Радка Пенчева

За пръв път чух, че Емилиян Станев е ценял високо Чудомир през далечната 1987 г., когато като новопостъпил уредник в музея на Емилиян Станев се срещнах с Радой Ралин, който ми разказа спомените си за писателя. И когато ги написа, в края им стоеше изречението: „Спомням си и статията му за Чудомир - изключително точна работа.” (1)
Ще построя своите разсъждения главно върху статията на Емилиян Станев „Чудомир като хуморист”, както и върху отделни цитати от Дневника на Чудомир, издаден през 1994 г. от фондация „Чудомир”. Давам си сметка доколко личните документи могат да се ползват като извори поради тяхната субективност, свидетелство за което е и следният дневников запис на Чудомир: „27 август 1947 г. Дневник! Това прилича на изповед. Дневник - място, където съхраняваш най-интимните си мисли, такъв ли си ти? Не си!” (2)
Веднага искам да кажа, че преди да заявя темата си за участие в този форум, се колебаех дали да не напиша за Чудомир и музейното дело на страниците на дневника му. Защото при четенето му разбрах, че голяма част от несъвършенствата в устройството на музеите, галериите, архивите и т.н. са залегнали още в онези години - от 1947 до 1967 г. Такъв е стремежът книжовните центрове, архивите, големите музеи да се съсредоточат само в София, т. е. да се извърши т.нар. централизация, макар че се говори за децентрализация на културата. Чудомир постоянно пише за случаи, в които от различни институции в София му искат архиви, отделни предмети, картини, книги и т.н. Когато ги даде, дълго след това ги издирва, а като ги намери са в безобразно състояние. Това продължава и до днес, макар да съществуват наредби относно начинът на заемането на отделни артефакти. Чудомир като уредник на музея в Казанлък е бил постоянно в услуга на който дойде, разхождал е по забележителностите хиляди хора. Добре е разбирал, че дълг на музейния работник е да бъде на терен - на разкопки, сред хората от Казанлък и околните села и да събира историята на родния си край. Затова натрупва забележително количество архив за Казанлъшкия край. Дори с разклатено здраве, иска да се намери сигурен човек, в чиито ръце да остави музея и тогава да се оттегли. Постоянно е зает - работи ентусиазирано в читалище „Искра”, списва вестника му, изнася постоянно сказки в града и по селата, рисува портрети, които са му необходими в работата, пътува често до София на различни заседания на Читалищния съюз, посещава изложби и ателиета на художници, за да попълва фонда на галерията към музея. Вършел е всичко, защото е смятал, че това е негов дълг, в много от случаите безплатно. Затова често роптае срещу разрастващата се бюрокрация през годините, срещу назначаването на много хора на заплата, което на практика са грешно дадени пари.
Статията на Емилиян Станев за Чудомир излиза във в-к „Литературен глас” през 1937 г. в рубриката Критика. (3)
Започва с констатацията, че са „малцина писателите, които изведнъж или в сравнително кратък период успяват да се наложат и покажат в напълно завършен образ” и „един случай на автор, който се показва завършен и определен е Чудомир.Той се налага в течение на 3-4 години и добива популярност, на която биха му завидели много писатели, които работят от години.” Освен на зрялата му възраст и безспорния му талант, Ем. Станев смята, че голямата му популярност се държи на факта, „че той е хуморист”. И продължава „хумористът се налага винаги по-бързо, защото хуморът по естество е социално търпим и лесно се възприема от обществото, за чийто живот благоприятствува. Хумористът рядко може да се оплаче, че не е разбран, тъй като неговата същност са дребните неща, които той изтъква на преден план, като лукаво премълчава другата им значителна страна.
Посочва и „характера на Чудомировия хумор - хумор битов по колорит, без по-дълбока инвенция и без духовитост. Тъкмо тая му особеност го прави лек и достъпен.
Основният тон на тоя хумор е леката, безобидна ирония, която е дала на Чудомир и монологичната форма на повечето от неговите разкази. Другият му елемент е остроумието, онова изхитряване и надхитряване, което намираме в смешните приказки, пословици и гатанки на нашия народ.” Ем. Станев посочва, че в народния хумор, близък до Чудомировия, отсъства духовитостта и че „Духовитостта е склонност към съпоставяне на ценности, способност към едностранна синтеза и преоценка, която вместо да изтъкне противоречието в явленията, намира сходство в тяхната противоположност. Тя поставя до великото смешното, до значителното, дребнавото. Духовитостта прави хумора дълбок и чист. Тя е необходимата му предпоставка, тъй като в своята едностранна преоценка, разпуща всички досегашни синтези на нещата и ги обръща наопаки. За да имаме духовитост трябва да имаме духовен живот, да познаваме и всички ценности. Иронията пък прави хумора горчив. Тя е като тънко було, което не прикрива добре сериозната страна на нещата. В нея забележимо трепти подтиснатото чувство на състрадание (което в истинския хуморист напълно е заменено с хумор) или на негодуване.
