Асен Белковски

Не знам какви са били нашите прадеди, нито - какви ще са бъдните поколения, но какви сме ние днес - виждаме всички.

Тежко ни и горко, защото сме глутница хищни вълци, които чакат с оскалени зъби да ръфат и късат..

Посочете ми, за бога, един българин от живите, когото ние наистина тачим?

Един труженик, комуто сме се искрено отблагодарили? А трябва ли да ви изброявам имена на духовници, на вождове и генерали, на министри и професори, чиновници, директори на театри, диригенти, артисти, писатели, художници и пр. - до най-низшия ранг работници и обществени служители - опозорявани и хулени от нас почти повседневно?

Кой, кой от нас е слязъл от стълбата на живота си неопозорен и неизтерзан?

Няма такива! Да, у нашето племе няма такива щастливци!

Даже авторът на най-добродушния ни портрет, който сам прокобно се назова „Щастливец”, бе убит от своите братя!

Стоим сега пред гроба на Ракитин и плачем.

Какъв по-ясен пример за вероломство? Колко е бил отвратен от нас поетът, щом се е решил да потърси място за смъртта си под земята? И, при това, да предпочете най-ужасната смърт!

Дошъл сред нас като птичка Божия с песни за слънце, ведрина, любов и отечество, той живя далеч от ежби и партизанство - далеч от всичко, което е гадно. Сам-саменичък сред природата той ни е гледал само отдалеч с кротките си очи и благата си усмивка. и ето го - мъртъв.

Убит! Убит като от ръката на гламаво дете.

Кой и защо отне милият ни и незлобив поет?

Ние знаем кой, - затова мълчим. Срам ни е да се гледаме.

Да, братя мои, срамно нещо е това, че в отечеството ни има храна, живот и място за всякакъв вид зверове, но не и за птичките, за ония малки незлобиви създания, дето само песни пеят и вливат светлина и отрада в тъмните ни души, без някои някому да вършат зло.

Те не са ни днеска нужни - нека си търсят място за отечество под земята.

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 234, 13.05.1934 г.