д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом-паметник „Й. Йовков” – Добрич

В тази работа е направен опит за творчески портрет на една малко известна писателка, родена и израснала в Добрич – Севда Костова. Самата тя се обръща към всекиго, решил да я опознае по-отблизо, със съвета: „Който иска да научи нещо повече – нека чете книгите ми. Те всички са автобиографични”.
Освен този източник на своето изследване имах:
1. Възможност да работя в Държавен архив – Варна и да се запозная с личния фонд на Севда Костова, който е заведен под номер 1579 и постъпва през 2003 г. като безвъзмездно дарение от нейната братовчедка – известната варненска актриса Грациела Бъчварова. Фондът е доста богат, обемен и моята работа е само едно първоначално запознаване с него. Оттук нататък е необходимо по-детайлно изследване на този архив.
2. Привилегията лично да познавам Севда Костова и няколко пъти да разговарям с нея в дома й във Варна.
3. Шанса да се запозная с ръкописа на нейния роман за Добруджа „Земя и корени”, предоставен ми от самата авторка, и в началото на 2000 г. в добричкия вестник „Нова добруджанска трибуна” да публикувам рецензия за него. Все още чувсвам вина, че тогава не успях да намеря нужните средства за отпечатване на книгата и не получих необходимата подкрепа от общинските власти по онова време.
Държа да отбележа, че Дом-паметник „Й. Йовков” в Добрич бе първата и да не кажа по това време – края на 90-те години, единствената институция в Добрич, проявила интерес към личността и творчеството на писателката. Неслучайно на 27 април 1998 г. именно музеят организира първото в Добрич представяне на Севда Костова в Огледалната зала на ДТ „Й. Йовков”. Словото за писателката бе изнесено от Никола Радев – нейния издател. Със задоволство открих, че в архива на Севда Костова е запазена поканата за тази литературна вечер, както и дипляните не само на Дом-паметника, но и на останалите отдели на Регионален исторически музей – Добрич. Тъй като писателката навсякъде с гордост споделя, че е добруджанка и много държи на добруджанския си произход, тя искрено страда, че е позната главно на варненската и софийската читателска аудитория, но не и в родния си град. Може би затова толкова грижливо е запазила всички материални спомени от тази първа добричка литературна вечер, посветена на нея.
В резултат на проучванията си установих, че в Добрич само Дом-паметникът притежава в своя фонд „Добруджански творци” романите на Севда Костова „Без място в света”, „Пенелопеида”, „Благовестие на Мариам” и сборникът от български народни песни „Песента остава” – и то всички с автограф от авторката. Дори в личния фонд на писателката в Държавен архив – Варна тези издания липсват. Мога само да благодаря на колегите си за литературния усет и вкус, защото книгите са заведени в музейния фонд „Добруджански творци” още през 1998 г. Тази година ще обогатим архива си за Севда Костова с книгата й „Чеда на Вотан”, както и с всички материали от това „литературно разследване”.
Оказа се, че в Добрич единствено г-н Любен Бешков е писал за авторката: през 1996 г. във в. „Добруджанска трибуна” той помества статия, озаглавена „Позабравената дъщеря на Добруджа Севда Костова”, пише и кратък очерк за нея в том 2. на книгата си „Добруджанци в науката, изкуството и културата” /Добрич, 1999, с. 192-194/; а в. „Тервел” публикува през 1995 г. интервю със Севда Костова – „Хора, доживях свободата!”. До тази информация достигнах с помощта на колегите от отдел „Краезнание” на библиотека „Дора Габе” – Добрич, за което искрено им благодаря.
Напоследък интерес към творчеството на Севда Костова проявява редакционната колегия на в. „Антимовски хан” и въобще поетите и писателите на Добрич. Плод на този интерес е и днешната литературна вечер, за която, мисля, всички трябва да им благодарим, защото лично аз се надявам, че не само ще поговорим с любов за Севда Костова, но че ще постигнем и по-конкретни резултати за популяризиране на нейните послания. Още миналата година в своя брой 10. от месец октомври под заглавието „Откритието Севда Костова” в. „Антимовски хан” публикува откъс от нейния роман „Пенелопеида” /с. 4/.
