Разказ

(Из книгата “Радостта да си мъртъв”)

Анатолий Курчаткин

превод от руски: Орлин Стефанов

В страната най-сетне се започна борба срещу фашизма.
Забранено бе всякакво показване на свастиката като символ за каквито и да било движения и партии, от склада на едно издателство бе иззет целият тираж на току-що отпечатаната книга на Хитлер “Моята борба”, а на редактора на някакво незначително вестниче бе удържана като глоба месечната му заплата заради статия с антисемитско съдържание. Президентът отправи специално послание, което лично прочете по телевизията, като каза, че няма да търпи, ще бъде безпощаден, повече така не можело да се продължава и било време да се сложи край. На другия ден на екрана се появи главният прокурор и потвърди, че няма да има пощада, ще се вземат най-твърди мерки, поникналите кълнове ще бъдат стъпкани, филизите ще бъдат прекършени, корените подлежат на изтръгване. Министърът на милицията говори от екрана ден след прокурорското изказване, като каза, че силите на реда ще са по местата си, че са дадени съответните разпореждания, налице е пълна готовност и никой не ще се огъне.
Художникът Валерий В., на 27 години, бе човек с горещ темперамент и с необуздани страсти. Явно, това се дължеше на неговата наследственост. Прадядо му умрял на шейсет и девет години и, както е останало в семейните предания, по време на гражданската война от началото на миналия век, без каквато и да било заповед, се хвърлял в самия ад, рискувал живота си, а през 37-а, когато из цялата страна свирепствали тричленките със своите разстрели, изпратил писмо до главния чекист и ръководител на терора в защита на своя приятел. Впрочем, тогава даже не го арестували, само дето го уволнили или нещо подобно.
Сега Валерий В. пламтеше от страст към младичка учителка по руски език и литература в едно районно градче на четири часа път от Москва. Разлъката им траеше вече втора седмица, и като не издържаше толкова дългото отсъствие на обекта на своята страст, Валерий В. реши да прескочи до учителката и да угаси лумналия в гърдите му плам чрез бурна кратка среща. По този начин времето до очакваното запланувано прекарване, когато тя трябваше да пристигне при него, щеше да се смали чрез преполовяване до поносими размери. Той вече бе почти до целта на своето пътешествие, след като прекара четири часа из електричките, по различните перони на спирките за прекачване, и вече вървеше пешком от гарата на градчето към близката уличка, на която в дървена къща живееше под наем доскорошната студентка от педагогическия институт, когато с него стана нещо непредвидено.
Докато минаваше край някаква подобна къщурка, изпод вратата на двора внезапно се появиха две псета, които се нахвърлиха към Валерий В. със звучен лай и му преградиха пътя. С настръхнала козина на гърба, те приклякваха върху задните си лапи и всеки момент се готвеха да скочат върху Валерий В., тресяха се в злобния си животински гняв и той бе принуден да спре. Ала нямаше как да си остане съвсем неподвижен: след всяко свое джафкане кучетата го наближаваха все по-наблизо, щракаха с челюстите си край самите му крака и аха да го захапят – трябваше да се направи нещо. Валерий В. смъкна чантата от рамо и замахна пред себе си като да си проправя път. Едно от кучетата мигновено захапа чантата отстрани и с ръмжене почна свирепо да я тегли към себе си. Другото взе пример от първото и захапа чантата от другата страна. Слабоватата изкуствена кожа не издържа и чантата тутакси са сцепи на две. Нейното съдържание: найлонов пакет с чисто бельо, пуловер за сгряване, ако настане хладно време, резервен панталон и други обувки за всеки случай, прибори за бръснене, няколко кутии цигари и разнообразни мъжки принадлежности, сред които опаковани със сребристо фолио френски презервативи, бутилка италианско “Мартини”, прозрачна пластмасова бутилка с изворна вода за разреждане на виното, найлонова торбичка с вкусотии за трапезата – всички тези неща се изсипаха на земята.
За известен момент Валерий В. се обърка. Но това негово състояние не трая твърде дълго. В ръката му се появи пръчка, дори можем да го кажем, сопа – бая масивен дебел клон от топола, който си лежеше в края на тротоара от чакъл и пясък сред спаружената есенна трева покрай същата тази ограда, зад която би следвало да се мятат кучетата докато опазват имуществото на своите стопани, а не да изскачат на улицата и да се нахвърлят на напълно невинния, кротко вървящ си художник.
Кучето, което най-напред захапа чантата, бе цапардосано между ушите с такава сила, че то с вой полетя към оградата и звучно се фрасна в нея – като запратено с катапулт. Ударът, който получи второто псе, бе значително по-слаб, но пък право по носа – изскимтя толкова нависоко, като че ли от пронизалата го болка би следвало тутакси да издъхне.
Въпреки всичко нито едното, ни другото куче не смяташе да оставя Валерий В. на мира и, след като криво-ляво се опомниха – на три, отново се нахвърлиха срещу художника, като този път смятаха да захапят него самия, та на Валерий В. му се наложи да си послужи с удачно попадналата му сопа и в едната, и в другата страна, налагайки вбесилите се най-добри приятели на човека с всичка сила. Кучетата захапваха пръчката, с ръмжене я теглеха от ръцете му и тогава той си връщаше оръдието на своята защита, сритвайки ги с крак под ребрата. В този безумен танц, извършван от осемте кучешки лапи и от собствените му два крака, предишното съдържание на чантата му се разпиля на посоки, нещо скърцаше и скриптеше, разкъсваше се и се чупеше, а стъклената бутилка “Мартини” се търкулна и навярно се удари в някакъв камък, строши се и във въздуха се разнесе специфичният дъх на алкохол.
