Димитър Спространов

Изживяхме болни времена, времена на безначалие и безхарактерност. Безпринципността, кариеризмът и подлостта са знаците, под които се развиваше нашата интелигенция.

Да служиш днес на едни идеи, а утре да ги отричаш и да се бориш против тях, да бъдеш на едната страна на барикадата и да се прехвърлиш на другата страна, като изменяш на убежденията си, на веруюто си, за което си се клел да мреш, само за паница леща, за някоя материална изгода, беше обикновено явление.

Това явление взе заплашителни размери, заля цялата ни страна и се обърна на обществен недъг, който заплашваше да разруши, като червей да прояде нравствените устои на нашия народ.

Ето защо щастливците, редките изключения, ония, които предпочитаха да останат верни на своите разбирания, готови да се борят за истината с цената на всички жертви, с цената на живота си, рицарите на честта, които се издигат като факлоносци сред нощта на нашата нравствена тъпота, трябва да се посочат за назидание на живите и пример на идните поколения.

Един от тия факлоносци, рицари на честта бе и покойният Васил Пундев.

Издънка на едно родолюбиво семейство, чиито членове винаги са живели с надеждите и упованията на народа ни, в сърцата на които са се отеквали неволите на племето ни, Васил Пундев в първите години след войните, които водихме за осъществяването на нашите народни идеали, за включването в пределите на българското свободно отечество всички земи, в които се слуша българска реч и се пеят български песни, не се поддаде на общата вълна на покруса и отчаяние.

Нито за момент той не загуби самообладание, не се разколеба вярата му в справедливостта и нуждата от работа за възстановяване на освободителното дело.

И вместо да се отдаде на своите научни занимания, които щяха да му осигурят един спокоен живот и една бляскава кариера, която може би и с право щеше да завърши с професорска катедра, за каквато имаше всичката подготовка, Пундев остави писалката и книгите, за да поеме пътя на подвига и бунта, пътя на Яворова и Гоце Делчева.

По тоя път го тласкаха неговото здраво национално съзнание, безграничната му обич към поробените братя отвъд Осогово и Пирин и чувството му за чест.

В статиите си, в духа, който вложи във вестника си, той се очерта като един истински борец, борец за повече истина и правда, за възтържествуването на морала и честта в нашия политико-обществен живот.

Той стана прицел на злобата, клеветата и куршумите на тия, които жигосваше и заклеймяваше.

Злобата и клеветата не можаха да го засегнат, улучиха го куршумите, за да престане да тупти едно сърце на истински родолюбец, за да угасне една рядко честна мисъл.

Срещнах Пундева за последен път у един общ приятел и двамата го увещавахме, молехме го да се пази, защото вече го дебнеха по стъпките.

По бледото му лице се плъзна странна усмивка, махна небрежно ръка и промълви:

- За едната чест се живее…

След два дни го убиха.

Васил Пундев умря, но остана да живее духът му за назидание на съвременниците му и за пример на тия, които идат, защото той беше и умря рицар на честта.

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 465-466, 6.03.1940 г.