Севда Костова – доколкото имах възможността да я познавам, беше изключително деликатен човек, артист по дух, с разностранни интереси, с вяра в собствените сили, с мъдрото умение да извлича поука от всеки удар на живота, с непосредствен, „детски” поглед за хората и света, с тънка чувствителност, но с ум на философ; винаги готова да изслуша другия, да се опита да го разбере, но да защити и собствената си позиция; с великата способност, както героинята й Пенелопа, да претърпи много и да умее десетилетия да чака, докато настъпи нейното време. Съвсем съзнателно не я определям като „варненски” автор, както правят мнозина. Защото, от една страна, не желая да й поставям регионални рамки, които тъкмо на нея никак не подхождат, а, от друга страна, защото самата тя държи много на добруджанския си произход. Преди да се опитам да направя кратък творчески портрет, който ще е своеобразен „свод”, както обичат да се изразяват средновековните автори, на събраната от мен информация и на оценките на различни хора, имали възможност отблизо да общуват със Севда Костова, искам да акцентирам върху нейната житейска философия: „Тя се свежда до две неща: да обичаш и да се трудиш”. Действително животът й доказва приоритета на тези две начала.
Севдалина Димитрова, по баща – Паскалева, е родена на 3 ноември 1921 г. в гр. Добрич. Както сама споделя в автобиографията си, тя е потомка на поп Паскал, един от основателите на българските поселения в Добруджа. Отбелязва обаче, че има и гръко-финикийска кръв – от една прабаба Ефросина, варненска гъркиня.
Баща й Димитър Паскалев е правнук на поп Паскал, впоследствие става член на ДРО и на комунистическата партия, а от 1931 г. и един от ръководителите на ДРО. Домът на семейство Димитър и Елисавета Паскалеви на улица „Александру чел бун” е неведнъж убежище за Димитър Ганев, Димитър Дончев – Доктора, Велико Маринов, Александър Димитров и други членове на ДРО. След атентата срещу баща й през 1933 г. в нейния роден дом, на който заедно с брат си става неволен свидетел, Севда Паскалева заболява сериозно. Болестта я съпътства до края на дните й, като й пречи не само да продължи образованието си в университет, но и да живее нормално. Все пак тя успява да завърши полукласическия отдел на Смесената гимназия „Цар Борис III” в Добрич през 1941 г. А през следващата година посещава курс и получава свидетелство от Универсално кулинарно изкуство за профила „Готварство и сладкарство”.
През 1940 г. писателката става свидетел на посрещането на българските войски в Добрич и неведнъж с особено вълнение разказва този свой спомен или го описва в текстовете си. Само месец и нещо след „възкресението” на Южна Добруджа Севда Паскалева загубва своя баща Димитър Паскалев, който умира твърде млад – на 2 ноември 1940 г. След 1942 г. тя сътрудничи на комунистическата партия, като помага основно на Михаил Костов Тодоров – неин бъдещ съпруг, с когото сключва брак на 4 юни 1945 г. През същата година младото семейство се установява във Варна, където се ражда единственото им дете – Невена, „моето второ аз”, както по-късно я нарича писателката. Севда Костова всеотдайно посвещава дълги години на отглеждането и възпитанието на дъщеря си, която впоследствие завършва Средното музикално училище „Добри Христов” във Варна със специалност „Пиано”, а по-късно учи в Лайпциг немска литература. След това, омъжвайки се за норвежеца Александър Бек, попада в Норвегия, където завършва театрознание и бива назначена за преподавател по история на немския и руския театър в института „Ибсен”. Невена Костова-Бек е един от най-добрите ни преводачи от норвежки език. Умира през 1990 г. – ненавършила 45 години.
Едновременно с грижите за малката си дъщеря около 1950 г. Севда Костова се ориентира към изучаване и събиране на българския словесен фолклор. Като резултат от упоритата й работа през 1955 г. завършва сборника със 150 народни песни „Песента остава”. Все по същото време започва да работи върху преводи на приказките на румънския класик Йон Крянга, както и върху поезията на румънския поет Михай Еминеску, от когото превежда 1 250 стиха. Осем от нейните преводи на Еминеску са поместени в сборника от поредицата „Световна класика” „Румънски класици” /С., 1973/.
