Атанас Теодоров

Георги Братанов

Георги Братанов е роден на 17 март, 1944 г. в Ямбол, където завършва гимназия, а специалността „Журналистика” - в СУ „Кл.Охридски.” Редактор на ямболски младежки вестник „Комсомолски другар” в Ямбол, сътрудник на окръжния в. „Народен другар”, на радио Стара Загора, Българското национално радио, централния младежки печат. По-късно е уредник на музей „Васил Карагьозов” в Ямбол, главен редактор на сп. „Зари” в София и на издателството на Съюза на слепите в България. Публикува поезия от юношеските си години в местния и централния печат. Дебютната му стихосбирка „Ще ви потрябвам” излиза в поредица „Смяна”(1977г.) на изд. „Народна младеж.” Автор на няколко десетки книги с поезия, проза, публицистика. Умира на 5 май, 2000 г. в родния си град.

През януари, 1962 г. се отказах от следването във Висшия селскостопански институт „Георги Димитров” в София и се върнах в Ямбол. Новата фабрика „Тунджа” набираше курсисти да ги обучи за текстилни майстори. Нямах друг избор без професия и градско жителство. Убежище ми стана една студена мансардна стаичка в голяма къща на хълма срещу завоя на Тунджа след градинския мост. Там често виждах стария художник Стефан Бъчваров да заплита с четката си отраженията на върбите в бистрата вода. Наблюдавах го отдалече. Наслаждавах се и на сладкодумството му, но доста години по-късно, когато не бях никой в първия град в живота ми.

Още не знаех какво правя в този град, дето имах доста познати, но малко приятели. Местните литературни знаменитости се брояха на пръсти и ми се виждаха недостъпни.
Всички по-възрастни от мен, имената им редовно красяха страниците на окръжния вестник „Народен другар.” Като ученик в гимназията и аз отпечатах няколко „дописки”, но вече виждах, че не струват.

Между тракането на зъби на тавана на къщата и машинния грохот във фабриката прелитаха на тънки словесни косъмчета поетични мисли, от които не се раждаше нищо сериозно. Как да пристъпя прага на редакцията с толкова известни журналисти и писатели!

Калявах се сред текстилците седем-осем месеца. Отказах се от кариерата на майстор и перспективата за ямболско жителство и заводска квартира. Следващите десет-двайсет месеца ме отвяха в родното Победа като киномеханик, още една неподходяща професия за мене. Но пък с късмета да изживея последната истинска зима с двуметрови преспи и затрупани до комините къщи - както в приказките с картинки от детството. Селото се върна на газени лампи, киното затвори вратите. Самотата вдъхновява закоравелите стихоплетци.

Дойде ми смелост и изпратих баладичната трагедия или трагичната балада „Четиримата разстреляни” в „Народен другар”. И взеха, че ме наградиха. Снеговете се стопиха. Отвори се пътят за Ямбол. Станах почти известен, поне на „колегите по перо”. Тук вече, в началото и до есента на 1963-та година, търся началото на приятелството ми с Жоро Братанов, Димитър Кралев, Стефан Чирпанлиев, Георги Бъчваров, Иван Джурелов, Петър Гинчев, Антон Шиков… и май толкова!

След „триумфа” ми през март 1963 г в окръжния вестник станах „поет” и на младежкия „Комсомолски другар” с редактор Георги Братанов. По това време Жоро още виждаше почти нормално с едното си око. С другото, сиво и изпъкнало, сякаш насочено в упор като дуло, се взираше в тебе, за да те види цял върху екрана на третото си око. Още на тези осемнайсет-деветнайсет години, с резките си черти, но с мека, предразполагаща усмивка беше готов за мрамора, който щеше да го увековечи… Ние, най-близките му приятели, не отгатнахме пръста на съдбата… Но това ни остави шанса за едно истинско приятелско общуване за десетилетия…

В „Комсомолски другар” на Братанов печатах някакви стихотворения, които съм забравил. Вестника скоро го спряха. С Жоро се срeщахме най-често в редакцията на „Народен другар”, където вече и аз бях „приет” като поет. Каканижех и в куплети, и в свободен стих, вестникът ги отпечатваше и славата ми се множеше. Жертвата като първи слушател най-често поемаше главният редактор Георги Бъчваров, единственият местен поет със стихосбирката си „Песни от килията”. Той много държеше да даваме творбите си лично на него и в наше присъствие ги предаваше на завеждащия отдел „Култура”, също поет, Иван Джурелов или редактора Стефан Чирпанлиев. Или пък на винаги строгата Добрина Манолова.

