НА АСЕН ЗЛАТАРОВ
Връхлитат, връхлитат ни мисли безброй -
при гибелно зинала бездна!
И няма утеха, и няма покой -
във спомени горестни чезнем.
Ний чезнем по тебе - учител-другар,
в душите ни бурята стене;
че мъртъв пред нас си, не е ли кошмар,
не е ли смъртта ти видение?
Ти даде ни слънце, ти даде ни плам
за подвиг и тихи победи,
на времето влязъл в нетленния храм, -
о, колко без тебе сме бедни!
Разлей се, разлей се, о, огнена жал
пред барда, пред вожда погинал,
богатства безценни на всички раздал
и тихо в безкрая отминал.
Земя бездиханна тъгувай, мълчи,
прегръщай сина си ти верен,
обсипан със блясък, с небесни лъчи,
той носи ти обич безмерна!
Той иде при тебе щастлив и велик,
духът му навсъде витае,
духът му в простора е вечен светлик
и тайни неведоми знае.
Той с химни и днес те, о, майко, зове,
о, майко, родино злощастна!
И ето, пред него блестят светове,
а мъката пламнала расне.
Плачете, полета и беден народ,
плачете, о, сведени хижи,
за брата, преминал през тъмния брод,
забравил и бури, и грижи.
Плачете за него, поета-борец,
плачете за светлите взори,
угаснали вече - за мъртвия жрец -
плачете, о, родни простори!
в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 335, 29.12.1936 г.