По кой начин се оказа заобиколен от тълпата местни жители, Валерий В., естествено, не разбра. Кучетата отново съвсем неочаквано, както и при появяването си, със скимтене се промъкнаха обратно под оградата, той спря да размахва пръчката си – и тогава видя.
Имаше някакъв мъж в бяла захабена фанелка, избелели черни гащи до колене и с боси нозе, въпреки доста прохладното време, избутвайки се едно друго се бяха струпали три-четири от вездесъщите улични хлапетия с изпоцапани от игрите дрешки, имаше някаква подобна на сух клон лелка, препасана с престилка, дъвчеше с уста папиросата си гърчав, напомнящ с целия си вид за върбова вейка, момък на около трийсетина с таке върху темето си, млада майка с напращяла от млякото гръд друсаше детска количка и самата тя крачеше в такт нагоре-надолу, а имаше и още друга публика – на брой десетина, дванайсет индивида, не по-малко. А от разтворената портичка на същата тази ограда, откъдето са нахвърлиха върху Валерий В. най-добрите приятели на човека, приближаваха двамина, очевидно стопанинът и стопанката: той четирийсет годишен пълен мъжага с брезентово работно яке и с овощарска ножица в ръка, тя – налята червендалеста хубавица от онези дето могат да влезнат и в обхваната от пламъци къща, също облечена в брезентова куртка, но вместо ножица в ръцете си държеше мотичка. По всичко личеше, че кучешкият лай ги бе докарал от задния двор, от градината с лехи.
- Я да видим кой какви ги е свършил тука?! – още преди да стигне до тълпата скупчила се около Валерий В., се разкрещя кучешкият стопанин. – Кой ми е закачал кучетата? – И като отбеляза с поглед Валерий В.: – Ти ли бе, негодник?
- Виж го ти фашиста му с фашист! – юрна се с цялото си спечено тяло лелката дето напомняше на сух клон. – Направо с краката и с пръта по физиономията… Истински фашист!
- Фашист! Брей че фашист! Значи такива се те фашистите! – взеха да се тикат в ребрата, оглеждайки се хлапетията.
- Ама пък може ли живи същества да се налагат така заради някакви си парцали! – като гледаше отвисоко с презрителен поглед Валерий В., издума младата майка с количката.
- Нека да се бяха нахвърлили така върху вас! – като не се сдържа й отвърна Валерий В.
Той се наведе и започна да събира разпилените неща от чантата си накуп. Но едва смогна да примъкне два или три предмета, когато го прекъсна стопанинът на кучетата. Оня го хвана за лакътя и като го издърпа, накара Валерий В. да се изправи.
- На теб кой ти дава право?! – целият разтреперан и със зачервено лице извика той. – Ти кой си, бе? Откъде пристигна. С краката, така ли?! И с пръта, значи. Заради някакви си парцали?!
- Ти що не се разкараш! – освободи ръката си от клещите му Валерий В. За да направи това, му се наложи да прибегне до сила, като отблъсна леко стопанина на псетата, който не смяташе да си разхлабва пръстите. – Да не би аз да съм се нахвърлял върху тях?
- А бе той какво се е заблъскал? Кого ще блъска той? – Гневно изкрещя жената на стопанина, апелирайки към тълпата наоколо за внимание. – Разпасал се тук… че и ще блъска отгоре на всичко!
- Фашист бе, истински фашист! – отново подхвана спечената лелка.
Благоразумно решавайки да не отговаря повече с нито една дума, Валерий В. отново се наведе в желанието си да събере най-сетне нещата си, ала този път въобще не успя дори да се допре до някой от предметите. Стопанинът на кучетата го улови за косите и с рязко дръпване изправи Валерий В., пренебрегвайки собствената му воля.
- Можеш да се буташ, а пък ще мълчиш?! Ще си траеш, а?!
Гневът задуши разсъдъка на Валерий В. Той рязко отмести назад сгънатия лакът на ръката си и удари там, където се беше прицелил – в диафрагмата на стопанина на кучетата, и онзи, с протяжно издишване, тутакси го пусна.
- Ей хора, ама той какво си позволява?! – дочу Валерий В. как изкрещя снажната румена красавица.
Тутакси той получи удар по ухото и удар в ченето, след което го пипнаха за лявата ръка и му я извиха зад гърба.
Бе го ударил гърчавият момък с кепе на темето, а ръката му изви босият мъж в гащета и с фанелка.
- Е, и какво ще правим с него! – попита към тълпата, изгаряйки с горещия си дъх кокалчето зад ухото на Валерий В., мъжът с фанелката.
- Да го хвърлим на кучетата, да го ядат – стоейки пред Валерий В. и приготвен още да си го налага, подсмихвайки се рече момъкът с кепето.
- Фашиста – на милицията! – разлюля се съсухрената лелка. – Що ти трябва беля да го даваш на кучетата. Предаваме го на милицията и нека там да решават. Те там ще му покажат, на фашиста!
Гневът, който задушаваше Валерий В. бе напълно безсилен. Неговата гордост бе оскърбена и унижена. Той се чувстваше като някакъв орел, когото са уцелили докато се рее в небесата.
Разпокъсаната му чанта и изсипалите се от нея предмети останаха да си лежат на онова място, на което всичко това се случи; никому не дойде на ум да ги събере и да ги отнесе в милицията, закъдето поведоха Валерий В.
Хлапетията подтичваха като някакъв ескорт след него и след конвоиращите го. От време на време, съобщавайки на срещаните хора, момчетата викаха:
- Хванахме фашист! Хванахме фашист!
Принуден заради болката в извитата ръка да върви накъдето го тикаха неговите мъчители, Валерий В. и мислено, и съвсем наяве скърцаше със зъби: колко нелепо излезе всичко. Кретенизъм някакъв! Само това оставаше: вместо желаните прегръдки да му лепнат в тази забутана дупка десетина дни за хулиганство!..
- Значи, фашист? – с иронично присвит поглед зададе въпроса си в милицията дежурният капитан, настанявайки се на бюрото срещу Валерий В., за да напише протокол за задържането под стража.
- Фашист, фашист, разбира се, как иначе! – възкликна той.
- Значи си признавате? – губейки иронията в очите си и добивайки все по-строг поглед, уточни капитанът.
- Признавам, естествено, как да не признавам! – също възкликна като потвърди Валерий В.