Не помня друга редакция в дългия си вестникарски път, където да се чувствам толкова уютно като външен човек. Георги Бъчваров често направо ни поставяше с Жоро редакционни задачи - осигуряване на материал, поправки. Двамата с Братанов още не бяха подели епичния роман, първият български „Пан Тадеуш” в дванадесет глави по дванадесет песни, общо 144 на брой с главна героиня ремсистката Лида. Младият съавтор още се увличаше по бързата слава. Стихотворението му „Дръзките момчета” обираше овациите на всяко литературно четене. Не отказвахме по настояване да сътворим нещо и по календарен повод с благородната цел да „спасим броя.”

В тия една-две години не помня други начеващи писатели. Не пропускам по-възрастния от нас с пет-шест години Стефан Чирпанлиев, младши редактор при Иван Джурелов в „Народен другар”. Сушавите години не са само в природата. Четири-пет години по-късно настъпи поетично наводнение…

През есента на 1967-ма година и аз станах „фактор.” Завърших българска филология и се върнах в Ямбол да издавам младежки вестник по инициатива и лична покана на първия секретар на Комсомола в окръга Мария Рошманова. В профсъюзния дом, сградата си стои, но дали ямболци я помнят от онова време не съм сигурен, заварвам колегите от Софийския университет Желю Желев, кореняк, Янко Стефов, почти кореняк, и Георги Братанов, баш кореняк, трето поколение на тракийски българи от историческото село Аврен.

Развивахме бясна дейност. Всичките ни приятели изпратиха материали - Димитър Яръмов - разказ, Димитър Арабаджиев и Иван Барев - стихотворения. Подготвихме макета, в печатница „Светлина” набраха текста, в Пловдив цинкографираха снимките, но първото ни вестникарско начинание завърши с фиаско. От ЦК на БКП не дадоха разрешение Ямбол да издава младежки вестник, втори след „Комсомолска искра” в Пловдив…

Разбира се, част от материалите ги отпечатахме като литературен сборник „В сърцата цъфтят макове” с корица и илюстрации от младия художник Иван Димов. Това успя да извоюва Мария Рошманова като компенсация за забранения вестник. Все пак успяхме да кажем, че и от Ямбол излизат талантливи творци като Димитър Яръмов, Димитър Арабаджиев, Стефан Чирпанлиев, Георги Братанов, Петър Гинчев, Йордан Кушев.

След краха на вестника вкупом с Янко и Желю останахме на работа с друга мисия - комсомолски инструктори по културната и идейно-възпитателната дейност. Двамата скоро напуснаха, а аз карах по странджанските и сакарските села три години, най-хубавите от тази възраст на живота ми. Тогава сме скитосвали най-много и най-продължително с Георги Братанов по Ямболски окръг. Тогава вече Жоровите „Дръзки момчета” се превърнаха в рефрен на всяка литературна среща.

Георги Братанов още се ориентираше сам, но вече се страхуваше да пресича движението без водач. Най-често се водеха под ръка с младия журналист от „Народен другар” Димитър Стоевски, Иван Джурелов или кореспондента на „Работническо дело” Георги Йорданов, наш литературен сподвижник още от следването в столицата. Георги Йорданов четеше все един разказ за някакви войници, които преследват партизани в гората.

Един войник, явно наш човек, вижда партизанин в гъсталака, но му дава знак да не се бои и се провиква към офицера-фашист: „Говедо-ооо… госин поручик!”, а после имитира крава с едно протяжно „Му-ууу, му-ууу…” Георги Йорданов предаваше много изразително мученето. Ние едва се сдържахме да не избухнем в смях.

Георги Братанов в тия години имаше вече много нашумели стихотворения, някои още непечатани. Макар да е роден лирик, той имаше усета да прозаизира на места, точно където трябва. Ето няколко реда от „Дръзките момчета”, завършекът:

Романтици, фантазьори винаги
са се раждали и раждат всеки ден.
Все едно е колко са,
но има ги -
ей такива, дръзки като мен,
влюбени в гласа на птиците,
в изгрева, в живота прероден.
Този свят е хубав с романтиците -
с дръзките момчета като мен.

