Сава Чукалов

Не ще и дума, че Пушкин дължи своята слава преди всичко на своя плавен и вълшебен стих, дето музиката на формата и сочността на мисълта взаимно се преплитат и допълват. Но и неговата проза - лека, гладка и цветиста - не отстъпва на неговата стихотворна реч. Тя сякаш допринася още повече за значението и ролята на Пушкина в развитието и обогатяването на руския език и руската литература.

Като поет и литератор Пушкин е добре известен на всички, които живеят духовно и следят културното издигане на човека. Обаче, като историк и исторически писател, той е сравнително по-слабо известен, особено на по-широката публика.

А интересно е, че Пушкин е имал не само склонност, а просто слабост към изучаване историята и миналото въобще. Това се подчертава от всички почти негови биографи. Един от тях (Б. Брадсин, Table talk, стр. 7 и пр.) говори, че Пушкин през целия си живот - от най-ранни младини, проявявал жив интерес към изучаване на историята.

Деветнадесетгодишен юноша, свален от тежка болест, той прочита - не, а поглъща току-що излязлата „История” на Карамзина. Същата тази история по-късно той с такъв жар защитава от нападките на уличната критика.

След три години, в Кишинев, Пушкин води подробен дневник за гръцкото въстание, а след една година нахвърля редица „исторически бележки”, в които поразително ясно изпъкват неговият възглед върху историческото развитие на Русия през 18 век.

Оттогава и до 1830 год. Пушкин усилено чете и изучава историята. Като резултат на това четене се явява „Арап Петр Великого”, „Борис Годунов” и „Полтава”.

В началото на 30-те г. още по-ярко изпъква влеченията на Пушкина към научни занятия по история. По цели дни той прекарва между старите и прашни архиви. Навсякъде със завидна ревност и акуратност той събира материали за своите трудове. Желаейки да се запознае на самото място, с появата и развитието на Пугачовския бунт, той се впуща в дълго и трудно за ония времена пътуване, посещава Казан, Оренбург, Симбирск, Саратов, Пенза и поддробно се запознава със същността на бунта.

Преди да разработи някоя историческа тема, той прочита десетки исторически пособия, увлича се от спомени, хроники, мемоари. Пушкиновата страст към исторически мемоари въобще е била пословична. Още в 1823 год., почти заточен в с. Михайловское, той отрупвал брата си Лев Сергеевич с писма и поръчки да му прати от Москва всичко, което има отношение към историята, а най-вече - записки и мемоари.

„Потърси, купи, поискай, открадни записките на Фуше - пише той на брата си - за тях бил дал целия Шекспир.” Разбира се, силно казано, но твърде характерно за увличащата се натура на Пушкина.

Той прочита непубликувания още тогава дневник на княгиня Дашкова, записките на Екатерина ІІ, на Наполеона, на Талейрана, Байрона. По цели нощи седи над знаменития дневник на Храповицки, придворния хронограф на Екатерина ІІ, търси възможност да прочете записките на Державин, преди те да се отпечатат, и поздравява стария вече Дмитриев, когато узнава случайно, че и той се кани да пише мемоари.

Редица факти потвърждават голямото значение, което Пушкин предавал на мемоарите и историческите съчинения. Знае се, че той сам е убеждавал артиста М. С. Шчепкин да напише своите спомени, а разказите на своя приятел П. В. Нашчокин сам Пушкин е записвал под диктовката на автора.

Почти половината от съдържанието на „История Пугачевскаго бунта” е заето от „разказите на съвременниците”, събирани най-грижливо от Пушкина из архивите и мемоарите.

Много исторически теми Пушкин е разработвал в своите художествени произведения. Така са се появили: „Полтава”, „Борсис Годунов”, „Капитанская дочка”, „Дубровский”, „Росиалев” и др. Към произведенията с повече или чисто историчен характер, трябва да бъдат отнесени: „Арап Петр Великого”, „История Пугачевскаго бунта”, „Исторические замечания”, „Материалы для истории Петра Великаго”, „Камчатския дела” и др.

Влечението на Пушкина към историята не е било само користно т. е . в историята той не търсил само теми за своите художествени пресъздавания. Историята той обичал главно като наука и средство за самообразование.

в. „Литературен глас”, 1937 г.