Николай Малишевски

превод: Литературен свят

На 15 юли 1410 г. при село Грюнвалд в Прусия (днес Олщинско воеводство в Полша) се състояла една от най-големите битки на средновековието. В нея се срещнали армията на Тевтонския орден и съюзените войски на Великото Княжество Литовско, Руско и Жамойтско (ВКЛ) и Полското Кралство. Това събитие има предистория.

В началото на XV век Тевтонският орден бил на върха на могъществото си. Опасността от страна на алчните рицари, възнамеряващи «окончателно да решат Източния въпрос» и същевременно да поставят под свой контрол търговията в Балтика, накарала Литовска Рус и Полша да се обединят пред лицето на общата заплаха. На 6 август 1409 г. великият магистър на ордена Улрих фон Юнгинген обявил война на съюзниците.

Влязла в историята под наименованието «Велика война», тя възникнала заради стремежа на ВКЛ да освободи и върне оказалите се под властта на Тевтонския орден литовски земи (Жамойт, Жемайтия).

На 3 юли 1410 съединените войски под командването на сина на тверска княгиня, литовски княз и полски крал Владислав II Ягело (Ягелон, Ягайло) се придвижили към границата на владенията на тевтонците. Срещу тях от столицата на орденските владения Мариенбург (съвременния Малборк) излязла армия под командването на великия магистър фон Юнгинген.

Войската на ордена се състояла от немски, френски, английски и др. западноевропейски рицари и наемници. Общо около 27 хиляди войни. «Армията на Ордена, - отбелязва историкът Хейсман, - включвала: а) самите пруски войски (рицари, дворът на гросмайстора и милиция); б) войска на васалните князе; в) «гости» или ловци от различни страни на Западна Европа и г) наемни войски». Съдейки по хрониките, рицарите отстъпвали малко на славяните по численост, но затова пък били по-добре обучени и въоръжени. Например те имали бомбарди, стрелящи с каменни и оловни ядра.

Съединените войски на ВКЛ и Короната наброявали около 32 хиляди воини. В тях влизали полски, руски (включително «белоруски» и «украински»), литовски, влашки, чешко-моравски (тях командвал Ян Жижка, бъдещият изтъкнат пълководец и национален герой на Чехия), унгарски и татарски отряди (на мирза Джелал-ад-Дин). Някои автори споменават също сръбски и арменски воини. Що се отнася до структурата на войската на самото Велико Княжество, трябва да се отбележи, че основата му съставлявали хоругви (полкове) на хора, произлизащи от земите на съвременна Бяла Рус: Лидска, Полоцка, Витебска, Новогрудска, Брестска, Волковиска, Мстиславска и др. Командвал войските на ВКЛ великият литовски княз Витовт, братовчед на крал Ягело.

На 15 юли противниците се срещнали в равнината в триъгълника между Грюнвалд, Таненберг (сега Стембарк) и Лудвигсдорф (сега Лодвигово). Войските на ордена се строили на фронт от 2 км между Грюнвалд и Таненберг (в западната историография сражението обикновено се нарича битката при Таненберг) в две линии. Дясното крило на първата линия ръководел великият комтур Куно фон Лихтенщтайн, лявото - великият маршал Фридрих фон Валенрод, втората линия - самият велик магистър, намиращ се на левия фланг, около Таненберг.

Славяните се строили в три линии на разстояние 2,5 км между Грюнвалд и Лудвигсдорф. На лявото крило се намирали предимно западни славяни (поляци, чехи и др.) под командването на коронния маршал на Полша Збигнев от Бжезя. На дясното - войската на ВКЛ под командването на Витовт и татарска конница.

По обед от кръстоносците дошли пратеници, които предали два извадени меча на Витовт и Ягело. Това било рицарско предизвикателство, бездействието след което означавало страхливост. На съюзниците също било предадено послание от Улрих фон Юнгинген - „Не се крийте по гори и блата, излезте на бой. Ако ви е малко мястото на полето, можем да се отдалечим”. След това първите редици на тевтонците се отдръпнали назад на стотина метра. По-късно щяло да стане ясно, че това била отвличаща маневра. Те се оттеглили от замаскираните ями към основните сили, които се приготвили по команда да направят път и да дадат на топовете възможност за стрелба.