Днешният литературен критик е по-склонен да преоценява литературата вместо да я оценява. Ще изхвърли думи и цели редове или цялото стихотворение като „шаблонно”, „комунистическо” и тем подобно. Същият този, който се е учил да „разбира” от поезия в онова време. Няма как да изхвърли от „втората реалност” самото време. Виждах тогава по нашите четения момчета и момичета без изтънчени вкусове да аплодират дълго тези обикновени думи. Сигурно ги приемаха за свои.

Дори и в тези стихове, които носят патоса на времето, „Старите ремсисти си отиват”, „Романтика” Братанов успява да спести „захаросването” и да подмине шаблона. Чисто технически грапавините правят стиха му естествен и близък до речта. Например „Романтика”, което отпечатахме в споменатия алманах.

В него авторът минава на косъм от известното стихотворение на Вапцаров, но тъкмо тая лека аналогия се харесваше много, защото бе уловил с нова поетика това прастаро чувство. Успял е да тушира политическия език на времето, въпреки че стихотворението е в разговорен стил с неизбежното позоваване на реалността. Десет години по-късно не го включи в първата си книжка. Не се появи и в другите му книги. Остаряват и чувствата.

Той не рецитираше стиховете си. Той ги изговаряше с плътен, гърлен глас. С увеличаването на слепотата ставаше и все по-взискателен към текста. Можеше да види текста само „вътрешно”, а това и при силна памет намалява възможностите за „размесване” на тестото. Ако окото не запечата текста, губи се нещо от внушението на словото.

При тия скитания из Ямболския край Жоро срещна в Тополовградско и бъдещата си съпруга Руска, Русанка в неговия речник. По-близките му приятели разбрахме накъде върви работата по честото уреждане на литературни четения все по южното поречие на Тунджа - към Срем, Княжево, Синапово. Сватовниците бяхме ние, приятелите му, а от синаповци - пак приятелите Младен Делибалтов и жена му Мария, Ставри Костов, комсомолският секретар. Младен, агроном по образование, работеше пак по тая линия - селската младеж и земеделието, но обичаше хората на перото. А към Жоро питаеше просто братска обич.

Покрай това неведнъж гостувахме в дома и на бъдещата булка. В спомените ми това е една бежанска къща с голям сайвант (приземна тераса) с много място за маси и столове. Разтегни, Андрей, акордеона и Жоро разпъва меха с първите гърлени речитативи на Висоцки с много близък до гласа на певеца тембър.

Той разчиташе нотите, а сам композира няколко забавни песни, но беше много прецизен „слухар”, а и тогава какви ти ноти и текстове на Висоцки, те се разпространяваха по радиото и на записи. От една страна, партийната политика в културата не подкрепяше такива песни, от друга, не противодействаше грубо на разпространението им. Случай подобен по същото време и при „Бийтълс”.

В Окръжния комитет на Комсомола имахме един руски магнетофон „Весна”, даден ни да правим информации за Радио Стара Загора. На него Братанов прехвърляше и записи от грамофонни плочи или музика от радиото в избената квартира на Стойчо Грозев.
Хората, не само младите, много бързо се привързваха към Георги Братанов. Сякаш усещаха да витае над него знакът на белязания от съдбата. Самият той не се самоизтъкваше като поет и певец. Наистина дарбата привлича и завистливите, и доброжелателните - едните да позлобеят, другите да се порадват, но при него идваха с приятелство, а по-късно вече - и с признание на таланта му.

Може би са искали и да им „свърши работа” - с акордеона и песните, с рецитациите и празничните слова. Веднъж бяхме в ямболския пионерски лагер над село Кипилово в Сливенския балкан. Моята инспекция се състоеше в разговор с пионерските ръководители и децата за живота в лагера, а неговата - да поощри млади таланти в музиката. Вечерта край лагерния огън песните и музиката отвяха критикарските ни настроения.

Друг път отиваме в пионерския лагер край Созопол. Поканени сме от бате Стойчо, незаменимият театрален режисьор и педагог на Елхово Стойчо Стойчев в продължение на половин век. (От неговата театрална школа в елховското читалище израснаха блестящите български артисти Велко Кънев и Георги Мамалев).

