НЕ ИСКАХ И НЕ МОЖЕХ ДА СЪМ ДРУГ
На корицата на „Избрано том І поезия” на Андрей Андреев четем стиховете:
Макар пребродил много векове,
човекът няма други брегове
освен Земята - майчица рождена…
Не исках и не можех да съм друг.
И сянката ми погребете тук,
където свършва цялата Вселена.
Мисля, че няма поет, и въобще творец, говоря за истинските високо надарени творци, който да не вярва в духовното, в безсмъртието на духа. Самата същина на всяко изкуство е духовна. Няма истински творец, който в известни моменти да не изпитва усещането, че някаква извънземна сила му диктува, а той само изпълнява чуждата воля. Било той поет, писател, художник, композитор и т.н. Макар понякога да срещаме еретични изказвания, скепсис за съществуването на друг свят, в който се преселваме след физическата си смърт на земята, големите творци неизменно се обръщат към някаква извънземна сила - Космос, Вселена, Бог.
Всеки значим творец, макар в известен смисъл и подсъзнателно, вярва в съществуването на друг, по-добър свят, в който душата на човека отива след земната му смърт. Тук остава само тялото му. Човекът на изкуството по дефиниция е духовен човек, идеалист, вярва интуитивно в отвъден свят, защото не може да се превърне в нищо след физическата си смърт, да изчезне духовната му субстанция.
Но докато е в земния живот, за него това е Вселената, това е неговият свят, ставащото и случващото се по земята с него. И с всички сили, с цялото си творчество се стреми да облагороди земния свят, да го направи по-добър, по-хуманен. Това в последна сметка е същината на изкуството - да подкрепя Доброто, да се опълчва на злото.
От поезията на Андрей Андреев се убеждаваме, че корените при него са много силни. Той при всяка възможност ходи до родното си Раковица, очевидно то има решаващо значение за неговото формиране като поет и човек. В детството и родния край е формирана неговата чувствителност, от там черпи творчески сокове.
Родният край е постоянно пред очите му, в сънищата му („Идилия”). Родният дом и край в известен смисъл определя и съдбата на човека, на твореца („Съдба”), макар че в последна сметка „всеки сам си избира съдбата”. Родният край го опложда творчески. За Андрей Андреев пътят за родната Раковица е пътят на сърцето му. В едноименното стихотворение поетът споделя:
Каквото да си спомня тук,
оставам сам като звездите.
И само звездният олук
ръка протяга през мъглите.
И само вятър ме теши
и шушне шумата на двора,
че ако имаме души,
ще имат домовете хора.
Тук някога съм се родил
под ясната им месечина.
Навярно съм ги наследил,
щом цял живот са ми Родина.
Навярно затова боли
и кърша нервно сухи пръсти,
че ти, съдба, не се смили
над гроба им дори, над кръста…
Андрей Андреев много тежко изживява обезлюдяването на родното село и родния край. Тази тема е постоянна в поетичното му творчество. Макар евентуално да съзнава с разума си, че това е естествено и логично, трудно го приема със сърцето си. За неговия лирически герой светът на детството е по-добър, по-сърдечен, по-справедлив, по-чист, по-топъл и хуманен. По-уютен му е разговорът с хората от предишото време. Може би идеализира, но това е разбираемо.
Поетът интуитивно усеща промяната към по-лошо у човека. Силна е носталгията по миналото при този поет. Моралът, нравствеността на предците са по-силни, хората от миналото не са развалени и изхабени, те са по-автентични, не се преструват, а са естествени. В „Кладенците на моя живот” четем:
Август е дошъл и си говоря
с други времена и светове.
Хората все още бяха хора,
зверовете бяха зверове.
Този поет болезнено изживява алиенацията, затова отчуждението е сред основните теми в творчеството му. Незабравими за неговия лирически герой са топлата пепел на бащиното огнище, родният дом го влече неудържимо, по Дебеляновски:
И аз отварям пътната врата
светът да види в часовете късни
едно дете, смълчано сред нощтта,
което пътя към дома си търси.
