Вътьо Раковски

Никога не съм преставал да мисля, че поезията е най-вярното огледало на вътрешния свят на своя автор, че е най-точният негов себеизраз върху белия лист на оная „табула раза”, в която душата търси видимост и форма. И затова винаги съм смятал, че навеждайки се над бялата страница в мига на сътворението, всеки от нас е съзирал там - като в бистрото око на кладенец - своя образ, своето неизбежно отражение, своето себеподобие, своята изразена прилика.

Поезията е онова най-силно себеизразяване на характера на пишещия и затова дори когато той говори в трето лице, ние откриваме неговото дискретно аз. Аз-ът е главният герой на лириката и той не може да остане таен и неразпознаваем - дори когато стои зад кадър, дори когато облича своята рожба в модерната мантия на образа и метафората.

Не беше възможно да не се уверявам многократно в това свое наблюдение през годините, включително и при общуването с някои от творбите на Здравко Кисьов.
При всяка среща с негово стихотворение откривах неговите характерни черти, виждах вариантите на неговото име в заглавията на книгите му, които бяха ту „Откровение” или „Вътрешен пейзаж”, ту „Необходима болка” или „Безкрили ангели”, ту „Местожителство”, „Зрение”, „Отличителен белег”, „Дихание”, „Тайнопис”, „Ежедневни разпятия”, с които се срещах като с познат, когото дори и да не виждам чак толкова често, съзирам в тях всеки път още отдалече неговата физиономия.

Познавам Здравко Кисьов от дълги години. Той е един от авторите, които минаха през редакцията на списание „Септември”, където работих от ранна младост до късна възраст. Оставил следа в страниците на това списание, вървя като скромен пътник през стръмнините на годините и на поетичното слово, които не всеки успяваше да изкачи. Преодоляването на препятствията по пътя не беше лесно. Тези препятствия Здравко Кисьов превъзмогваше с увереността и спокойствието на човек, който знае откъде идва и накъде отива.

Минаха през тази редакция и през страниците на това списание много талантливи поети и те сякаш по неписан закон не идваха толкова от столицата, колкото от градовете по брега на морето и от подножията на високите ветровити планини. Здравко идваше от най-хубавия град на брега на голямата река, която ни свързваше със Средна Европа и разбира се, с вечно развълнуваното Черно море.

Щастлива е нашата малка страна, че върху скромната й по големина територия са събрани на хвърлей едно от друго трите природни величия, покровители на поезията - Балкана, морето и Дунав, всяко от които придаваше по нещо от себе си о от своя характер в характера и душевността на пошещите поезия.

Вярвам и непрекъснато се убеждавам в неизбежното влияние на природата, сред която се раждаме, растем и живеем, а едно от потвържденията за това е и поезията на Здравко Кисьов. Широта и дълбочина откривам и в двете му нови поетични книги: „Канон” и „Небесен глас”. Тяхно мото, а може и мото на поезията му въобще, е неговото кратко стихотворение „Канон”, с което се открива първата от тях и което звучи програмно, веруйно, напътствено. В него белият лист е бяло сияние върху масата в здрача. „Не се докосвай до него - ни съветва поетът, - не го запълвай със думи, ако не можеш да вложиш в тях малко повече светлина, отколкото е светлината на празния лист!”
Запомнете тези думи!

Те са мярката, с която трябва да измерваме дълбочината и силата на поетическото слово на всеки поет и преди всичко на този поет. Те са аршинът. Теглилката. Везната, с която трябва да мерим тежестта на словото.

И тук е мястото да кажа: двете книги на Здравко Кисьов „Канон” и „Небесен глас”, така талантливо и стилно илюстрирани от неговия син Роман Кисьов, разкриват две различни страни на една и съща същност. Те представят своя автор в една по-различна светлина и това е смисълът на появата на новите книги, с които един поет се представя пред своите читатели. Виждам в тези две книги техния автор по-мъдър и задълбочен, по-пестелив в изказа, по-изискан в естетиката на своето творчество, по-зрял и преди всичко верен на своето верую за светлината на думите.

Това са естествени белези на едно развитие, но те придават неизбежно нови черти и багри в характера на неговото творчество, в което нерядко ще откриваме белезите на реката, която цял живот е текла пред очите му, ще усещаме лекия полъх на вятъра, който „надипля водната шир на бръчки и я принуждава да мисли”.