Севда Костова научава румънски език още през детството си в родния Добрич, тъй като около две десетилетия живее под румънско владичество. Неслучайно по-късно писателката неведнъж споделя: „Аз съм възпитаница на две култури – славянската и романската. От втората аз възприех универсализма, който ме доведе естествено до световните теми. Славянският дух пък ме насочи към митовете, към първичната сила на някогашния човек. Защото силата е нещо основно и съществено”.
По-късно Севда Костова се насочва и към френския език, превеждайки средновековния френски героичен епос „Песен за Роланд” от новофренския превод на проф. Жорж Бедие. Междувременно тя се ориентира и към друг жанр: създава четири либрета за балет – две по мотиви на Андерсен /”Момичето и щастието” и „Сънищата на Хелга”/ и две по народни мотиви /”Маноил майстор” и „Сватба”/.
През 1965 г. Севда Костова започва оригиналната си писателска работа с философските есета „Брехт срещу Шекспир”, отпечатано едва през 1990 г. в шест последователни броя на в. „Днес”, и „За еманципацията на жената”. Прави дебют и в пътеписния жанр, създавайки есеистичния пътепис „Писма за Германия” /1969 г./.
В началото на следващото десетилетие – 70-те години на 20. век, Севда Костова се ориентира към нов белетристичен жанр – романа, черпейки сюжетите си главно от световната митология. През 1972 г. интерпретира келтската легенда за Тристан и Изолда в първия си роман в „камерен стил” – по нейни думи – „Без място в света”. Една година по-късно започва работа върху романа епопея „Пенелопеида”, чийто сюжет е основан върху Омировия епос. Всъщност нейното намерение е да напише „един втори роман за любовта след „Без място в света”. А се получи цяла епопея. Първата епопея за жена”.
През 1982 г. създава автобиографичния роман „Спомени от детството ми”, с друг вариант за заглавие „Земя и корени”, който е и роман за съдбата на Добруджа в годините на румънското робство. Определяйки тази книга като автобиографична, съм длъжна да отбележа, че самата писателка характеризира по подобен начин романа си „Пенелопеида”: „Пенелопеида” – тя е автобиографична, там съм аз, моето вътрешно аз. Всъщност всичките ми произведения, малко или много, са автобиографични. Човек не може да се скрие, като твори, изкуството е най-издайническото нещо. Заловиш ли се с него – ти заставаш гол пред хората”.
От страната на детството и спомените Севда Костова се пренася в света на Нибелунгите, създавайки през 1984 г. следващата си книга – романа за Великото преселение на народите „Чеда на Вотан”. А две години по-късно /1986 г./ започва работа върху епистоларния роман „Отронени листа, отбрулени листа”, който изоставя, за да започне друг роман, посветен на живота на Иисус – „Благовестие на Мариам”, завършен около 1994 г.
Търсаческият дух и желанието да експериментира още в началото на 80-те години водят писателката към опити в нов жанр – приказката-притча. Това й носи и първото литературно отличие. Нейната притча „Приказка за сбъднатите човешки желания” печели трето място в раздела за неиздавана чуждестранна проза на второто издание на литературно-поетичния конкурс „Трубадурът – 89”, провеждан от Международната академия за литература и изкуство „Иблеа”, Италия.
Както вече отбелязахме, Севда Костова започва оригиналната си писателска работа през 1965 г. Почти всичките й произведения са написани преди 1990 г. Въпреки това десетилетия наред творбите й стоят в чекмеджето неотпечатани. Това не я обезкуражава, защото вярва в силите си и смята, че има какво да каже на читателите. Едва в първите години на 90-те нейните послания достигат до читателската публика. Виновник за това е писателят Никола Радев, който с пълно основание трябва да бъде определен като „откривател” на Севда Костова. Именно той е председател на журито на Анонимния конкурс за произведения на морска тема, проведен във Варна през 1992 г. На него писателката печели голямата награда с романа си „Пенелопеида” – една внушителна творба от около 700 машинописни страници. Романът е издаден през следващата година /1993 г./ от издателство „Земя”, оглавявано от Никола Радев. По-късно същото издателство отпечатва романите „Благовестие на Мариам” и „Чеда на Вотан”, и двата спечелили награда на конкурсите на Националния център на книгата.