(„Врата”)
Поетът ни зове да намираме време за роден дом, близки, да им кажем добра дума, да ги окуражим и обнадеждим. На лирическия му герой е нужна „една добра, една човешка дума”(„Светлина”).
Родният дом и край неизбежно е свързан с майката. Обобщаващо и покъртително за мачините съдби, тъги, мъки е „Жени стоят покрай оградите”. Майката е сакрален образ в лириката на Андрей Андреев не само в „Майка ми”. Рефренът „в края на масата мама седи” вълнува с дълбокото синовно чувство, с дълбокия смисъл, който носи и отпраща към великото Дебеляново „Да се завърнеш в бащината къща”. Родният край ще го приеме след смъртта:
Оттук започва моят ден
и тук - зърно от твойто зърно -
променян, но непроменен,
завинаги ще се завърна.
Несбъркал пътя към дома,
но неоткрил лица познати,
ще легна в твоята земя
до корените и тревата.
(„Роден край”)
В „С ръка на челото” е споменът за мъртвия баща, мисълта и представата за собствената смърт, желанието на поета да бъде погребан при бащата. Силно драматично е чувството за вина към майката и бащата в „Болка”, защото ги е оставил самотни.
Любовта и привързаността към родния край е неотделима от любовта към родината. В „Към България” Андрей Андреев съкровено споделя:
И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти и славата…
И знам,
сред тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне пак вселената,
непроумял напълно през живота си
ни тъмната ти мощ, ни озарената.
Това стихотворение носи вглъбената и разтърсваща емоция на Далчевото „Към родината”. Няма високи патосни фалцетни тонове. В творбата става дума за драматичната ни и понякога трагична национална история, за народната ни съдба. Родината трябва да се обича не патриотарски, а дълбоко, обречено, съдбовно. Това е характерно и за стихотворенията на Андрей Андреев с исторически теми и сюжети. Драматично и синовно е и „Земя”:
Няма я вече онази земя на надежди и корени,
с кладенци, помнещи още, и със зелени поречия,
дето ни мамеше денем с гласа на просторите,
дето и денем, и нощем й шепнехме:
Мило Отечество.
Отсъствието на неискрен патос, на наивен оптимизъм са характерни въобще за цялото лирично творчество на Андрей Андреев. Поезията му е посвоему драматична. В „По пътя на баща ми” става дума за трудния житейски път, който трябва да извърви всеки от нас. Да преодолее много трудни и тежки моменти, да го извърви достойно. Изобщо този поет пише поезия с достойнство и чест.
Темата за смъртта, за неизбежния край е също сред основните в лириката на Андрей Андреев. Очевидно поетът смята, че това трябва да е най-осмислящата мисъл. Точно тя трябва да активира човека да направи смислен живота си, за което следващите да си спомнят за него, да имат памет за него. В последна сметка Харон ще ни пренесе с лодката си през Лета. Мисълта за смъртта е водеща в „Цвят”, в което става дума за преходността на живота. Стореното от човека добро няма да остане невъзнаградено. Вечна ще е паметта за майстора, чиито ръце са построили чешмата („Чешми”).
Андрей Андреев не е определено трагичен поет. Дори представата за смъртта в неговата лирика не е трагична, а някак си драматично светла. Дори споменът за смъртта на майката в „Дървета” не е толкова трагичен. Стиховете му не предизвикват спазъм. В последна сметка „Смъртта отстъпва пред живота” (”Листо от общото дърво”). „Нощ” е посветено на паметта на руския поет и приятеля Владимир Соколов, но и в тази творба нощта е някак си по-светла. „Прах” започва драматично и трагично:
Сърцето месеци не мигна.
Светът край мен бе ням и глух.
Когото чаках, не пристигна,
когото трябваше - не чух.
През нощите студени, зимни,
сред земния и звезден прах,
съдби премислих и години,
но тайната им не прозрях.
Но вижте как завършва:
Лъчите лъч в небето гонят,
смехът достига ведър смях…
И върху мене клони ронят
и звезден цвят, и земна прах.