На обширната поляна са брезентовите палатки на батстойчовия средношколски театрален състав, вече спечелил не знам колко големи награди и за награда изпратен на море. Ние трябва да „сведем ръководни указания” за ученическата художествена самодейност, които свеждаме с „Разтегни, Андрей акордеона”. Жоро композираше песни, които вече се подемаха на младежки сбирки. От поляната не се вижда заливът, но се усеща миризливия дъх на морето през юли. Жоро „разтяга”:

“Чайко хубава с поглед син,
със златисти крила,
любовта си ми подари,
чуй ме: „Ела!”

На другия ден Батстойчовите артисти я разнасят из целия лагер. Авторът доволно се усмихва, когато чува и вижда (тогава още виждаше мъгляво) как думите и мелодията поемат над главите на децата по пътеката към морето. Сядахме накрая на плажа, дето пясъчната ивица сраства с храстеливите дюни, а във влажния пясък оцеляват езерца с морска вода, които тригодишният ми син Теодор наричаше „Малкото море” и си играеше с водата и пясъка с часове, докато двамата с Жоро мъдрувахме по световните проблеми.

Едно синеоко Ванче, пионерска ръководителка от теневската община, което много „пасваше” на „чайко хубава с поглед син,” ни прекъсваше понякога, но дълбоките ни разсъждения бързо я прогонваха към морето. Вече с много отслабнало зрение, Георги Братанов още четеше поезия, критика, журналистика, пишеше кореспонденциите си за вестник „Народна младеж” с едър разкривен почерк - не се даде дълги години на слепотата.

Волята го заведе и на студентската скамейка, където той нямаше кой знае какво ново да научи, но това го свърза с нови хора, направи го повидим за връстниците и критиците му. На морето край Созопол разговорите помпеха самочувствието ни с идеи около първите книги - обезателно в „Смяна”, макар и с изчакване на реда си в поредицата, а не по-ускорено в периферни издателства.

По-голям с три години, с толкова го и изпреварих в „Смяна.” Той излизаше от романтичните одеяния на „Дръзко момче” с революционната искра в сърцето и вярата в душата, което щеше да промени несправедливия свят, и търсеше нов сеяч на доброто, също донкихотовски образ, но слязъл на земята редом до Санчо. От тия юлски дни в ушите ми и досега звучат стихове:

Такива чудесни череши
за пръв при тебе видях,
в зелените клони гореше
слънчев следобеден смях.
В някаква странна илюзия
сякаш попаднах пленен,
музика, алена музика
шумеше, звънеше край мен.
Рояк от червени звънчета
в ушите ми още кръжи.
Ти стоеше замислен до мене.
- Гният! - рече. - Защо ли, кажи?
- Защо ли!
Но аз за череши
не зная ни болест, ни цяр.
Видях - на вратата висеше
един тежък, сърдит катинар.

Идеята за огрубелия душевно, алчния, лишения от любов към ближния е съвсем на повърхността на словесния изказ, но е предадена много ярко и нежно с „алена музика” и „червени звънчета” и това я прави поезия. Аз съм търпелив слушател. Отвличаше ме само постоянния надзор, по новому мониторинг, над тригодишния Теодор, който не си губеше времето в пясъка и водата на „малкото море.”

Съжалявам, че не запазих треските от „одялването” на това чудесно стихотворение. Вече придобивах навик да си записвам по-интересни моменти, но къде ти на плажа такова настроение.

Пък и животът беше пред нас. Още много неща и събития щяхме да преживеем заедно. Но ето, алената музика не я забравям повече от четири десетилетия…

Честите „мероприятия” в Княжевската община доведоха загатнатото до логичен край - Жоро обяви, че ще се жени за Руска. „Честито,приятелю драги!” - както се обръщахме помежду си в нашия кръг. Хубава покана, дава представа за веселба и богата трапеза. Но аз получих приятелски тупаник по рамото - женен мъж, с две деца, да ставам шафер. По нашия край тази чест се пада на млади момчета.

Жоро и Руска са ме избрали да нося байрака с червената ябълка и пуканките. Поглеждам се в огледалото - през седемдесет и пета година още може да мина за поостарял ерген за пред сватбари, които не ме познават. Още по-главна роля се падна на Димитър Яръмов - той пък избран от младоженците за кръстник. И вместо да е женен, с кума под ръка на сватбата, той пък още неженен. От житейски и литературни битки в столицата още не му беше останало време да се ожени за очертаващата се на хоризонта кандидатка Ганка Манчева от Лом. Сюжет за оперета по действителен случай.