Ето защо Чудомир неволно ви загрижва там, гдето иска да ви разсмее.”
Ем. Станев прави сравнение между хумора на Чудомир и на Ив. Вазов в „Чичовци” - хумор без ирония, на Елин Пелин - скрит зад мъдростта и познаващ патоса, на Алеко Константинов - клонящ към сатирата, и намира, че Чудомировият хумор е различен от техния.
„Чудомир е всекидневен, дори етнографичен в широк смисъл на тая дума. И само голямата му образност и оригинален колорит, типичното му сравнение и остра наблюдателност го правят ценен. Между разказите му рядко могат да се посочат такива, които издържат една по-строга преценка като чисти хумористични произведения, погледнати в тяхната цялост. Той притежава погледа на хуморист - поглед, който разглежда явленията, затворени в себе си, но в него липсва онова, към което хумористът ги съпоставя, липсва духовитостта. Това го прави най-близък до народния хумор и той е най-типичния му представител. В него покрай хумориста, който има всичките възможности да се развива и задълбочава, живее и другата му половина на белетрист, склонен към идилията. Елементи от такава идиличност са разпилени във всичките му разкази. Те са напълно свойствени на хумориста, защото идилията стои близо до незначителното и дребното. Но ако Чудомир ги остави да надделеят, както е направил в някои от своите разкази, напр. в „Де е оня глас”, където хумора почти липсва, (а към такъв път, струва ни се, го тласкат няколко критици), той ще убие в себе си всяка възможност да задълбочи хумора си.
Впрочем той е според нас доста завършен и всяка крачка в друга посока за него е колкото трудна, толкова и опасна.” (4)
Приведох по-дълъг цитат от статията на Ем. Станев, за да се види колко дълбоко той е вникнал в творчеството на Чудомир и колко високо го цени. Самият Ем. Станев не принадлежи към писателите -хумористи. Само в една своя творба той създава герой със средствата на хумора - в повестта „Когато скрежът се топи”. Става въпрос за странния и колоритен капитан Морено. Това не му пречи да напише този изящен етюд за Чудомир, в който прозира уважението и преклонението към събрата по перо. Тук трябва да отбележим, че Ем. Станев принадлежи към едно по-младо поколение в българската литература, (той е по-малък от Чудомир със 17 години). От написаното за Чудомир се вижда колко добре Ем.Станев познава творчеството му. Доказателство за това са и двете книги на Чудомир с дарствени надписи за Ем. Станев в библиотеката му - „Нашенци” (1946г.) и „Кой както я нареди” (1940 г.)
Ем. Станев цени високо творчеството му не само като хуморист, а и като автор, уловил в творбите си психологията на българина. В литературната анкета, която прави с него проф. Ив. Сарандев, разсъждавайки върху националния ни характер, Ем. Станев набляга на факта, че у българина е налице „един стремеж към отрицание” и дава за пример цитат от неслучайно избрания разказ на Чудомир „Българи” - става дума за диалога между двама българи пред Паметника на народите в Лайпциг, в който единият казва по повод паметника: „четири килограма динамит му стигат”. (5)
Какво е било отношението на Чудомир към Емилиян Станев? Според Дневника му то не е ласкателно. На много места критикува Ем.Станев, иронизира го. В дневников запис от „1 февруари 1949г. четем: „Емилиян Станев. Много яде това малко човече. Хитро е. „Аз - казва - сядам на машината и почвам да пиша без главни букви, без препинателни знаци - не спазвам никое правило. После го прочитам наново и преписвам.” Той много настояваше да пиша. „Нашите герои са литература - казва той и изброява много имена на писатели. - А твоите са живи хора с плът и кръв”. Лъже ли? Защото той е и ловец.” (6).
От този запис можем отново да се уверим, че Ем.Станев цени Чудомир, а той го иронизира.
В отбелязване от 7 юли 1951г. е записано: „ …Завчера се видях с Г. Караславов… Каза ми, че написал роман, който ще почне да се печата в сп.”Септември”. Романи пишели Вежинов и Ем. Станев.” (7)
На 21 януари 1954 г. е записал: „…Чета и новия роман на Емилиян Станев, печатан на части в сп.”Септември” (8).
