интервю на Олга Кузмина

превод: Стефка Тотева

- Юрий Михайлович, Вие сте представител на невоювалото поколение, но по темата за войната сте писали и сте се изказвали неведнъж. Кажете, коректно ли е да се съди за тези събития и да се спори за тях с хора, които не са и „помирисвали барут”?

- Несъмнено. Впрочем разгърнатата сега дискусия за голямото преброяване не е нова. За това някак позабравихме, но за първи път се оказах на острието на подобни спорове за Великата Отечествена война в края на 70-те, след като отпечатах цикъл стихотворения за войната -  „Непреживяното”. Смисълът на претенциите беше същият - защо поколението на невоювалите пише за войната. Отговорих със статия „За правото на чужда болка”, като изложих своята позиция, към която се придържам и сега. Войната беше грандиозно изпитание, засегнало целия организъм на народа и страната до най-малкото капилярче. Жестоките загуби и героичният подем, преживени тогава - всичко това влезе в генната памет на народа.

- Това се нарича - влязло в кръвта?

- Може и така да се каже. Между другото, сега е известно, че по наследство се предават не само мутации, но и някакъв придобит опит. Само механизмът е друг. Така че академик Лисенко не е бил толкова мракобесен. Неговите студоиздръжливи зърнени сортове по време на войната помогнаха много. По-добре от поета Николай Дмитриев, мой връстник, за тази кръвна памет няма как да се каже: „През петдесетте родени, войната ние не познавахме, и все пак/в някаква степен и ние всички/ се върнахме от тази война…” Историческата памет е неунищожима, докато е жив народът, затова се стараят да я изопачат и променят, като я обърнат наопаки.

- Паметта си е памет, но съгласете се, нападките към нашата Победа са много…

- Да, уви, появи се цяла субкултура от цинично, небрежно, снобско или свърхкритично отношение към Победата и войната. Откъде? В СССР за много неща не беше прието да се говори, и това беше напразно. Макар че думата „политкоректност” се появи при нас през 90-те, Съветският съюз беше страна на висока политкоректност, много теми бяха табу заради интернационалната деликатност. 

- Например? 

- Например не беше прието да се говори за предисторията на другите страни от така наречената народна демокрация. Никой даже не намекна за това, че Полша се готвеше да ни нападне заедно с Германия. Ако Хитлер не беше премислил, преглъщайки отначало „надменния поляк”, то щеше така и да стане. А сега всички се изумяват, че внуците на Пилсудски в санкционна ярост бягат далече пред американския локомотив.

- Е, някаква информация за това се промъкваше…

- Минимална! И всички много се чудеха, когато в края на 80-те всички потъпкани и тлеещи вътрешни конфликти избухнаха, като ни облъхнаха с огън.

- Тук ще се наложи да поясните по-подробно.

- Вижте, след Победата в състава на СССР влязоха редица територии, чието население беше воювало в съюз с немците: Западна Украйна, Прибалтика… Нима тези, които поддържаха немския режим, след войната бяха унищожени?

- Не. 

- На бандеровците даваха десет години и те се връщаха вкъщи още не толкова стари, че да могат да създадат потомство. А тези, които те зверски са убили, десетки хиляди, не се завърнаха и не създадоха потомство! Сега ние се изумяваме откъде в Киев се появи свастика? А какво се случи с еврейското население на Вилнюс, което просто изчезна, сякаш никога не е съществувало? Кой направи това? Помилваните деди на тези, които сега по-силно от всички крещят за „съветска окупация”. При това те не са били, забележете, засегнати в правата си: работеха, влизаха в партията, понякога даже заемаха високи ръководни постове… Неполиткоректно? Какво да се прави… Истина е! 

- Нима имаше такива примери? 

- Разбира се. Откъде във върхушката на ЦК на компартията на Украйна, преди всичко идеологическа, се оказаха преди всичко „западняци”? Никой и не се опитваше да анализира тези или други назначения от гледна точка на, бих казал, не национални, a на културно-исторически наклонности. Сматаха, че ако човек е член на КПСС,  не може да бъде антипатриот или антисъветчик. И още как може! Почти всички първи секретари на съюзните ЦК се оказаха сепаратисти, като започнем от Елцин. 

- Но възникването на антипатриотичните настроения в страната, победила фашизма, все пак изглеждат като патология. 

- А защо? Ще кажа само това, за което въобще не се говори. Опозицията на Сталин, троцкистката, военната, номенклатурната свързваше плановете за преврат, в този смисъл и със разгрома на СССР при войната с немците. Ще кажете - дивотия! Защо? Нали тези същите хора четвърт век преди това желаеха поражението на царска Русия в германската война и така взеха властта. Нима те не можеха да желаят поражението на сталинския СССР, втори път да преминат по същия път?