Приятели в нужда се познават! Сватбата стана в големия салон на Дома на народната армия (ДНА) в Ямбол. Син на полка, какво по-добро място за задомяване, ще дойдат да му посвирят и оцелелите музиканти, негови колеги от Духовия оркестър на Ямболската дивизия по време на прочутия генерал Грънчаров, наставник в буквалния смисъл на малолетния полкови тромпетист Георги Братанов, сирачето, дадено на българската народна армия за доизхранване, доотглеждане и довъзпитаване. На осемнайсет години, през 1962 г., откогато се познаваме, вече зрял, сериозен човек, вече беше вън от казармата. Това можеше да постига армията тогава, без някой да я принуждава да имитира филантропство.

Беден по рождение, богат по дух, поетът Георги Братанов е последният в България Син на полка, както и да звучи това днес. Той го е разказал сам най-добре в книгата си със спомени.

Сватбата стана събитие. Целият Ямбол, с покани и без покани, се стече да празнува с младоженците Руска и Георги Братанови. Пише го и в главния окръжен хроникьор, вестник „Народен другар”. Текстът и снимките ми навяват умиление, сега вече и малко тъга. Имам и личен сантимент да отбелязвам този факт.

Девет години по-рано вестникът документира и моята сватба със всичките й ритуали в родното ми Победа. Руска донесе в компанията много нови песни. Хората от Тополовград и околните села са преселници от Източна Тракия, от Беломорието. Техните песни идват от южната, долната част на Родопите и свързват двете им страни. От Руска чухме песента, която е непозната в северната част на Ямболско: „Дуйни ми, дуйни бял ветре, отвори пътя за Драма, / там имам либе болничко, армаган да му занеса, / бялото грозде с лозата, / жълтата дюля с листата…”

Прихванахме я и ние и често с Кралев и Яръмов я запявахме на сбирка в Нови хан, но далече-далече от „патента” на Руска и Георги Братанови.

С Руска до себе си Георги Братанов се сдоби с още две очи и две ръце. Точно навреме. Поетът доизносваше първата си книга „Ще ви потрябвам.” Дотогава в Ямбол от по-новите поколения само Недялко Динев беше издал първата си стихосбирка „Тополов град”. Отдавахме успеха на Недялко на милиционерстването му в София през шейсетте години.

Разказваше се един анекдот как с палката спрял на улицата Владимир Башев за нарушаване на пътните правила. Известният поет го поканил в редакцията на „Народна младеж” и отпечатал първото му стихотворение. При такъв кътлък на книги за „признат” се смяташе всеки, който е напечатал нещо в централния печат, като в класацията на постиженията се стигаше чак до списание „Художествена самодейност”, което впрочем доста често гостуваше в Ямбол.

Мерникът на Братанов беше много по-висок. Признаването му мина през всички централни издания, докато се стигне до дебюта. Столичният „стаж” са годините на редовното му следване в Софийския университет до 1975 г. Живееха с Митко Стоевски в квартал „Гео Милев”.

Според едно тяхно суеверие, пренесено от Ямбол, минаването по определен маршрут ги предпазвало от лоши поличби. Мярка ми се в главата, че веднъж и аз обикалях с тях половин час, докато се доберем “по-безопасен” път до квартирата им. Там наблизо живееше и талантливият поет Георги Рупчев, също наказан от природата, прекарал най-ползотворните си години между леглото и инвалидния стол, който прие с мъжество неизбежното.

Самият Братанов също никога не изтъкваше недъга си и не се оплакваше. Добрият човек обаче винаги намира помощ. Освен Стоевски най-често до него биваха Иван Джурелов и Георги Йорданов, последният преживя и кончината му след мигновен инфаркт в центъра на Ямбол, ден преди именния му ден.

Личните контакти през студентските години направиха Георги Братанов много популярен сред младите писатели. Тогава беше на ход идеята за младата художествено-творческа интелигенция (МХТИ) и той пое нейната мисия в Ямбол.

МХТИ замести заглъхналата вълна на „априлската линия” в културата с по-малко идеология и по-голяма свобода на творческото изразяване. Етикетите „априлско поколение” и „комсомолски поет” върху реверите на Владимир Башев, Любомир Левчев, Христо Черняев, Никола Инджов, Цветан Зангов овехтяваха и те самите иронично се разграничаваха от титулуването им.