Ще цитирам част от мнението на Никола Радев за „Пенелопеида”: „Това е „Одисеята” на Омир, но разказана от Пенелопа – същите герои, същите събития, а съвсем друга книга, която може да донесе световна слава за България. Това е книга за силата, защото хората в нея са свързани с природата и земята. Тя е книга на познанието, защото разкрива пътя на човека от чувственото възприятие на света към осъзнатата истина за него. Тя е философска и чувсвена, мъдра и прекрасна. Това е книга за вечния моряк Одисей, който търси да открие света за хората. Но докато той открива външния свят, Пенелопа открива вътрешния, който е по-богат от външния и чието познаване е не по-малко необходимо. „Пенелопеида” е едно преосмисляне на древните като света истини и със светлината, която хвърля върху тях, може да се каже, че не е толкова книга на настоящето, колкото на бъдещето. Такава книга досега в България не е писана, а в чужбина са малко книгите, които могат да се равняват по стойност с нея”.
Към тази висока оценка ще добавя мнението на проф. Марко Семов, че Севда Костова е написала „един от най-добрите български романи – „Пенелопеида”, както и забележителен роман за живота на Христос”. А един читател на „Пенелопеида” – архитектът Теодор Пеев, прави интересен паралел: „Това е един нов Партенон, изграден в слова по всички принципи на Партенона: съвършена симетрия и в същото време свобода, светлина и пълна победа на човешкия дух над материята”. Актрисата Грациела Бъчварова пък определя романа като „една Библия на гръцката древност, която самите гърци не са написали. Тук изкуството се извисява до религията”.
Всъщност най-напред през 1992 г. варненската книгоиздателска група „Реликва” издава романа на Севда Костова за Тристан и Изолда „Без място в света”. През същата година излиза и сборникът й със 150 народни песни „Песента остава”, както и сборникът от народни религиозни песни за деца и юноши „Роди ми се боже чедо” /С., 1992 г., ИК „Христо Ботев”, фонд „Общество за социална защита”/, съставен от Севда Костова по поръчка на Женското християнско движение. А романът, посветен на германския героичен епос за Нибелунгите – „Чеда на Вотан”, е отпечатан през 1998 г.
Едва през 1993 г. ИК „Лакрима” – София, отпечатва три от преводите на писателката на приказки на Йон Крянга. А през 2000 г. в Букурещ е издадена книга с 34 стихотворни творби на Еминеску в превод на Севда Костова. Редактор на изданието е известната българистка Михаела Дешлиу.
По предложение на тогавашния варненски кмет Христо Кирчев през 1996 г. за цялостното си творчество и във връзка с излезлия през 1995 г. роман за Иисус „Благовестие на Мариам”, за нейния „писателски стил, мащабни философски художествени постижения и принос в съвременната българската литература” Севда Костова е удостоена с наградата „Варна”, а през 1998 г. е приета и за член на Съюза на българските писатели. За романа, посветен на Христос, режисьорът Цветан Цветанов споделя: „Мисля, че „Благовестие на Мариам” от Севда Костова е книгата, с която ще се гордее 20 век. Блестящото умение да създаваш от ежедневието мит, а мита да свеждаш до реално ежедневие, без да го принизиш, и от Него, Богочовека, да направиш колосален светски образ, освободен от всякаква мистика – това е дар, белязан от Бога”.
Творбите на писателката са много специфични във формално и стилистично отношение. И това никак не е случайно, защото самата Севда Костова си поставя за цел да „изработи своя собствена литературна естетика”, като слее в единство „трите основни литературни жанра: лирика, повествование и драма”, за да върне „първичната сила на словото”: „Моите романи са философия, облечена в поезия, и текстът се налага с голяма непосредственост” – споделя авторката.
За литературната си работа тя получава и награда от Националния граждански форум „Българка”, както и от фондация „Бъдеще за България”, с чиято подкрепа през 1999 г. излиза книгата й „По пътеките на боговете”, издание на „Стандарт нюз” – начало на поредицата „Колекция Холограма”. Именно с това си произведение Севда Костова участва задочно в прочутия Панаир на книгата в Лайпциг през месец март 1999 г.