Драматичните и трагични наостроения от първата половина на стихотворението се променят в края на творбата. Много рядко в цялото стихотворение властва тъгата („Път”). Можем да говорим за драматичен оптимизъм в лириката на Андрей Андреев.
Човекът и неговата съдба са в центъра на поезията на Андрей Андреев. В лириката му усещаме топлина и обич, подкрепа, съчувствие, състрадание към човека, подадена ръка. Дори „Рожден ден” е повод за разсъждения за човека и съдбата му. Но в неговата лирика става дума за живота на човека тук на земята.
Всички чудеса за лирическия му герой се случват на земята, този живот засега му е познат, тук е уютът му въпреки всичко. Свободата не е свързана с космическия безкрай, а с живота на земята. В земния живот ни е нужна свободата, за която се борим и към която се стремим. Човекът сам е господар на съдбата си, сам е виновен за злото в живота, защото то е в него самия. И от самия човек зависи да потиска злото и да дава път на Доброто. За съжаление не се променя към добро човекът, не става по-добър и това терзае лирическия герой. Злото все още е повече от доброто в нашия свят. Това е горчивата констатация на поета не само в „Капка”.
Лайтмотивът в поезията на Андрей Андреев е в посока „Нищо ново под слънцето.” Поетът търси човека до себе си („Пеят някъде”), но все по-трудно открива човещината, приятелството. В „Оптимистично” отсъства преди всичко оптимизмът, защото според поета, ако човечеството не се стресне и осъзнае навреме, ще се самоунищожи. Светът върви с бързи стъпки оптимистично към бездната. Андрей Андреев не се гневи, а по-скоро скърби за ставащото и случващото се с човека и съдбата му. Не обвинява, а предупреждава, защото знае, че човекът е слаб и се нуждае от подкрепа. В „Сираци на вечността” поетът е изразил тревогата си за съдбата на човека, който не еволюира в нравствено и морално отношение, а като че ли по-скоро регресира, връща се назад:
И сме глухи дори за сирените,
предвещаващи опасността.
Ние, тъжни деца на Вселената.
И сираци на вечността.
„Световните събития” изпълват поета с „гняв и възмущение” - гняв към злото и възхищение пред Доброто, сътворено от човека:
Те чак до полунощ разгорещено
доказват правотата си; за жалост
разумното тъй рядко връх ще вземе
и твърде често те ме изненадват
с незнание в човешката природа.
За световното зло става дума в „Не поглеждай встрани”:
Всичко за продан.
…………………………….
Всички емоции
спомен за род или съвест -
в контейнерите за брак
или за боклук.
Всичко се продава и купува. Властниците навсякъде по света се стремят да опростачат човека, за да го манипулират демагогски и по-лесно да го управляват. Човекът да не мисли, а да е подвластен на първосигналните инстинкти. За бездуховността става дума в „Скоро”. И в надеждата има безнадеждност:
Догоря надеждата и рече:
„Мътната вълна ни залюля
и към глухи пропасти повлече
брегове, мостове и тела.
……………………………………..
Догоря надеждата, ездачът
се яви и се изгуби пак.
И над всички нас се спусна здрачът,
който бавно се превърна в мрак.
(„Надежда”)
Андрей Андреев е от тези поети, които се чувстват неотделими от природата и частица от нея. Селската му душа се възторгва от красотата на природата, но радостта никога не е пълна, не е изживяна докрай, защото нещо драматично и трагично ще жегне лирическия му герой, чувствителността му. Докато „Дни на пролетта” започва светло, обнадеждаващо, в края приключва драматично-трагично:
Нощ, скършените ти криле
в пръстта ще заоре орачът
и от небето ще се спуснат,
след дългия и тежък път,
от теб прогонените птици -
лицето ти
да изкълват.
Лирическият герой на Андрей Андреев „разбира” природата и може да разговаря интимно с реката и елена, с дървото и вятъра, с водата и птиците:
Така е хубаво да си повярваш само,
че в твоя дом на пролет ще мирише
и че душата ти ще стане по-пламтяща
от цъфнали акации край пътя,
от птицата, изгубила посока,
докато капките дъждовни е броила.