- Какво, май и Тухачевски и сие клеветите? 

- Какво оклеветяване? Прочетете материалите от операция „Кълбо”. Забележителният историк Юрий Жуков я разсекрети. Има примери за преднамерено „подкопаване” на военния потенциал на страната. Така още Ягода в хода на спецоперация „Пролет” „изтри” много руски офицери, които имаха опит в германската война. Унищоваха ги като професионалисти. Кой ги унищожаваше? Армейският комисар Гамарник и прочие участници във военния заговор. Да, към  41-ва прогерманското лоби беше разгромено. Но семейната традиция е също вид историческа памет. Ако ненавиждаш Херакъл, и всичките негови подвизи са ти отвратителни. Със Сталин и Съветската епоха например е същото. Учудвам се как те използват електричеството на Днепрогрес, като плават по канала Волга-Дон? 

- Честно казано, за мен това е в известен смисъл неочакван завой в разговора. Мислех, че за всичко ще обвинявате Запада?

- Сега ще се заемем и със Запада. Тяхната пропаганда се постара да похаби чувството на победители при нашите хора. Та нали европейците дружно легнаха под Хитлер. Защо пък да не наведат главата упоритите руснаци, макар и виртуално? Впрочем през 90-те и нашата държавно-информационна политика беше до смайване антипатриотична, а по отношение на Великата Отечествена война просто кощунствена. Помня, през 98-ма в ефира доказвах на един телевизионен трол на име Лобков, че комсомолът и хитлер-югенд не са едно и също, а той не вярваше. Считаха, че колкото по-бързо заменят гордостта на победителите с чувство за вина, толкова по-просто ще бъде да влязат в семейството на цивилизованите народи и да легнат на килимчето в азиатската гостна. А докато народът се чувства победител, на него му е трудно да се внуши, че живее неправилно.

- Победителите не ги съдят…? 

- Може и да ги съдят, само не победените. Не немците трябва да ни учат на човеколюбие. А ни подкопаваха лекичко, грамотно, да речем, с разговорите за загубите. Никой не спори - те са огромни! Веднъж се вкопчихме по този повод в ефира с Познер. Попитах го: помните ли колко от тези милиони се отнасят за военни загуби, а колко от тях - за мирното население? 

- Цифрите са чудовищни, това е известно. 

- Съотношението за пореден път показва, че нашето дело е право. Ние изгубихме милион  войници и офицери повече, отколкото немците. При това значителната част от нашите загинаха не в сраженията, а в концлагерите, в плен. Те изгубиха около 7 милиона военни, ние - около осем. Останалите двадесет милиона души са загуби от нашето мирно население. При немците от цивилното население са загинали около милион, и то много често от бомбите на съюзническата авиация. Но Познер, без да отговори, мина към реклама. 

- Искате да кажете, че съществува проект…

- Без проект даже кучешка колибка не се прави. За развенчаването на нашата Победа Западът хвърли огромни средства! Колко много са филмите на Холивуд за това, как американците въпреки глупавите руснаци са победили Хитлер! Предателят Резун взе като псевдоним фамилията на великия генералисимус Суворов и в огромни тиражи издаваше „антипобедни” книги със скоростта на рекордьор. Питам познат издател: “И какво, върви ли?” Отмества очи, значи това е многоходова сделка. Ясно ли е? Още преди време на полиците томовете за героите на райха бяха повече, отколкото книгите за героите на СССР. Но за подобни неща тогава си затваряха очите. Сега се стреснаха.

- Обяснете, а защо в това число и интелигенцията се държеше така?

- Възникна някаква цехова мода за скептично отношение и към съветския период като цяло, и към войната, в частност. Строят беше неправилен, и значи, победата - също. Своят принос даде и Солженицин - човек пострадал и който придаде на своята обида многотомна солидност. Той и „хвърли” информацията за 70-те милиона загинали в ГУЛАГ, като умножи числото на жертвите много повече, отколкото беше редно. Впрочем в „Архипелага” напълно благосклонно са изобразени бандеровците.

- Посягате на светостта на авторитета?

- Отказвам се, тъй като за полемика с Н. Д. Солженицина  колегите от един вестник ми приложиха разработка в духа на „Правда” от 30-те години. Мислех, че ще ме изключат от „Единна Русия”. Но забелязах интересен детайл. При нас не знам защо охотно канонизират деятели на културата, които така или иначе са се карали със своята страна и желателно, въобще емигрираха, дори и за определено време. Наивно сигналче: ако честно живееш и работиш в страната си и не застанеш, въпреки обидите, в строя на нейните хулители, класик няма да станеш. 

