БОРБА НА ТЯЛОТО С НЕЗРИМАТА МЪГЛА
превод: Огнян Стамболиев
На сеньора Антония Мерсе
Изкуството на танца е борба на тялото с незримата мъгла, в която то потъва и трябва мигновено, непрестанно да осветява своите контури, да поддържа линията на равновесие, необходима за музикалното превъплъщение. Борба – жестока и безкрайна като всяко изкуство. Но ако поетът воюва с табуните на своите мисли, танцьорът трябва да се бори с пространството, което го поглъща, винаги готово да размие неговата пластика, неговите ритми.
На ударите на сърцето на танцьора трябва да е съзвучно всичко, от крайчеца на нозете до клепачите. Да има шесто чувство, което да му дава усещането за геометрията на тореадора, да се пази от рогата на бика. Да, и танцьорът, и торерото ги грозят две сходни опасности: единия смъртта, а другия – мракът…
Да населиш мъртвата, сива пустота с ясни, трепетни рисунки, които да се запомнят – това е езикът на танца. В целия свят никой не може да насити въздуха с толкова красота от плът и кръв както сеньора Антония Мерсе. Защото вроденият инстинкт за танца при нея е просветлен от ритмическата й мъдрост, от познанието за собственото й тяло – качества, които притежаваха единствено великите майстори на испанския танц: Хоселито, Лахархито и преди всичко Белмонте, способни с много малко щрихи да изградят един завършен силует.
Тази суха, гъвкава и нервна испанка, тази жена без тегло, отдавна победила собственото си тяло, лишила се от дребните радости на живота, но в замяна на това, получила висшата награда на чистия танц – двойното зрение. Искам да кажа, че в танца очите й не са с нея, а пред нея – следят и най-незабележимите движения, за да ги овладеят до едно невиждано и нечувано съвършенство!
Както в андалузкото кантехондо музикалният смисъл се е усложнил под влияние на източното пеене – смътно и монолитно – така и испанският танц е почерпил сила от древните ритуали на Изтока. Но най-хубавото у него е, че той предполага присъствието на личности, на истински творци. Индийските танцьорки, колкото и да са добри, танцуват винаги по строги, вечни канони. Докато испанските танцьори или кантаори /певци/, или торери, не възкресяват, а раждат. Създават единственото, неповторимото, което се появява и си отива с тях, и никога и от никого няма да бъде повторено.
Затова тук бих искал да подчертая личния принос на сеньора Антония Мерсе, майстор и творец. Ритъмът на всеки танц на тази велика артистка е ритъм и глас на моята земя. Испания никога не се повтаря. Тази жена е наследничка на танцьорките “хадитани” от древния Рим, които танцували на императорските пирове. Напомня за блестящите героини на Лопе де Вега, събиращи около себе си огромни възторжени тълпи. Сега тя танцува в Ню Йорк със същата недостижима самобитност.
С огромна нежност говоря тези прости, искрени слова. По вечния закон на Времето /да бъде благословен този праведен закон!/ – този танц ще се разтвори в Небето! И там ще затрептят отново неповторимите гласове на Силверио, на Пакира, Хуан Брева и на ред безименни велики певци на Астурия, Гренада и Арагона. Но твоите дяволски ритми, сеньора Антония, твоите вечни и винаги нови ритми ще се завръщат тук, към живата сърцевина, където от очертанията на вятъра, огъня и камъка се ражда нашата вечна Испания…
Мадрид, 1930