Ягело възприел изпращането на мечовете като дръзка обида. Но не бързал да започне битката. Той заповядал на воините си да прикрепят превръзки от слама - за да разпознават в боя своите. После кралят слязъл в равнината, където няколко стотин шляхтичи чакали посвещение в рицарство. Младите рицари му се заклели да победят или да умрат.

Без да дочакат атаката на славяните, кръстоносците дали залп от бомбарди. Но ядрата прелетели през главите на съюзниците и паднали в тила, без да навредят. След това по заповед на Витовт татарската конница атакувала десния фланг на противника. Битката започнала.

«Когато редиците се срещнали, - пише полският летописец от XV век Ян Длугош, - се вдигнал такъв шум и грохот от чупещите се копия и удари в доспехите, като че ли се разрушавала някаква огромна сграда, и толкова рязък звън от мечове, че отчетливо го чували на разстояние даже на няколко мили… Дори било невъзможно нито да си сменят местата, нито да се придвижат на крачка, докато победителят, хвърляйки от коня или убивайки противника, не заемел мястото на победения. Накрая, когато копията били изпотрошени, редиците и на едната, и на другата страна, и доспехи с доспехи дотолкова се сгъстили, че издавали под ударите на мечовете и секирите страшен грохот, какъвто имат чуковете по наковалнята и хората се биели, смазвани от конете…»

Строят на кръстоносците не трепнал, татарските стрели отскачали от тежките рицарски доспехи. На свой ред магистърът заповядал да се премине в контраатака. Татарите не издържали стремителния удар на бронирания «юмрук» и побягнали.

В боя се включила втората и третата линия на славянската войска - на помощ на отстъпващите. Но техните основни сили също били смазани и отблъснати от кръстоносците. Най-дълго от всички се съпротивлявали Виленската и Трокската хоругви, но и те започнали да отстъпват.

На бойното поле останали, продължавайки упорито да се съпротивляват, само три смоленски полка под командването на Юрий Мстиславски. Те били обкръжени от двукратно превъзхождащите сили на неприятеля. В тази схватка един смоленски полк бил напълно избит, двата други не само успели да издържат, но и да си пробият път към десния фланг на поляците и да го прикрият.

След това започнало настъплението на първата линия на поляците в състава на 17 хоругви. Улрих Юнгинген изпратил срещу тях 20 «знамена» на Лихтенщайн. Завързал се упорит бой, в резултат на който поляците успели да пробият линията на кръстоносците. Но се върнали тевтонските «знамена», преследващи воините на ВКЛ. Те ударили десния фланг и отчасти тила на поляците.

Страшната ножица започнала да се затваря. Тевтонският рицар Леополд фон Кьокриц (Кокериз) се промъкнал към крал Ягело и се опитал да го убие. Ягело ранил Кьокриц, а кралският секретар Збигнев Олешницки го доубил. Командирът на чешкия отряд - бъдещият предводител на хуситите Ян Жижка бил ранен от тевтонците в главата и загубил окото си. Сред чехите започнала паника. Убит полски знаменосец изпуснал голямо кралско знаме с бял орел. Флагът бил веднага хванат и издигнат, но тевтонците възприели това като божи знак и запели псалми на благодарност към света Дева Мария за скорошна победа.

В този най-критичен момент от битката смоленските полкове стояли до смърт. «В това сражение, - пише Длугош, - руските рицари от Смоленската земя упорито се сражавали под собствените си три знамена, само те не побягнали и заслужили велика слава. Макар че под едното знаме те били жестоко изклани и знамето им било стъпкано на земята, но в двата останали отряда те излезли победители, сражавайки се с огромна храброст, както подобава на мъже и рицари и накрая се съединили с полските войски…» Прикрили атакувания фланг на поляците, руските воини не само издържали новия удар и така спасили поляците от разгром, но и укрепили със своите щитове и мечове първата линия на поляците и им помогнали да преминат в контраатака.