„Неиндентифицирани обекти” запълниха литературния вакуум. Критиците забелязаха аполитизираната, образно-иносказателна поезия на Николай Кънчев, Иван Цанев, Биньо Иванов. За десетина години се излюпи следващото литературно поколение - „юлското.”

Картелирането е любим похват на критиците, не само на тогавашните, но и на днешните, вегетирали вече до комерсиални оценители. Първата стихосбирка на Георги Братанов щеше да види по-скоро бял свят, ако можеше да се причисли към някоя вече установена „вълна.”

Вярно, че през 1964- 70 година самите ни слушатели на литературните четения го приемаха за своя „комсомолски поет”, някои от стиховете му за ремсисти и дръзки момчета са включени и в „Ще ви потрябвам”, но те са повече навеи от зачатъчния период, отколкото художествен израз на посланието й.

Поетът превари появата на „юлското поколение”, което вероятно щеше да затрудни още повече намирането на свое място в литературната категоризация на критиците. Идеологическата дан към революцията е афиширана и втората му книга след шест години - „Молитва към човека”, но в „Хомо сапиенс”, „Табула раза”, „Технозой” той вече е уловил нишката, по която ще се движи поетичното му въображение по-нататък в просторите на първозданния свят и хуманизирането на рушащия се вътрешен мир на човека. Тук вече небето, космоса, бог отговарят на въпросите на човека, стават свидетели на неговите изначални терзания, но и негови съдници.

Тая нова философия е особено силна в третата му книга „Нощни светове” и следващите. Едно цялостно изследване сигурно ще покаже, че незрящият поет е обобщил художествено много отделни догадки и находки на свои съвременници и предходници, превръщайки идеята за единоначалието на човека и бога, пантеизирането на съществуващото в творчески абсолют на зрелия си период.

Но да се върнем към хронологията. Въпреки признаването от поетичната колегия, и особено от последния и най-важен законодател - писателското кафене, Белязаният поет оставаше встрани от критическите погледи, и по-точно от извънлитературните сметки - етап, през който са преминали всички начинаещи писатели до утвърждаването им на силни литературни и професионални позиции. “Дръзкото момче” не тръгна да моли никого и да търси снизхождение.

В кафенето всички го хвалеха, прие го на масата си и нашият сливенски земляк Георги Джагаров. Всички очакваха първата му книга, без някой да предприеме нещо конкретно.

Живеехме не по-малко динамично от сега, но с повече паузи за осмисляне и с по-малко страх за утрешното. И с книгите така - не могат да ни спрат! Самоиронията ни спасяваше от прекомерното чувство за отговорност пред идеала, в който бяхме възпитани, т.е. трябваше да кажем това, в което вярвахме. Не можете да си представите по-голяма тежест от невъзможността да освободиш словото си от този товар, като го споделиш с другите. Георги Братанов също изживя вътрешния трус на несподелените ценности, уж общи, уж едни и същи с нашите идейни съмишленици, а всъщност
общи по различен, много несправедлив начин.

Той загуби година-две до издаването на първата си книжка. Причините не са само тия, които вече се опитах да посоча. Отричането му от плакатно-пропагандното разколеба и отдалечи интереса на редакторите от ръкописа му. Може би и той се предоверяваше на блажените приказки на някои свои доброжелатели. Отстрани нещата изглеждат прости…

Идва ред на Кръстника…

А той е Димитър Яръмов! Моята е да развявам пояса на шафер на сватбата.
Един пожизнено забравен вече антифашистки поет, Салис Таджер, брат или роднина на Леон Таджер, онзи герой от Русе, който запалил цял влак с храни и дрехи за хитлеровите войски в Русия. В издателството Яръмов и Таджер работеха маса до маса, до тях и редакторката на първата ми книга Нина Андонова, а в дъното - шефът им Давид Овадия.

След работа редовно ги заварвах в стаята им с Яръмов и Кралев, незаменим партньор на Давид в шаха. Слава богу, Салис, затворен и мрачен на вид, тръгваше рано към кафенето или дома. Поетите от неговото поколение на антифашисти го тачеха заради принципността му, но и младите, колкото и да са го намирали за старомоден като редактор, поверяваха книгите си на него. Така постъпи и Георги Братанов.