(„Така е хубаво”)
Гарванът е сред основните образи в лириката на Андрей Андреев. Птицата се обажда от нощта („Птица”). Природата присъства по впечатляващ начин в „Есен е”, „Ветре, развигорен ветре”, в целите цикли „Очите на водата” и „И пресрещнете щъркелите”, както и в цялото му поетично творчество. Но в неговите стихотворения природните картини и описания са само фон за екзистенциални размисли. Дори творби, които можем да определим като екорлогични, са изпълнени с морално-нравствен патос. Реката в „Ездачи” от благосклонна към човека ще стане безпощадна към него заради действията му. В „Пладне” дори природата се спотаява притеснено:
Нито облак, ни дърво прохладно.
Не поскърцва даже дървояда.
Слънце във зенита, тоест пладне.
Пек. И тишина. И морно стадо.
Пек е и в душите уморени.
В погледите тръни вместо лавър.
Тук-таме преживя примирено
сред трънаците скопен кентавър.
Мигар сме родени сред мъртвило.
Сред мъртвило ли ще се умира.
Кой изтръгна огненото жило
и съдба такава ни избира.
Природата става враждебна към човека. Това настроение продължава и в „Есенна смола”:
Мътно слънце. Стъпкани гробове.
Гарвани тършуват в пепелта.
Тихо падат в празните дворове
унизени есенни листа.
Живите заминаха. Протяжен
към небето се издига дим.
Но на мъртвите какво да кажем,
мъртвите с какво да утешим?
Кой е виновен? - е фундаменталният въпрос. Студено, безнадеждно, кресливи врани, вълците вият в полето като при Ботев. „Време на бяс и вражда” е началото на „Притча”, виждаме „осакатена природа”. След като ни е отредено само по веднъж пребиваването на земята, защо сме недобри и зли. В „През студа” поетът търси истината за света, но тя се разминава с истината за човека.
Лирическият герой задава въпроси и към Космоса и търси отговори, улавя със сетивата си вселенските нашепвания, но и оттам не получава отговори на въпросите, които измъчват душата му. Човекът сред Всемира, Вселената, Космоса е в центъра на лиричните преживявания на Андрей Андреев в цикъла „Сираци на вечността”. И тук асоциативно се сещаме за стиховете на Салваторе Куазимодо. Човекът е сам - тази мисъл се налага естествено и ненатрапчиво. Човекът е прашинка в Космоса, животът му е космически миг. Това е достатъчен повод да го изживее смислено, да бъде добър към ближния, да се бори със злите сили в душата си, с дявалското у себе си, да твори Добро („Баща ми”, „Там зад слънцето”). В „Бряг на бреговете” поетът споделя:
Привикнах с участта си всяка вечер
в пространството да търся пътя Млечен
и лъч, изтръгнат от пороя вечен,
до мен да пада в хладното легло,
и с порив, наследен от прадедите,
изправен върху земното корито,
да гледам нощем как въртят звездите
ръждивото вселенско колело.
Тази чувствителност на Андрей Андреев неизбежно е свързана със самотата на лирическия му герой. Много самотност има в неговата лирика. Самотата е постоянна тема и мотив в стиховете му:
Странен животът и странен светът.
Сякаш нечетена книга.
Никой вече не срещаш на път.
Никой не те настига.
(„Свят”)
За самотата става дума в „Мигом”:
Но защо отреждат боговете
на човека, докато е жив,
да е най-самотен там, където
някога е бил щастлив?
И Андрей Андреев като всеки даровит поет е самотник в живота и творчеството си. Самотен е лирическият герой на поета и в „Чудеса”. Това е драма за поета. Самотни са старицата и старецът в „Селце” и това става повод за поетичните размисли на автора за човешкия живот и съдба въобще.
В поезията на Андрей Андреев често става дума за съвестта. Тази тема е в основата на „Съвест”. Съвестта е застанала срещу лирическия герой, наблюдава го респектиращо и не позволява на злите сили у него да се развихрят. В „Знак” съвестта е свързана с паметта за мъртвите, които са по-достойни от живите. Силно въздействат угасналите замлъкнали огньове. В „Кръст” атмосферата е мрачна, потискаща, но трябва да се живее с чест:
Тук някъде земята ме покръсти.
