Александър Одоевски

превод: Татяна Любенова

***
Какво сме, Боже мой? В дома небесен,
където твоят син очаква земни гости,
ти водиш ни по пътищата тесни,
на скръб томителна и още -
през огън на несбъднати желания!
И ние ще приемем този час страдание,
защото той от теб е изпитание;
ала защо, о , безгранични!,
си вложил мисъл за раздяла вечна
във еднонощно битие?

1826 г.

—————————–

СЪНЯТ НА ПОЕТА

Таи се звук в безмълвна лира,
тъй както в облака искра;
и песен, във света незнайна,
изливам в огнени слова.
В тъмницата - певец народен,
но - не поет от суета:
откъсва той, с душа свободна,
цвят от безсмъртни небеса.
Не прелъстяван от похвали,
не търси рано той венец.
Съня му вие почетете,
сънят пред битка - на борец.

1826-1827 г.

—————————–

***
Със мъдри струни звуци пращаш,
докосваш нашите души,
ръцете мечовете хващат,
ала окова ги държи.

Но ти, певец, бъди спокоен,
с веригите си се гордеем,
и зад ключалките в затвора,
ний над царете пак се смеем.

Трудът ни скръбен ще остане,
искрата ще се вдигне в пламък,
народът просветен и славен
ще се сбере под свято знаме.

И мечовете ще изтръгнем,
и огън нов ще ни облъхне,
ще връхлети върху царете,
народите ще си отдъхнат.

1828-1829 г.

***
Что мы, о боже? В дом небесный
Где сын твой ждет земных гостей,
Ты нас ведешь дорогой тесной,
Путем томительных скорбей,
Сквозя огнь несбыточных желаний!
Мы все приемлем час страданий
Как испытание твое;
Но для чего, о бесконечный!
Вложил ты мысль разлуки вечной
В одноночное бытие?

1826 г.

—————————–

СОН ПОЭТА

Таится звук в безмолвной лире,
Как искра в темных облаках;
И песнь, незнаемую в мире,
Я вылью в огненных словах.
В темнице есть певец народный.
Но - не поэт для суеты:
Срывает он душой свободной
Небес бессмертные цветы;
Но, похвалой не обольщенный,
Не ищет раннего венца.
Почтите сон его свещенный,
Как пред борьбою сон борца.

1826-1827 г.

—————————–

***
Струн вещих пламенные звуки
До слуха нашего дошли,
К мечам рванулись наши руки,
И - лишь оковы обрели.

Но будь спокоен, бард! - цепями,
Своей судьбой гордимся мы,
И за затворами тюрьмы
В душе смеемся над царями.

Наш скорбный труд не проподет,
Из искры возгорится пламя,
И просвещенный наш народ
Сберется под святое знамя.

Мечи скуем мы из цепей
И пламя вновь зажжем свободы!
Она нагрянет на царей,
И радостно вздохнут народы!

1828-1829 г.