При подготовката участвах неведнъж в техни разговори в кафенето, канили сме го на срещи в Ямбол. Той имаше и лична причина да проявява интерес към нашия край, защото с контрактация от Ямбол пишеше повест за живота на партизанина Митко Пеев. Прояви учудваща отзивчивост и, бих казал, бащинска загриженост за дебюта на Георги Братанов. Преди това обаче, както и за книгите на следващото поколение ямболски писатели, редакторите в младежкото издателство бяха добре предразположени от колегата им Димитър Яръмов.

Мога да потвърдя това лично за първата си книга, на която редакторствува рано напусналата ни критичка и изследователка Нина Андонова, с която се запознах едва след като книгата „тръгна”. По тоя път през поредица „Смяна” минаха Тенко Тенев, Христо Карастоянов, Любомир Котев.

Не смятам, че Георги Братанов е имал затруднения да „вкарва” в ръкописа стихотворения противно на натюрела на своя редактор. Той остави „дръзките момчета” като мост към „ремсистите”, но опониращото „ще ви потрябвам” не е обърнато към достойното минало, а е неговото предизвикателство към тях.

Младият поет не отхвърля проекцията на миналото, но насочва погледа си към променения свят около себе си. Може би в това се изразяваше и неизбежният компромис между автор и редактор. В това време поезията се възприемаше като идеологизирано въздействие с художествени средства.

Очи в очи със слушателите Братанов не рецитираше площадно, въпреки бойките, призивни моменти в стихотворенията му. Той ги превръщаше в много лична, откровена изповед, при която дори и явните идеологеми приобщават чувствата на двете страни. Вроденият усет му подсказваше кога да „отключва” звук или мисъл, от което насетне собственото преживяване става съпреживяване.

В първите му четири книги поетичното излъчване е „опредметено” и конкретно предава идеята, замисъла. Не случайно рецезентът на дебюта му Енчо Мутафов в предговора си отбелязва, а с това го и сравнява с вече по-известни негови предходници и връстници (Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Борис Христов, Петър Борсуков, и др.), „една много силна тенденция на младата ни лирика, в която особено място заема предметното, пластичното изображение вместо неопределеното социално - лирично настроение…” С „Ще ви потрябвам” Георги Братанов „врастна” в своето време.

Баналният израз „в търсене на себе си” означава мъчителен труд за откриване и налагане на собствена творческа самоличност, до която стигат малцина. Повечето си поръчват табела с надпис „нежен лирик”, „пастелен лирик” или друг „лирик”, а на критиците им остава да прикачат по избор прилагателни в превъзходна степен от цветистия си репертоар, обичайното „превъзходен”, „оригинален”, „неповторим”
или привидно простото, но безапелационно „роден лирик.” Възползвам се и аз от удобствата на тяхната класация.

Да, Георги Братанов се е родил лирик. Той написа и романи, и фейлетони, и публицистика, и пиеси, но навсякъде е поет. „Търсенето на себе си” не е работа за другите. То трудно се споделя и с най-близките по светоусещане и дух. Дебелите книги по психология на творчеството обясняват много прецизно и вярно процеса на творчеството, но не могат да научат не само некадърния, но и талантливия как да стане по-талантлив, ако приемем, че има такова степенуване.

Роденият творец се учи не от теорията, а от видяното в живота. Това е между другото. Мисля, че от най-близките ми приятели и съмишленици най-ясно видяха пътя си в литературата Димитър Яръмов и Георги Братанов.

Почти неизбежно един талантлив поет посяга към „дългите думи” на прозата.
Изненадах се от първата белетристична книга на Георги Братанов, роман, при това с лепнатата на езика на всеки „Нежна революция.” Донесе ми я Руска в редакцията на нашия вестник „Практична домакиня”, който беше на пътя й за дома по булевард „Сливница” към края на 1996 г. В тия години рядко се срещахме с Жоро - случайно в прочутото писателско кафене на „Ангел Кънчев” 5, няколко пъти и в редакцията на списание „Зари”, на което той беше главен редактор, в сградата на Съюза на слепите.

Той познаваше приятелите си още от първата им дума. Даже и да искаха да го подминат в кафенето, щяха да останат запечатани в тъмния екран пред очите му.
Длъжен съм да го кажа - бяхме се отчуждили. Срещахме се нарядко, говорехме си, разбирахме се, но вече не припламваше искрата… Не знам какво беше се случило между нас… от общ приятел до мене достигна, че Жоро не одобрявал издавания от мен вестник „Аз и ти”, първия сериозен вестник за интимното общуване в едно време, когато се рушаха ценностите на традиционния народен морал във всички области на живота.

