СТИХОВЕ

Владимир Максимов

превод: Дафинка Станева

***

Нощната вода е в друго време.
Милвайки тръстиката насън,
изворче пулсира като теме
на дете - в живота крехък кълн.
На щурците песните угасват,
огънче спокойно в нас гори.
Към водата идем безпристрастни,
връщаме се тихи,
по-добри…

—————————–

***

Помня, че събудих се по светло
в есенното утро, в сеновала.
Във сеното натоварен, сякаш в Лета,
но съдбата още бе в началото.
Помня, точеше осата жило.
Дишаше до мен жена безсловно,
с дланите очите си прикрила…
Ала как се казваше…
Не помня…

—————————–

***

За тишината ще създам закон,
но на хартия няма да го пиша.
За зимен лес, за ручейче, що диша,
за лъх в треви, за топъл, светещ дом.
За детски смях, за майски небосклон
и залез, който ален се смалява.
Последна точка няма да поставям -
за непокорните не аз ще удрям гонг…
За тишината ще създам закон…


***

У ночной воды - другое время.
Сонную осоку вороша,
Родничок пульсирует, как темя
Призванного к жизни малыша.
Тикают кузнечики все реже,
Костерка уймется душегрей…
Мы к ночной воде приходим те же,
А уходим - тише
И добрей…

—————————–

***

Помню, что проснулся я к рассвету.
Осенью на старом сеновале.
В сено погруженный, словно в Лету,
Но была судьба еще в начале.
Помню, что оса точила жало.
Помню, что глаза прикрыв ладонью,
Рядом тихо женщина дышала.
Звали эту женщину…
Не помню…

—————————–

***

Я напишу закон о тишине
Совсем не тот, который на бумаге.
Про зимний лес, про ручеек в овраге,
Про шорох трав, про теплый свет в окне,
И о закате алой оторочке…
Не стану ставить я последней точки -
Ослушников судить уже не мне…
Я напишу закон о тишине…