- Сурово от Ваша страна…

- Защо? Ето прогърмя 90-та годишнина на Ернст Неизвестни. Той замина от СССР сам - него, всъщност, не го изселиха като Солженицин.

- Но го притискаха…

- Айде бе! А как го притискаха? Ще ви кажа: не му дават поръчки, морят го с безпаричие, с глад. Но Неизвестни направи паметник на Хрушчов и изхвърлил, по негово признание, немалък хонорар през прозореца. Тогава значи и мен са ме притискали като забраниха „ЧП от районен мащаб” и „Сто дни до заповедта”. Но аз не се предадох! Предаде се този, който искаше да се предаде….

- Това засяга ли Ви?

- А защо? Мен ме засяга друго. Нашироко отбелязахме 90-годишнината на Неизвестни. А защо замълчахме за 90-годишнината на братя Ткачови? Блестящи живописци! Фронтоваци! Един от тях, например, изгубил ръката си през войната. Кой забеляза техния юбилей? Почти никой. Да, те не заминаха, не се скараха със Съветската власт. И какво? Започнаха да рисуват по-лоши картини? Или ето, моля, четири години преди столетието на споменатия Александър Солженицин по градове и села вече са разпратени циркуляри, как трябва да се празнува юбилеят. А постановление за столетието на Константин Симонов, което ще бъде след половин година, е подписано тези дни. Бедният автор на „Жди меня” не се е сетил да изгори партийния си билет и да се изнесе зад граница. 

- По този повод наистина „ефирът мълчи”…

- Ех, да пропаднеш, но с музика! Преди да изтърпи полагащите се десет години след смъртта, без всякаква кръгла дата поставиха в Москва паметник на Ростропович. Добре ли е? Много! Но Георгий Свиридов през тази година навършва сто години. Ни хък, ни мък… “Литературка” в отчаяние обяви събирането на подписи за паметник на великия композитор. Мислите, че някой от началниците позвъни? Никой. Даже от Съюза на композиторите не се трогнаха. Уви, Свиридов създаде гениалната „Буря”, а да плюе по Политбюро забрави! Това е цяла идеология - да се скараш, да направиш скандал, да се измъкнеш от страната и да те върнат с почести. А вие още питате къде са патриотичните дейци на културата? 

- Струва ми се, насочвате мисълта си към това, че в идеята за неприемането на страната се залага на „младите нокти”, правилно ли Ви разбирам?

- Именно така е. Израсна цяло поколение на идейни скандалисти. Не съм против скандала в изкуството, но той трябва да бъде творчески взрив, а не да е изчислен по бизнес-план. Защо без край снимат филми за смъртта на штрафбати, за злобни политруци, за безжалостни особисти, за кървави генерали, даващи лоши заповеди. Защото иначе на фестивалите, особено в Европа, няма да те вземат. За „Балада за войника” днес няма да ти дадат и копито от „Кинотавъра”. 

- А какво не приемате в съвременните филми за войната?

- Има и попадения, но са малко. Учудващо е - на нашите кинодейци дават големи пари за славните дати, а при тях все се получава някакво оскърбление, пошлост или мръсотия, както във филма за поручик Ржевски, сниман за 200-годишнината от победата над Наполеон. Питаш „Да не сте се побъркали?” Отговарят: „Е, това е приказка на военна тема, както при американците!” Но в техните приказки те са най-добрите. А в нашите приказки ние не знам защо сме най-лошите. Наистина, интересно е такова кино, нали?

- Това е поръчана лъжа, от Ваша гледна точка? 

- Да, точно така. Лъжа под формата на борба за достоверност. Или приказка, в която нашият преди това находчив Иван-глупак се е превърнал в кретен.

- Вие виждате в случващото се специално преобръщане на историческите факти?

- Разбира се. Задачата е по всички начини, в това число и с помощта на изкуството, да бъде убеден народът, че седемдесет години се е скитал по тоталитарна пустиня, незнайно защо е воювал с културните нации, докато не го доведоха, сами знаете къде и сами знаете кой. 

- За Вас това е като… да мърсиш в своя дом?

- За мен - да. Но има хора, които мислят иначе. Позицията на някои либерали е проста. В душата си те смятат, че ако ни бяха победили немците, ние щяхме да живеем в Европа. Смердяков завърши МГУ и се настани в ТВ.

- Ако беше по-лошо воювал дядото, сега щеше да пие баварска бира?