На хоризонта се появиха „мутрите” с бухалки, преди да докопат автомати и картечници, проститутките, уличните крадци. Незрящият писател беше видял това в романа си „Нежна революция” и беше го изографисал по възможно най-живописния начин на едно тясно жилищно и хорско пространство в един реституиран блок, но не беше го видял в реалността. Спонтанната ми реакция от въздействието на романа се изля в рецензия, която отпечатах във вестник „Труд.”

Никога „не обелихме” дума по този повод. Той написа и друга проза. Един синкоп на летящите в пространството искри на „балканското” в духа ни е романът „Таверна „Демократики”, за който по моя молба писа в нашия вестник Иван Серафимов. Още преди да излезе книгата на Георги Братанов „Кафене „Балкански рай” Руска ми донесе ръкописа, от който подбирах откъси за „Практична домакиня.”

В Радио „София” (БНР) „кафенето” беше едно от най-интересните предавания. След смъртта му вече съм отпечатвал всичко, което е донесла в редакцията жена му Руска…
За мене смъртта му беше първата голяма загуба на сродна душа. Помня, че на 5 май, двехилядната година, работех нещо в редакцията при включено радио и изведнъж в 14 часа ме смрази гробовен глас: „Днес в град Ямбол почина внезапно…” Добре, че в другите стаи нямаше никой. Не исках никой да ме види в този момент.

Знамение, поличба, знак на провидението или самата случайност е внезапната му смърт на 5 май, двехилядната година, в центъра на родния му Ямбол… И него съдбата го е отвявавала в много посоки, но смъртта го застигна на изхода на жизнения път… Някои си го обясняват с вълнението от военните маршове в навечерието на Гергьовден, нали беше отгледан като „син на полка…”

Съвсем кратко и запомнящо се се изрази Иван Серафимов: „Бог си знае работата. Довел го е на мястото.” От близките ми приятели Жоро е първият, който тръгна „натам”… След него се заредиха всяка година…

С Георги Братанов от 1962 г., още почти юноши, ни сближи „съчинителската страст”, нека да я наречем културно „любов към литературата.” А той вече беше „признат”, та благородно ми подаде ръка в малкото вестниче „Комсомолски другар”. На тая възраст само интуицията ти казва кого да обикнеш и избереш за приятел, ако приятелството въобще може да се нарече „избор.” Петдесет години по-късно признавам, че сляпото доверие в предаността помежду ни е било достатъчно приятелството ни да остарее едновременно с нас.

От втората си книга „Молитва към човека” Георги Братанов навлезе в една от главните теми на поезията си - необятният космичен всемир, вместен в подсъзнателната човешка памет. В кратката поема „Технозой” човекът разсъждава достоен ли е за сътвореното от бог чрез собственото си самопродължение в сътворения от него / трябва да мислим, и несъвършен, чужд на божия свят/. Той е овладял силата на доброто, но и силата на злото и стои надвесен над кратера, за да държи укротена или пусне неуправляема лавата на унищожението.

По-нататък тая струна на познанието и страхът от него е опъната, основна философия е на поемите му в стихосбирката „Хипноза.” В днешната литература много поети и прозаици представят антиутопията като бъдеще на света, но Георги Братанов акцентува върху възможностите на разума да обхване не човешкото, не митологичното и религиозното, а хармоничното космическо мироздание като паралелна реалност.

Тази представа е уязвима като всеобхватност и неопределеност по мерките на разума. Както старее кожата и не може да опази жизнеността в онзи вид, каквато сме я имали, така словесната обвивка изостава от новите изражения на идеята и мисълта.

Конкретиката в литературата е нейната Ахилесова пета. Не съм пророк, а искам да видя съдбата на книгите и творчеството на много мои приятели и съвременници, чието слово и мисъл са застинали в едно минало време, което е и мое.

Виждам колко трескаво далеч по-скромни творци се приспособяват към езика, стила и манталитета на нископробната шоу- и чалга култура, без да подозират края и на нейния мимолетен блясък, или просто извличат краткотраен и неприличен за гордеене успех.

Все се надявам, че словото, картините, музиката на моите безмълвни връстници ще надживеят вакханалията на днешната псевдокултура със силата на духа, който са вложили в създаденото от тях.

А отрицателите нека да рушат чуждото заедно със своето…