И трябва кръста да й върна с чест.
Съдбата на предателите е акцентът в „Предателите нямат цена”, в което става дума за угризенията на нечистата съвест.
Социалната тема в лириката на Андрей Андреев винаги има нравствени и морални измерения. В „Малкият човек” поетът е категоричен:
Всеяда напаст граби и мърсува.
И между нас мълчание зловещо
като пустинни пясъци се трупа.
Че всичко се продава и купува,
разбрахме, но дали остана нещо
със истинска цена, за да се купи.
„Последни поръчки” е възмущение от тези, които с късна дата си измислят или пренаписват биографиите. Много силен е упрекът в „Домът, на който се бях обещал”:
Но моят ослепял народ мълчи.
За дълго ли, за кратко ли - не зная.
Духът му по какво да разпозная,
та той от роба да го отличи.
Като обща атмосфера в стиховете можем да определим Андрей Андреев по-скоро като поет на нощта, но не в Яворовия смисъл. Макар че неговият лирически герой е „с белези от рани по крилата” („Дни”), в неговата поезия не властва резигнацията. Макар често в стиховете му да е тъжно, мрачно, сиво до безнадеждност, да става дума за войни без победител, за смърт, взорът му търси изход. Поемата „Лаврово клонче” напомня асоциативно на „Честен кръст” на Борис Христов. Есента и зимата често присъстват в неговите стихотворения. Дъжд, сняг, вятър, слана, зъзнещ непоносим студ, но няма резигнация.
Макар нерядко питанията му да са за вечността, лириката на Андрей Андреев е топла, мека, сърдечна, състрадателна, тя щади човека. В едноименното стихотворение човекът търси топлина. Той постоянно копнее за близост с другите хора, с човека до себе си. Екзистенцията при този поет е някак си по-хуманна, по-окуражаваща, тя не води до отчаяние, дава надежда на човека, че животът може би продължава в други измерения след земната му смърт. В тази лирика бушуват тихо страсти, любов, грях, добро и зло. В живота все нещо горчи („Ден”), и в най-радостните мигове има болка и тъга.
В лириката на Андрей Андреев се усеща тихо недоволство, но тишината го прави по-котегорично. Но главното послание е, че трябва да имаме души, да сме духовни. В известен смисъл това е камерна поезия, но в нея несъгласията са в основата й. Поетът желае „светла тревога” и на всички добро. В неговата лирика няма злоба, омраза, мизантропия. Със своята поезия Андрей Андреев ни помага някак си по-леко да преживеем и понесем житейските си драми и трагедии.
Андрей Андреев е преди всичко поет лирик. Той е деликатен, интелигентен, неагресивен поет, който разчита на читателската съпричастност. Това е посвоему пастелен поет, присъщи са му по-тъмните, притушени нюанси на цветовете, избягва ярките багри. Няма бурни чувства, а улегнали дълбоки изживявания. Неговата лирика е изстрадана, интимна. Този поет пише с ум и сърце.
Впечатлява римното разнообразие на поезията на Андрей Андреев при класическия му стих. Не го затрудняват и свободната поетическа форма, сонетът. Във формално отношение лириката му е прецизна. Понякога оксиморона е негов художествен съюзник, който разширява обемите на стиховете му.
В някои от стихотворенията му, най-вече при легендите, ще открием символистични елементи и привкус. А както знаем, символистите са чисти и фини поети, лириката им е изпълнена с хуманизъм.
В последна сметка Андрей Андреев намира спасение за българина и човека в завръщането му към корените. Така е озаглавено и стихотворението „Към корена”, което е посветено на големия писател Никола Радев:
Към корена, брате - към Бога,
към къщата в зной и тревога,
към двора с прогнила ограда,
към притчите на листопада -
към тях се завръщай, защото,
каквато да стигнеш Голгота,
те само в мътилката гъста
те качват и свалят от кръста.
Не ни остава друго, освен да се съгласим с поета.
