Милко Ралчев

ПРОСЕЦИ

О, те са там сега сами
от дълги месеци, години -
във тия обезлюдени тъми,
и чакат някой там да мине,

за да измолят своя хляб
като божествената манна
със тоя глас смирен и слаб,
що тъй болезнено те кани.

И аз ще мина покрай тях,
ще чуя вопъла им тъжен -
ще мина с всичкия си страх,
подобно воин безоръжен,

ще видя слабите ръце,
прострени зарад милостиня; -
разнеженото ми сърце
ще бие силно, щом отмина.

О, ще отмина аз така,
без нищо да съм им оставил, -
и зная - може би сега -
те в себе си ме прокълнават.

Ах, затова и в мене спи
безкраен вопъл неизведан, -
че те знаят, може би,
че като тях и аз съм беден.

1930 г.