- Примерно, да. И не трябва да се опростява, да се смята, че това е позиция на някакви изроди. Не, уви. Например, не се обиждайте, но на Варлам Шаламов му са добавили години към присъдата за това, че в затвора е агитирал за победата на Хитлер. За съжаление. Това е публикувано и, уви, документално потвърдено: той твърдял, че Сталин може да бъде победен само с помощта на немците. Впрочем авторът на „Колимските разкази” е арестуван като член на нелегална троцкистка организация. Това не намалява големия му талант, но обяснява жестоката му съдба. 

- Неотдавна рязко се изказахте с критика към либералите, отбелязвайки в това число, че трябва да се създават художествени съвети. Тогава въпрос. А съдиите кои ще са? Кой ще съди и решава кое е добро и патриотично, а кое е лошо и вредно?

- Хората, настроени патриотично и при това професионално разбиращи как работят механизмите на натиск и подмяна, при нас не са малко, всъщност, и сред честните либерали също. Аз съм въобще против това, да се противопоставя либерализма  и патриотизма. В повечето страни те не са антиподи, а съюзници, съратници. Художествените съвети по своя състав трябва да отразяват цялото многообразие на мнения и позиции. Но доколкото нормалните хора винаги са повече, отколкото самоликвидаторите, аз съм спокоен за работата на такива съвети. Именно затова самата идея за обществен контрол предизвиква взрив. Вият като обезчестени весталки! Каква е мотивацията: на Запад веднага ще кажат, че имаме полицейска държава. Нима? В Англия Съветът по телевизия се възглавява от самата кралица, но Албион както преди е опора на свободата. Във всички страни има аналогични обществени съвети с широки пълномощия. Всъщност, такива съвети могат да отсекат не само русофобски клевети, но и патриотичната халтура. Ненавиждам слугинския патос.

- А не се ли хвърлихме малко късно да се бием за патриотизъм?

- Лекарите се бият за живота на болния, докато има надежда. Моят опит в общуването с младежта говори за това, че тя в мнозинството си е спонтанно патриотична. Състоянието и насоката на умовете - това, знаете, е някаква тайнствена биоенергетика. Като че ли от тези, които се формираха в атмосферата на 90-те трябваше да израстат ей такива „отечествофоби”, всичко водеше към това. Но не би! Вместо падение - излитане. Това, да речем, е иманентен патриотизъм, не възпитан, не внушен, а идващ от генетичната памет. Нелюбовта към Отечеството се възприема от тях като духовен недъг. И са прави. 

- Добре, а как предлагате да се разплете възелът от проблеми?

- Да се спори, да се доказва, да се убеждава. На черното да се казва черно, даже ако за това отвсякъде те зачеркват. Нищо, после пак ще те впишат, няма къде да отидат. Например от щаб-квартирата на „Златната маска” звъниха в областните театри и ги убеждаваха да не поставят мои пиеси. В отговор на позицията ми. И какво? Поставят ги из цялата страна. Само в Москва вървят шест спектакъла. Разбира се, някой не е готов за открит спор, има хора, които се занимават с бясна и, подозирам, не безвъзмездна демонизация на днешната власт, на съветската епоха. 

- Ще говорим ли за „петата колона”? Вие, например, предполагате ли, че това което се случва, е резултат на осъзнати или неосъзнати действия? 

- Хората хващат вируса на антипатриотизма в семейството, в училище, във вузовете, в телевизионния ефир. Вижте „Историческите хроники” на Сванидзе! Оказва се, че Михаил Светлов се е запивал, за да избегне ареста. Е, да, да арестуваш мъртвопиян поет е много трудно. Има хора, убедени, като академик Сахаров, че голяма Русия на никого не е нужна, по-добре да бъдат десетки акуратни феодални княжества. На други нашата цивилизация изглежда като безизходица. Някой много цени родната култура, а от своя народ някак се срамува. Колкото до „петата колона”, тук историята е особена… По-скоро става дума за особен обществен слой или „консорциум”, ако използваме термина на Лев Гумильов. Нарекох този слой „херостратов”, имайки предвид подпалвача Херострат. Целта на слоя „херостратовци” е унищожаването на обществото, което го е породило. Откъде идва този стремеж? Не знам. Тайна е. Възможно е това да е един от механизмите на историческото обновление. Болният социум, победил „херостратовщината”, оздравява, но ако не я овладее, загива, отстъпвайки място на други, нови общества. Впрочем, опитвам се да разбера това явление не като учен, а като писател. Написах романа „Любов в епоха на промени”, в който се опитвах да разбера перестройката, по-скоро съдбата на хората в тази епоха. Имам какво да кажа за тези години, които в много посоки определиха нашето бъдеще. 

- А как гледате на нашето бъдеще?

- Мисля, че процесът на оздравяване все пак върви и ще преодолеем „херостратовщината”.

„Вечерняя Москва”, 27 април 2015 г.