В двете отбелязвания става въпрос за романа „Иван Кондарев”, който Ем. Станев пише по това време. Чудомир не изказва никаква оценка за него.
За времето, когато Ем.Станев пише „Ив. Кондарев”, е и следващото споменаване на името му: „29 март 1955г. Емилиян Станев пък една цяла вечер ми разправя за разни еленски типове”. (9)
Това е съвсем нормално за Ем.Станев. Характерна черта на неговия творчески процес е нуждата му да обговаря своите сюжети и герои. Затова, пишейки романа си, той е обсъждал често с писатели и близки това, върху което работи.
Когато е редактор във вестник „Литературен фронт”, той пише на Чудомир писмо, за което в Дневника е отбелязано: „25 януари 1958 г. Емилиян Станев ми пише да му пратя разказ или фейлетон за „Литфронт”, защото се чувствала голяма криза от такива”. (10)
Пак по този въпрос е и следващият запис в Дневника на Чудомир: „7 март 1958 г. Събрание в Съюза на писателите по въпроса за късия разказ, който едва ли не е изчезнал. Много приказки се изприказваха, но не се разбра кой ще го напише. Лауреатите и партийците се крият зад исторически сюжети като „Момчил” на Орлин Василев, „Обикновени хора” на Караславов, Емилиян Станев се крие зад зайци и лисици, а кой ще го напише? Трудно е, между другото, най-вече и за това, че няма сюжети с положителна тематика.
Вечеряхме в Клуба на журналистите с Талев, жена му, Емилиян Станев, който повечето мълча и др.” (11)
Месец след това: „10 април 1958 г. …Една вечер бяхме с Ивайло Петров, който ми разказа, че първоначално искал да постъпи в Художествената академия. Не се чувствал добре в София. За Емилиян Станев каза, че бил „лъжливото овчарче”. Каралийчев пък каза, че същият не знаел какво плямпа. И аз съм на такова мнение”. (12)
Негативното отношение на Чудомир личи и в следващия запис: „От 23 до 30 май, в София, 1965 г. Срещнах се с Емилиян Станев, току що завърнал се от Париж. Облечен оперетно, главозамаян от успехи и пари. Пи кафе при мене, което струва 20 ст., остави 1 лв. и излезе тържествено. Командировали го в Париж във връзка с нова книга. Стоял във Франция само 15 дни и си дошъл. „Не ми се стоеше повече, нищо не ме задържа”. А аз, да има възможност, бих отишъл да следвам там, въпреки моите 75 години”. (13)
Действително, когато замисля романа си „Антихрист”, първоначално Ем. Станев е мислел действието да се развива във Франция и затова отива там да събира материали с преводача Б. Нанов. Впоследствие променя идеята си и се завръща. В това няма нищо странно. Един творец има право на свобода при избора си.
От приведените документални свидетелства можем да заключим, че Чудомир и Ем. Станев са имали дълго познанство. По-младият Ем. Станев е ценял високо творчеството на по-големия събрат по перо. Чудомир на свой ред се е отнасял иронично към Ем. Станев, явно не е разбирал неговите чудачества. Не споменава нищо за неговите книги и талант като автор. Между другото, в целия му дневник не видях положително отношение към нито един български писател или към творбите му. Дали зад това не стои нещо друго? Трудно е да се каже, но всеки творец има право на свой избор - кои да бъдат приятелите му, с кого да дружи, да цени и т. н. Творчеството и на двамата талантливи писатели, макар и много различно едно от друго, е ценно за българската литература. Защото богатството се крие в разнообразието.

—————————–

Библиография и бележки:

1.Р. Ралин. Запознанството ми с Ем. Станев. В: Спомени за Емилиян Станев. Състав.Р.Пенчева. С., ИК ЛИК, 2007г., с.158-162.
2. Чудомир. Дневник. 1947-1967. Фондация „Чудомир” - Казанлък и ИКК „Славина - РМ”, 1994. 296с. Вж с.39
3. Емилиян Станев. Чудомир като хуморист. - в-к „Литературен глас”, IХ, бр.354, 12 май 1937г., с.7 в рубриката Критика.
4. Всички цитати са от статията на Ем.Станев „Чудомир като хуморист”.
5. Ив. Сарандев. Емилиян Станев. Литературни анкети. С., БАН, 1977г., с.56.
6. Чудомир. Дневник. 1947-1967г. 1994г., с.75
7. Пак там, с.133.
8. Пак там, с.169
9. Пак там, с.182.
10. Пак там, с.215.
11. Пак там, с.217.
12. Пак там, с.218.
13. Пак там, с.265.