Иван Арнаудов

(кратки спомени)

Хората имат един непростим грях - да забравят твърде скоро ония, които са късали душата си и са раздавали чувство и красота. Дори ние, българите, и след като сме празнували чествуване на свои заслужили дейци, на другия ден забравяме за тях и се предаваме смирено на делничния си живот.

Нашата най-нова литература даде една редица покойници, които чрез дарованията си й създадоха известност и вън от границите на България. Един от тези покойници е известният на всички ни трагично загинал поет П. К. Яворов.

Мнозина знаят поета, който ги е опивал с лиричните си песни, силни, темпераменти, съвършени и дълбоки, но много малко са онези, които познават човека Яворов, започнал своята кариера на телеграфния апарат, в задушната атмосфера на една малкия станция.

И може би, затова, че животът го беше задължил в тая атмосфера, той стана тъй болезнено искрен поет и певец на тяхното страдание.

*
Познавам Яворова още като ученик-телеграфист при Чирпанската станция. Тогава, още ученик в четвърти клас, случайно бях гост на родния му град с една група другари от Стара Загора. Весел, приказлив, шегобиец, той скоро спечели сърцата ни и под сенките на прочутия „памуклук” ни четеше в ръкопис първите си работи - хубавки, но незрели още песни, които не видяха бял свят. Ние със смирение гледахме на него, като на голям, който и знае повече, и може повече и със сърдечна мъка се завърнахме в Ст. Загора. Това беше през 1896 год.

След година той се премести при нас. Но в него имаше промяна: той беше станал по-съсредоточен, по-въздържан, по-възмъжал. Образувахме кръжоци, дето той си имаше пак първенството, но не за дълго, защото го изпратиха в Сливен, а през 1890 г. в Анхиало.

След завършването училището аз се поблазних от неговата служба и постъпих при Ст.-загорската станция, като получих и неговото одобрение. Тогава той беше вече печатал доста работи, които аз и другарите му, особно Д. Подвързачов, с особна наслада четяхме. Същата година печатах и аз две стихотворения в „Българска Сбирка”. Никога няма да забравя неговото сърдечно поздравление по тоя случай. Той ми пишеше от Анхиало: „Продължавай, защото тъгата, която лъха от твоите песни, е искрена. В душите на хората има замръзнали толкова сълзи! Не всеки може да ги стопли…”

В тихи часове на вечерно дежурство, когато всичко спеше, ние се разговаряхме по апарата дълги часове и предметът на нашите разговори беше страданието, любовта, природата. Яворов ми описваше прелестите на морето и жените, една от които беше заела вече място в сърцето му и по-после му даде мотив за хубавата лирична поема „Калиопа”. В писмото си той беше откровен, обичаше да напътства, показваше грешките. И пишеше.

В „Мисъл” той държеше вече видно място със стихотворенията си „Арменци” и „На един песимист”. Но скоро той биде преместен в София и там го заварих през есента на 1901 г. като началник на 4-ти клон, разстроен сякаш и душевно, и телесно от някаква мъка. Помня как трепереше и ми стискаше ръцете, но болката си, като никога, не каза. Но той скоро напусна поста и литна в Македония. Тогава аз сам я узнах.

След трескавите дни на хайдушкия живот, аз го видях едва през 1905 година и до края му бях с него. И не веднъж съм черпел по нещо за себе си от богато надарената му душа. Той беше не само голям поет, но и крайно честен, до болезненост, човек. И за него други край не беше възможен. Дори в песните си той го предвиждаше.

сп. „Илюстрация светлина”, г. 31, кн. 1, 1923 г.