В новите си книги Здравко Кисьов се докосва до теми и състояния на духа, които разкриват границите на емоционалното и образно магнитно поле на неговата поезия.
Отвъд усмивката на поета има понякога и скепсис, тъга, меланхолия. По реката на неговата поезия плуват и ладии бели, и сиви кораби, и тъмни петна по повърхността на водната шир.

На един почитател на тъгата и скепсиса в поезията, какъвто съм аз, тези меланхолични нотки говорят за мъдрост, за дунавска дълбочина, за мигове на размисъл.

И не случайно веднъж ще го чуем да казва някъде, пак в „Канон”: „Вчера бях на върха, днес отново се спускам надолу. Да, и аз съм Сизиф. (…) Само камъкът, дето търкалям, е станал още по-тежък от неизтребимата прах и кал на живота.” Друг път ще ни сепне определението „Какво е да бъдеш поет? - Може би същото, като да свириш с премръзнали пръсти на флейта, навън на студа, сред виелицата, без да си сигурен, че някой те слуша…”

Звучи доста тъжно и доста съвременно обаче. И наистина. Кой слуша премръзналите флейтисти на поезията в нашето бездуховно време? Кой чете през последните години на тежки житейски грижи поезията на Яворов, Дебелянов, Лилиев, камо ли съвременната ни поезия. Затова харесвам тази тъга в поезията, защото в нея има недоволство, упрек, протест. И не е ли точно това нашият съвременен поет, който е там някъде между Сизиф, търкалящ камъка нагоре по стръмното, и флейтиста, свирещ с премръзнали пръсти навън на студа, без да е сигурен, че някой го слуша? Или някъде между дърводелеца Йосиф, който стъкмява от дърво различна покъщнина, и този, който някой ден ще изпита чрез един кръст на собственото му рамо тежестта на дървото и остротата на гвоздеите?

Мисля, че всеки от нас е изпитвал това чувство. Всеки от нас е търкалял като Сизиф камъка на поезията нагоре по стръмното. Всеки от нас е свирил с премръзнали пръсти на флейта навън на студа, без да е сигурен, че някой го слуша. Всеки от нас е изпитвал чрез кръста на своето рамо тежестта на дървото и остротата на гвоздеите. Не е правил изключение и роденият в село Зaвет и израснал в Русе Здравко Кисьов. Понесъл тежкия кръст на разпятието между селото и града, между поета и преводача, издал повече от 15 оригинални стихосбирки и редица преводни книги, не може да не е усетил тежестта на дървото и остротата на гвоздеите през дългия низ на годините, за да стигне до духовното извисяване на лиричния герой на тази поезия в най-новата книга на поета „Небесен глас”.

Ценя високо всяко завръщане към света на библейските истини на религията, а тази книга освен всичко друго, е и това. В нея ще чуем думи като: „Чудни са даровете на Бога, ако не гледаш на тях еднозначно… Не е ли време да се запиташ как си използвал провалите си, които Той като дар ти е пращал, като шанс да те направят по-мъдър, че колкото и да разчиташ на себе си, само с Него си силен.”

В тази книга ще срещнем целувката на предателството успоредно с прозрението, че Бог неслучайно крие от тебе лицето си, и с откритието, че от рождение още у нас е запазено място за Господа… Ще чуем в най-новата книга на Здравко признания като това: „Толкова хора има около мен, а сякаш се намирам в пустиня. Господи, ти си само един, а никога с Теб не се чувствам самотен…” Или „Предателството може да бъде незабележимо и тихо, особено в приятелството или в любовта. И може изобщо да не узнаеш в кой момент от живота ти целувката на човека до теб е била вече целувка на Юда.”

Харесва ми този тих драматизъм, понякога съвсем дискретен, в поезията на Здравко Кисьов, съпроводен с дълбоки прозрения, от които нашата съвременна поезия, струва ми се, изпитва силна необходимост.

Беше ми приятно да прекарам дни на размисъл над двете стихосбирки на поета, пил някога студена вода от кладенците на Зaвет, писал стихове върху белия лист на голямата река край Русе, търкалял тежкия камък на Сизиф по стръмнините на поезията… извървял с чиста усмивка към света пътя от Зaвет до Новия завeт.

—————————–

Този текст е прочетен от поета и преводача Вътьо Раковски на софийската премиера на двете поетически книги на Здравко Кисьов „Канон” и „Небесен глас” на 29 май 2002 г. в зала „Надежда” на Столичната библиотека.