Димо Сяров

Опознах Чилингирова след европейската война. Разгромът на народните ни въжделения го бе хвърлил в една непрестанна творческа треска. Той настойчиво повтаряше:

- Сега ние, тъй малко ценените у нас бойци на перото ще трябва да закърпваме направения пробив в народната душа. Добро поле е нищо в сравнение с тоя прелом. Макар и безобразно осакатени, ние продължаваме да живеем. Но ако нашият народ загуби вяра в себе си, то ние сме безвъзвратно загубени. Трябва наново да му се вдъхне любов към българския език, който макар и в стеснени граници има още място под небето. Трябват читалища и в най-затънтените колиби. Трябва неуморна работа, докато наново се затвърди разколебаното сега българско самосъзнание. Другото ще дойде само по себе си. Колелото на историята не спира никога.

Но Чилингиров беше и добър баща. Една вечер го заварих да седи сломен край работната си маса в кабинета. Попитах го тревожно да не би да е болен. Чилингиров тъжно ме погледна:

- Да, болни сме. Болни сме всички дома. От няколко дена моето дете ще изгори като свещица от огън. Всички сме около него. Гледаме го изтръпнали как пъшка и се премята в леглото като ранено зверче. Задаваме му хиляди въпроси. Но горкото даже и не ни поглежда. Пък и не може още да говори. Виках и най-добрите лекари. Но помощ никаква. Страшно нещо е да гледаш безпомощен страданията на собствената си рожба. Но аз пиша за народа ни. Знам точно неговите болки, които са несравнено по-големи и от най-тежките телесни страдания на всеки един от нас. Но тяхното познаване е вече и един значителен успех в лекуването им. А тук имаш пред очите си един отрязан от душата ти къс живо месо, който горен от някаква безименна мъка се гърчи като пламнал лист хартия. И ти, „лечителя на тълпите”, не знаеш как да помогнеш на едногодишното си детенце.

- Безименна мъка? Нима има такава? Не, има само един любящ и страдащ заедно с рожбата си баща, за когото „безименната мъка” на другите ще бъде само вдъхновената искра за силни като самия неподправен живот творчески успехи.

1933 г.