ПОКАНА
превод: Златан Данев
ПОКАНА
На Вл. Солухин
Виелица сега не вие
и няма сняг по наште друми.
Ела на село! Искам ние
да се порадваме без думи.
У вас, в Москва, е вече зима.
Под сняг белее всеки дом.
А тук все още слънце има -
за нас е есенен сезон.
Край Дон е хладно само нощем -
скрежец по клоните блести.
До зимата остават още
на пръсти преброени дни.
Съвсем наскоро ще угаснат
латинки в цветната леха.
А вечер в клуба полугласно
от Пушкин ще четем слова.
Като старица и земята
ще се загърне в зимен шал.
Ще плаче безутешен вятър
за лебеда осиротял.
Ела! Очакваме те ние.
Аз имам хляб и сол за теб.
И чаша вино ще изпием
за красотата в тази степ!
1971 г.
***
Татко не падна, убит на война.
Не, че е бронзов или железен.
Просто куршумът се побоя,
или бе рано в гроба да влезе.
Жив се завърна в родния край.
Майка, горката, не се опази…
Никога татко не чух да ридай -
още на прага ми каза:
„Аз съм длъжен в жестокия бой -
почернял от барут и умора,
да живея за теб, сине мой -
нали ний сме съветски хора!”…
Оттогава - време изтече.
Преживяхме - независимо как.
Аз пораснах и ето ме, вече
като баща ми - казак.
Ако някой вини ме сега без вина,
или люто сърце ми захапе -
аз си спомням онази жестока война
и великите думи на тате:
„Аз съм длъжен в жестокия бой -
почернял от барут и умора -
да живея за теб, сине мой,
нали ний сме съветски хора!”
1970 г.
***
Ех, ти, песен руска -
пролетна роса -
„Моята Маруся
с руса е коса!”…
Пеят я отколе
по брега на Дон,
в празник и неволи -
в битки и погром.
В тази песен има
радост що горчи,
болка по Родина
и по две очи…
Ех, ти, песен руска -
мой сърдечен стон -
пее за Маруся
цял казашки Дон:
„Моята Маруся
с руса е коса”…
Песен за Маруся
пей дори леса.
Пролет, зиме, есен -
от зори до мрак -
тъй живее с песен
Донският казак!
1970 г.
РУСИЯ
От никого не търсила пощада,
дори на враг измяната простила -
страна велика, съвест и награда -
Русия, майко мила!
Кънтяха в тебе конските копита
в разбойнически поход устремени:
Европа се укриваше в сълзите
на рожбите ти, още неродени.
Куршум разкъса бойната ти дреха,
но раната в сърцето не личи.
Светът на Изток гледаше с утеха -
с разплакани от смъртен глас очи.
Спасила всичко. Мъката познала.
Обезсмъртила руския солдат.
Ръка и хляб ти първа би подала
на падналия ничком брат.
Страна велика, може би в браздите,
в магията на сибирския сняг,
или в кръвта на хиляди убити
е силата на бойния ти стяг…
Като бурлак от старите картини -
докрай напъвай мускулите ти,
през времето, в безоблачни години
човечеството, майко, изведи!
1970 г.
