превод от испански: Румен Стоянов

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЗАВОЮВАНЕТО

От жалка участ се видяхме опечалени.
Из пътищата лежат строшени копия,
кичури коса са разпилени.
Без покриви са къщите,
зидовете им са почернели.
Червеи пъкат из улици и площади,
а стените са напетнени от мозъци.
Червени са водите, сякаш са боядисани,
и ако ги пиехме, беше селитрена вода.
Удряхме в безпокойствието си кирпичените зидове
и за наследство ни оставаше мрежа от дупки.
В щитовете бе нашата закрила,
но щитовете не спират безутешността.
Ядохме червени хлябове,
дъвкахме селитрена трева,
парчета кирпич, гущери, мишки
и земя, превърната в прах, та дори червеи.

ПЕСЕН ЗА КРАСОТИТЕ НА ДЕНЯ

Здравейте, Красоти на Деня,
Учители Великани,
Духове на Небето!
Духове на Земята!
Дарители на Жълтото!
Дарители на Зеленото!
Дарители на Дъщерите!
Дарители на Синовете!
Обърнете се към нас, поръсете зелено, жълто,
дайте живот, съществуване на моите деца, на моята челяд!
Нека бъдат зачевани, нека се раждат вашите крепители,
вашите хранители, нека ви възпоменават по пътя,
по пътеката, край реките,
из первазите, под дърветата, под лианите:
Дайте им дъщери и синове! Да няма неволи и злочестини!
Лъжата да не влиза зад тях, пред тях!
Да не падат, да не се раняват, да не се разкъсват, да не се изгарят!
Да не падат ни нагоре по пътя, ни надолу по пътя!
Да няма пречка, опасност зад тях, пред тях!
Дайте им зелени пътища, зелени пътеки!
Вашата сила, вашето вещерство да не причинява тяхното нещастие,
тяхната неволя!
Да бъде добър животът на вашите поддръжници крепители,
на вашите хранители,
пред вашите уста, пред вашите лица,
о, Дух на Небето,
о, Дух на Земята,
о, Обгърната Сило,
о, Дъждоносецо,
Вулкане,
на Небето, на Земята,
в четирите ъгъла в четирите края,
докато съществува зората,
докато съществува племето, о, богове!

ОТВЪДНА ЗАКАНА

Какво ти мислиш?
Какво ти размишляваш, приятелю мой?
Нима за теб не е удоволствие да подхванеш песен?
Нима не желаеш цветята на оня, който дава живота?
Наслаждавай се край тимпана
и отдалечи се, когато поискаш!
Пъстра пеперуда сред мъжете минава:
пие меда на цветята ни!
С нашите цветя, с нашите ветрила,
с нашите лули тя се преплита
и спира там да се наслаждава край тимпана.
Къде ще отида, къде ще отида?
Там, където е Двойнствеността!
Нима не отиваме всички в царството на обезплътените?
Все пак, тук, на земята е мястото на дружността!
Всички си отиваме, всички си отиваме
в Къщата на Слънцето:
никой за дълго не съществува на земята
и никой не казва накрая: къде са моите приятели?

ЗАВРЪЩАНЕ НА ВОИНИТЕ

Изгубен сред изумрудени водни лилии е градът,
устоява под лъченето на зеленото слънце Мексико,
когато се завръщат в домашното огнище князете,
цветиста мъгла се стеле над тях.

Нали е твоята къща, дарителю на Живота,
нали в нея царуваш ти, баща наш,
на Анауак (1) се чу песента в твоя чест
и върху него то се посипа.

Където бяха белите върби
и белите острици стои Мексико,
а ти, сякаш синя чапла, летиш над него.
Красиво разперваш криле и опашка,
за да царуваш над твоите подвластни и над цялата страна.

Сред ветрило от кецалови пера
бе завръщането в града.

От тъга въздишаше
град Теночтитлан (2),
както искаше бог.

—————————–

1. Анауак - Долината на гр. Мексико и централното мексиканско плато.
2. Теночтитлан - Първоначалното име на град Мексико.