В края на столетието и хилядолетието писателката е обявена и за една от заслужилите личности на Варна за изминалия 20. век. А през 1999 г. романът „Пенелопеида” е номиниран за Нобелова награда по литература. Наградата обаче не е присъдена на българската авторка, а на световноизвестния германски писател Гюнтер Грас.

Въпреки усилията ми не успях да открия издание на ръкописа на Севда Костова за Добруджа с работно заглавие „Спомени от детството ми” или „Земя и корени”. Вярно е, че попаднах на информация, според която през 1996 г. фондация „Град и култура” е пожелала финансово да подкрепи издаването на книга на Севда Костова със заглавие „Корени”. Дори в интернет пространството откривам данни, че през 1996 г. излиза книга на писателката със заглавие „Корени”, но лично аз не съм имала възможност да се запозная с нея. Едва ли обаче става дума за същия ръкопис, тъй като след 1996 г. Севда Костова търсеше възможност да го издаде и лично аз го прочетох около 1999 г.
Романът възкресява миналото на Добрич и Добруджа от 30-те и 40-те години на 20. век. Автобиографичният поглед към личностите и събитията от онова време придава изповеден характер на повествованието. През погледа на едно впечатлително и чувствително дете са видени битът, традициите и духовната култура на добруджанци, уредбата на добруджанските чифлици, красивата степна природа. Обогатена от детското въображение е картината на зимните и пролетните календарни празници: от Андреевден до Великден. Авторката проникнивено отбелязва живостта и значението на народните традиции в годините на румънско владичество и постепенното им отмиране след възвръщането на Южна Добруджа към България.
Добруджанските картини са видени през очите на едно израстващо момиче, но са осмислени с мъдростта на зрялата жена. Мъдрост, придобита от житейските уроци, но обогатена от световната култура и литература. Писателката не просто разказва за отделни хора и случки, тя се опитва да улови характерологията на събитията. Погледът й за добруджанската земя и добруджанци е проникновена визия за същностното в природата и нрава им: „Хората сред това поле и под това небе придобиваха непривични за българина черти. Те бяха дошли тук като американските заселници в Дивия запад. Бяха се промъкнали… поединично или на малки групи сред степната пустош – рядко населена с татари и турци, и бяха останали завинаги да живеят в тази безводна равнина, покрита с трева, висока колкото човешки ръст и дори повече. Едно място без пътища и без закони, където зиме и лете скитаха глутници вълци и духаха ветрове от всички посоки!”. С поетичното си слово Севда Костова успява да съживи миналото на Добруджа, това „някога”, за което пишат Йовков, Ивайло Петров и други български автори.
И както казва Никола Радев в словото, произнесено през 1998 г. на литературната вечер за писателката в Добрич: „Парите от един обществен банкет за 50-60 души ще стигнат за нейното /на книгата за Добруджа – б. м., Кр. М./ отпечатване. Колкото значим и щастлив да е поводът за банкета, той ще мине и отмине, без да остави какъвто и да е спомен, и е нищожен пред факта, че България ще има една от най-хубавите и вълнуващи книги за Добруджа, сиреч за България”.
През 1998 г. е нямало кой да го чуе. Дано сега осъзнаем тази истина. Не ми остава нищо друго освен да се присъединя към думите му. Смятам, че за Община Добрич би било чест да финансира издаването на романа „Земя и корени”, а за Община Варна остава ангажиментът да постави паметна плоча на дома на писателката на улица „Охрид” № 8. С пожелание това да стане възможно най-скоро аз ви препоръчам да прочетете книгите на Севда Костова, за да се почувствате не само достойни българи, но най-вече истински европейци. И да припомня нейните думи, че днес е особено нужно „да приемем” думите на пророк Исайя: „Да възвисим сърцата си”, като „единствен необходим за момента принцип, а може би и като единствена възможност за спасение”, както и прозрението на театралния критик Сия Папазова, че книгите на Севда Костова ни подсещат, „че настъпва нов Ренесанс”. Дано наистина 21. век бъде по-добър и хармоничен!