Мирослав Минев

Една пролет певецът, който изпя най-хубавите си песни за бащината си земя, не се върна край Вит да види свежия цвят по дърветата и да огледа своята широкопола шапка в спокойните води на реката.

Певецът, който пя за тъмните угари, за златните ниви, за коравата ръка на орача, за светлите песни на жътварките, една пролетна нощ край Вит, когато водите на реката пълнеха като майчина гръд, за да откърмят нови песни в душата му, си взе сбогом от своите малки дъщери, помоли майка си с целувка да го изпрати на път и когато целувка опари лавроносното му чело, замина.

В града, гдето нехаят за песните на поета, където идилията на щърчето гнездо им е чужда като изображение на някоя древна монета, в града, където електричеството, коприната и лъжата заменят природата, се понесе от уста в уста един страшен шепот.

Днес Ракитин умря.

Наистина Ракитин умря.

Неочаквано, ненадейно.

Десетки некролози, макар пожълтели от слънцето, още оплакват загиналия певец на непосредствената красота, на слънчевата ласка, на чиличения звън на коситбата, на странно оръфаната линия на родната далечина, гдето се братимят земята и небето, гдето се преливат минало и настояще, гдето земята се превръща в блян.

За бляна, че сред нас някога живя Ракитин, винаги ще струят сълзи от очите ни.

Благородният певец с вълшебната непосредственост, с която изпя песните си, ни завеща единствено тях.

Тайна забули смъртта на поета. Над родната земя, за която той пя, се понесе тежка скръб. Скръбта може би не щеше да бъде тъй тежка, ако знаехме, ако поетът беше казал защо си отива.

Два дни преди зловещата нощ, през която е съзряла мисълта за смъртта, Ракитин идва в редакцията и пожела да говори с редактора г-н Балабанов. Понеже редакторът беше в чужбина, тая настойчива среща, която поетът потърси повторно ден след това, не можа да се състои.

Може би на Балабанова, с когото го свързваше едно неопорочено доверие, той би казал нещо повече, отколкото това, което стана известно, че е казал после в едно писмо, отправено до неговите близки и няколкото песни, които по настроение са чужди на оная пейзажна живопис, върху която с благост и свежа топлина, с вяра и доброта Ракитин разгръщаше душата си.

В един разговор, воден кратко време преди тая потърсена среща, поетът е чертал устрема си към древните чертози, осеяли родната земя, които искаше да пресъздаде в 30-40 песни, и които щяха да бъдат издадени от редакцията в отделна книга, никога не можеше да даде и най-малко съмнение за една тежка мисъл.

Тя е навестила нежния певец неочаквано като властна сянка, дошла от великото минало, което стражи по всички синори на земята и се е промъкнала през старата архитектура на древните български дворци, за които певецът пее в „Български сонети”.

И може би в последните дни той пишеше тях и тях говореше тъй разпалено, за да се задълбочи зад хилядите години, гдето се е виждал по-съвременен, отколкото в съвременността, която не прие песните му, озлочести безгрижието, сред което той пееше.

И го замени с тежката грижа за хляб.

И с една обида.

Поетът не понесе обидата, презря всички ни, остави ни песните си и си отиде.

Поместените тук два Български сонета са последните, които поетът остави в редакцията ден преди смъртта си. И когато четях „Патлейна” не знаех да вярвам ли на тънките мастилени следи, оставени по листа от ръката на Ракитин, или да вярвам на късото съобщение за смъртта на Ракитина, поместено в един вечерен вестник.
————–
Над царствената осанка над „Патлейна”, откърмила духа, който крепи бодро хиляди години един народ, мина с бавни царствени стъпки още една сянка. Още един покойник.

На другия ден тленните останки на поета бяха изложени в черквата „св. София” и хиляди поклонници минаха край ковчега да оставят пролетни цветя и по една горчива сълза.

Един народ се разделяше с един свой покойник.

О, не - един народ се прощаваше с древното величие на „Патлейна”, от която узряха тучните слова, в които лъкатуши и мъката, и радостта, и песните, и сълзите на земята, която прибра в свещения си саркофаг и най-чистия, и най-светлия певец на чудната Пролет край Вит.

сп. „Завети”, г. І, кн. 9, 1934 г.