Доблестта на смоляните ободрила и вдъхновила съратниците им. Поляците отново сплотили редиците и се хвърлили срещу врага. Витовт успял да върне отстъпилите си воини. Всички заедно, рамо до рамо, поляци, белоруси, литовци, украинци, чехи с утроено ожесточение се заловили да бият кръстоносците.

Кръстоносците се разколебали и бавно заотстъпвали. Полето на битката заприличало на многопластов пирог. В тила на поляците бил резервът на тевтонците, а в техния тил - воини на ВКЛ. Тевтонците вече се загрижили не за нападение, а за това как да се измъкнат от двата огромни котела. Започнали да се предават рицарите от Хелминската земя, предали хоругвата си и 40 от останалите живи наемници. Някои рицари, чувствайки скорошната си гибел, се биели „ревейки като зверове”. Хоругвите от тевтонския резерв, обкръжени от Витовт, не желаели да се предадат на православни воини и езичници. Те се били до последно и били напълно унищожени.

Ударът на завърналите се полкове на Великото княжество решил изхода на боя. Все по-често се разнасяли възгласи на неприятеля за пощада. Шест тевтонски «знамена» в паника побягнали от бойното поле. След бягащите била хвърлена татарската конница. Приближените на Улрих му предлагали да избяга, но той гордо отвърнал: «Не дай боже да оставя това поле, на което загинаха толкова мъже - не дай боже». Скоро фон Юнгинген бил убит, а войските на кръстоносците разгромени. Смята се, че през този ден загинали 18 хиляди кръстоносци, воини и обозни слуги, а 14 хиляди били пленени.

Били завзети всички бомбарди и 52 хоругви на кръстоносците. Успели да се спасят малко повече от 1400 души. Макар че е трудно да се установи колко точно врагове загинали, отбелязва Длугош, «но е известно, че пътят в продължение на няколко мили бил застлан с телата на падналите».

В битката паднал не само великият магистър на ордена, но и великият маршал Фридрих фон Валенрод, великият комтур Куно фон Лихтенщайн и много други. Сред тях били и 205 западноевропейски рицари. Трябва да се отбележи, че в Средните векове рицарите загивали много по-рядко, отколкото обикновените воини или наемниците. Рицарят имал не само сериозна военна подготовка, но и прекрасен боен кон, скъпо оръжие и доспехи. Падналия или ранения рицар защитавали и спасявали неговите васали, оръженосци и пажове (обикновено няколко десетки, а и по стотина). Затова гибелта на рицар била относително рядко събитие.

Съюзниците преследвали противника на разстояние 25-30 км. После, в знак на победата, войските им три дни останали на бойното поле. В рицарския лагер те намерили талиги, натоварени с окови и вериги, които били предназначени за пленниците. Част от кръстоносците се укрила във Вагенбург, превзет с щурм от съюзническите войски. Противникът понесъл големи загуби, но и за съюзниците победата не била лека. Съществените загуби на войската на Витовт може да се обясни с това, че воините му за един ден фактически участвали в две битки - на своя и на полския фронт. Но без това било невъзможно да се победи. Разгромявайки поляците, тевтонците, естествено, биха връхлетели армията на Витовт.

Битката при Грюнвалд спряла немската агресия в славянските земи. Оттогава започнал упадъкът на Ордена. Както признава немският историк Е. Войгт: «Един ден при Грюнвалд унищожи цвета и силата на Ордена. Този ден беше неговата най-голяма слава, рицарско мъжество, героичен дух, но и последният ден на величието, силата и щастието му. От утрото на този ден започна неговият упадък завинаги».

Кръстоносците били принудени да върнат редица завзети земи, изплатили контрибуция, задължили се да не възпрепятстват свободната търговия на Полша и Руско-Литовската държава. През 1466 г. Тевтонският орден се признал за васал на полския владетел. Грюнвалдската битка станала образец за воинска доблест и боен съюз на славяните и народите от Източна и Югоизточна Европа в борбата им за свобода.

сп. „Камертон”, 22.07.2015 г.