете между него, просвещавайте го, научете го да обича науката, да обича учените и просветените хора и така, чрез просвета ще го изведете към свобода и благополучие”… това бяха последните му думи към мене и моите другари, когато след миналия конгрес споделяхме общата радост от създаването на Закона за читалищата.

Читалищното дело загуби своя най-голям и вдъхновен ръководител, своя всеобщо уважаван и почитан председател. Той вече не е между нас, а всичко наоколо си отива по старому: навалици тичат по улиците, трамваите звънят и летят, препълнени с народ, автомобилите кръстосват из улиците, цели групи бързат за работа, но него, просветеният и културният Иван Д. Шишманов го вече няма!

В Палестина имаше и много дъбове, цели дъбови гори, но Мамврийският дъб там е един и с неговото падане осиротя цяла Палестина. Осиротяхме и ние сега със смъртта на професор Иван Д. Шишманов, осиротя нашето читалищно дело, осиротя българското читалище.

сп. “Читалище”, кн. 5-6, май-юни 1928 г.