Роман Кисьов

Лесно се пише за поет, чието творчество не просто познавам добре, но което е част от моя живот и от моето развитие на поет… Понеже Здравко Кисьов, освен мой роден баща, е и моят учител в поезията… От друга страна ми е изключително трудно, именно поради тази силна връзка и лично пристрастие… Но когато става дума за поезия, пристрастието не е недостатък, а предимство… Убеден съм! Защото Поезията най-много се родее с Любовта, би могло да се каже, че Поезията е синоним на Любовта, в най-широкия, универсален смисъл… (И няма нищо по-лично от това!) Затова и поетите са белязани от Бога и са обречени на този Божествен Дар - Поезията, сиреч - на Любовта! А Природата на Любовта (и на Поезията) е да дава, както Бог е Даващият, защото е Благият и защото Той е Любов… И поетите - децата на Бога, пророците на Словото - подобно на Него дават на гладните и жадните душ? от хляба духовен на Словото и отдават живота си за тази висша, божествена мисия, за която са родени, предопределени и избрани… (Независимо че звучат патетично, тези думи са самата истина…)
Баща ми, като истински, роден поет, не е изключение… Той посвети целия си живот на Поезията, той просто нямаше друг живот, освен Поезията…
„Думи, само думи в живота ми, но всъщност не аз тях, те мене изрекоха.” - свидетелства той. И когато казвам, че посвети живота си на Поезията, това не означава, че беше книжен човек, отвеян и затворен в някакъв измислен свят… Не! Напротив, това означава, че той беше посветен в Тайнството, наречено Поезия, а не просто на литературен жанр… Той беше човек с достойнство и с изострено (понякога стигащо до максимализъм) чувство за справедливост и за дълг, беше преди всичко човек на дълга и на отговорността. Баща ми е един от най-отговорните хора, които познавам и съм срещал в живота си. Той никога не бягаше от проблемите в живота, а винаги ги посрещаше смело и търсеше решения… И често се натоварваше с чужди проблеми и тревоги… „Твоята задача, поете, е да приютяваш тревоги, на които им е отказан от други хора подслон!” - гласи една от неговите „рефлексии”… А също и: „Сякаш камък от сърцето ми падна. Но не беше ли това самото сърце?” И той плати сурова цена за това - коварната и тежка болест на Паркинсон, от която страдаше през последното десетилетие на живота си…
Обратно на представите за поетите като безотговорни „божии птички” и бохеми, поетът Здравко Кисьов съвсем не беше такъв… По скоро беше близо до образа на аскета, особено в последните години на земния му живот… Но неговият аскетизъм беше светъл и възвишен, отворен и отговорен към живота, пронизан от един дискретен, деликатен хуманизъм… Не случайно един от любимите му поети, които той превеждаше със страст, е Тадеуш Ружевич… За баща ми големият полски поет беше еталон на житейско и естетическо поведение… И пак не случайно своя преводачески сборник със стихове на Ружевич той озаглави „Битка за дъх”, заглавие, (съгласувано с автора), изведено от стихотворението „Сваляне на бреме”, чието съдържание много точно приляга на житейското и поетическо кредо на моя баща: „идва някой / и казва // вие не сте отговорни / нито за света нито за края му / свален е този товар от плещите ви / вие сте като птиците и децата / играйте си чуруликайте // и те чуруликат // забравят / че съвременната поезия е / битка за дъх”…
Именно в този смисъл баща ми е съвременен поет, за когото поезията бе битка за дъх, за живот… За него поезията не беше самоцел, а средство за достигане на изначалните истини в живота и на неговите непреходни измерения, както и за достигане до самия Източник на живота. Светлозар Игов много точно беше отбелязал, че „поетическото познание на Здравко Кисьов е самопознание”… А аз съм убеден, че изобщо за поета не съществува друго истинско познание, освен себепознанието… Така съвсем естествено посредством духовните опитности на поетическото слово, търсещо Истината, житейският и поетически Път на Здравко Кисьов, започнал с музикалната класичност на младежкия възторг от откриването на светлината на живота и на поезията, преминал през непримиримото бунтарство на сърдитите русенски поети от началото на 60-те, а по-късно през интелектуално-философската рефлективност и наситеност на свободния стих от 70-те и 80-те, утвърждавайки собствен, автентичен поетически глас, чиято „запазена марка” (според множеството критически отзиви) е от привидно незначителното и дребното, от предметното, от конкретни събития и персонажи да извайва внушителни образи и ярки метафори, възвисявайки ги до символи, като в повечето случаи самите стихотворения се превръщат в цялостна стройна метафора или символ… За да се достигне до една все по-изразена лаконичност и ясност на поетическия изказ, до един все по-оголен аскетизъм на посланията и прозренията, свързани с вечните въпроси, отнасящи се до битието на човека и откриването на смисъла на съществуването, творчеството, свободата, любовта, светлината…
Но поезията на Здравко Кисьов е не само дълбоко (често дори драматично) наблюдение над съдбата и съществуването на човека, над неговите духовни и интелектуални сблъсъци със света, поезията му, освен че задава въпроси, дава и отговори - тя не е просто интелектуална поезия, но преди всичко тя е духовна и мъдра в своята същност… Защото за него Поезията бе Откровение, което повдига невидимото було на множество тайни на битието - от невидимите, духовни измерения, които са много по-реални и трайни от видимото и изплъзващо се като времето материално битие… Като илюстрация на мирогледа на Здравко Кисьов, ще приложа някои негови отговори от едно интервю с поета от 1996 г.:

- Вярвате ли в непреходността на човешкия дух?
З. К. - Да, вярвам. Дух иде от дъх, от дихание. Диханието, което Бог е вдъхнал на човека от кал, за да го оживи. Значи човешкият дух има божествен произход. И навярно това е единственото нещо на този свят, което не отминава, не изчезва напълно, дори самият този свят да загине.

- Каква е според Вас действителната стойност на времето?
З. К. - Напоследък все повече ни се втълпява, че времето е пари. И за мнозина наистина е така. Но ако погледнем по-сериозно на въпроса, мисля, че времето ни е дадено, за да усъвършенстваме духовно себе си и другите хора край нас. Чрез достойни и чисти дела да изкупим първородния грях на предците, чието бреме носим и ние, с делата си да открием и заслужим отново изгубения някога рай. И в буквален, и в метафоричен смисъл. Само така нашият отрязък от време тук, на земята, придобива смисъл и има истинска стойност.

- Коя е светлината, която Ви е водила през годините?
З. К. - Вярата в победата на Доброто над силите на Злото. Вярата в някаква висша справедливост. Както твърди и роденият в Русе нобелист Елиас Канети: “Не е изключено възмездието да се съдържа още в самата форма на нашите постъпки.” Защото “не можеш да сториш другиму нищо, колкото и потайно да е то, без същото да се случи и на теб”. Отначало вярвах в това по-скоро интуитивно, неосъзнато. Сега - все по-убедено, със сърце и с разум.

Несъмнено тази Вяра на поета го превежда през един личен катарзис и духовно Преображение, и отвежда до откриване Тайната на Бога, до нови, неподозирани до този момент духовни измерения… Плод на тази Вяра и на това Преображение е неговата стихосбирка с духовна лирика „Небесен глас” от 2002 г., която - по думите на мнозина християнски свещеници и богослови - освен че е поезия от високо качество (съдържаща всички „отличителни белези” на поетиката на Здравко Кисьов), това е и християнска поезия, безупречно издържана в богословско и каноническо отношение, без да е схоластично суха и банално-религиозна… Напротив, оказва се, че разпознаваемият глас на поета е придобил и надградил нови, небесни измерения, и поезията му звучи по нов (в семантичен план) начин, като е постигната философията на Богооткровената Животворяща Вяра, духовното единение на човека с Бога…
Тази (на практика последна) книга със стихотворения на баща ми изобилства с прозрения и откровения, като например: „Просветленият от Словото поглед във всичко вижда Бога… Бог неслучайно крие от тебе лицето си, за да изпита вярата ти във Него… Само ако самият ти вярваш, можеш да станеш свидетел на чудо… Бог не се явява никога два пъти по един и същи начин… Страданията, ако и да си праведен, също имат някакъв смисъл и цел в непостижимия за човека Божи промисъл… Мъдростта е плод не на възраст, а на вяра… Евангелията са именно четири, а не три или пет, защото те са стените на духовния дом, в който има място за всички… Апокалипсисът е започнал, но протича разлято, като филм на бавен каданс…”
Тази есенциалност от прозрения не се задоволява с обичайната „одежда” на стихотворението и се излива във вид на малки импулси, отражения, откровения, кратки проблясъци, измъкващи на показ от неочакван ракурс мигове на бързотечния живот в последната книга-завещание на поета - „Рефлексии”… Книга с неопределим жанр, според бележките в архива на самия поет - „не напълно поезия, не съвсем проза”… А изтънченият поетически аскетизъм на Здравко Кисьов достига в самия финал на книгата до своята крайна точка, която се явява и Ново начало на Всичко: „Само една сричка, с която да се каже всичко? - Бог.”

През 2002 г. на софийската премиера на „Небесен глас” поетът Вътьо Раковски в края на своето слово находчиво отбеляза, че Здравко Кисьов е извървял пътя от Завет (неговото родно място) до Новия завет…
Така от „един незнаен пътник през живота” поетът чрез своето слово се превръща в жив път, който извежда до Храма… Такъв е духовният път на поета Здравко Кисьов - от страданието на душата от „необходимата болка” при досег с Истината, до Спасението чрез чудодейния еликсир от Потира на Словото… Защото „в начало беше Словото…”

София, 31. 03. 2015

_________

*Текстът е прочетен от Роман Кисьов на Паметната вечер за Здравко Кисьов в Унгарския културен институт в София на 21 април 2015 г. и е публикуван с незначителни съкращения в книжка 5 ( в летния брой на 2015-та) на списание НО ПОЕЗИЯ.