Владимир Стоянов

За антологичната книга на Лъчезар Селяшки „Съчки в слънцето”

Лъчезар Селяшки е човек, посветен на словото. Той е автор на стихове, проза, преводи, литературна история. От дебюта си „Самотни думи”(1991 г.) до днес присъства в българската литература - тихо, спокойно, ненатрапчиво, но с достойнство. Член е на СБП, на Съюза на преводачите в България и на Българския хайку съюз.

Да се опиташ да събереш в шепа най-хубавото и различното, което си написал, да го оформиш като антологична поетична книга и да я посветиш на родителите си, подчертавайки пиетета си към приемствеността във времето на пресметливостта и хаоса, е истинско предизвикателство и изпитание. Книгата „Съчки в слънцето” е осияна от светлото прозрение, че човек няма къде и не бива да бяга от себе си. Единствено есенното му завръщане напълва със смисъла на преоценката битието му, прави го съдържателно и необходимо, превръща хаоса в космос. То му дава възможността да назове и нарече живота си, да го изтегли от реката на архетипите, да му предостави правото на самоидентификация. Затова и семантичната верига, образувана от заглавията на петте цикъла и кореспонденцията й с обединяващото название е красноречив пример в това отношение („Съчки в слънцето: „Есенно завръщане” - „Брегове далечни” - „Стъклен лабиринт” - „Везна” - „Другият глас”). Есенното завръщане /оценъчното преосмисляне на битието/ започва от детския и младежки копнеж по брегове далечни, преминава през стъкления лабиринт на спомените, през везната на самооценката, за да достигне и да се слее с другия глас, който от години кълни в теб и чака себепостигането си, рождеството си, чуването си. Но да достигнеш до него са нужни любов към ближните и близките, смирение, съпричастност, надежда, вяра, жертвоготовност. Те са съчките, с които можеш да поддържаш огъня и топлината на слънцето, да го спасиш от пепелта и студа.

„Съчки в слънцето” е книга за интегрирания човек, за минивселената, която с петте си сетива враства в света около себе си, приема го, подчинявайки му се и в същото време подчинявайки го на себе си. „На слънчев лъч облегнат”, лирическият персонаж на тази книга гледа „Река/та/” на живота. Чува гласа на „Щурче”, вижда „Зелените посоки на дъжда”, „Птицата”, оповестила, че душата му пак се е разлистила. Така всъщност „Човек върви по пътя”, преминава през ужаса от Освиенцим, през Пражката пролет, преживява античната красота на света и през нейните реликти достига до своята Айфелова кула.

Думите в тази книга са „Азбука за слепи”, брайлово писмо за „Нощ/та/ в Родопите”. Но само чрез извисяващата романтика на тази нощ и чрез нейните руини можеш отново да погледнеш „През клоните на звездното дърво”, да разбереш „На ръба на пропастта”, че си в „Родина/та си/”. И тогава да кажеш „Сбогом на съня”, да грабнеш „Фенера на Диоген” и да се превърнеш в „Крайъгълен камък”, в „Златна жилка”, в „Светлина” и в „Изкуство” на мирозданието.

Така почувствах като читател и редактор на книгата одисеята на средищния лирически персонаж. За това разговаряхме с автора в процеса на окончателното й завършване. Затова повярвах на Лъчезар Селяшки и на думите му, които са истински, разпознаваеми, вълнуващи, човешки.