* * *

Съдът продължаваше вече трета седмица. В първите дни Валерий В. бе като опъната струна: напрегнато изслушваше всеки от изказващите се, не пропускаше покрай ушите си нито дума, водеше си бележки, нахвърляше фрази за предстоящата си реч. Сега той вече почти нищо не чуваше, седеше на полагащото му се място зад оградата в прострация и само от време на време, ако в залата ставаше нещо не докрай рутинно, се оживяваше, почваше да се вслушва, протегнал глава опитваше да разгледа по-добре изказващия се. Но всеки път това оживление продължаваше кратко – той губеше интерес, беше му все едно какво става, докато в даден момент той не осъзнаваше, че отново изключва, не чува и не вижда нищо и няма представа кога се е случило всичко това.
Той някак си затъпя. Престана да схваща очевидното. Въобще престана да проумява каквото и да било.
Сега от сутринта бе дадена дума на експертите, които следваше да представят окончателно тълкувание за понятието “фашизъм” според националната специфика. Те вече се бяха изказвали веднъж, но докато отговаряха на въпросите на съда, твърде често влизаха в противоречие със самите себе си, и съдията настоя всеки от тях да представи своето тълкуване на понятието в писмен вид. И ето днес те един след друг се изправяха на мястото за свидетелите, изчитаха от листчетата си написаното, след което ги предаваха на съда.
Валерий В. излезе от налегналата го прострация, когато неговият адвокат взе думата.
- Уважаеми господа съдии – произнесе адвокатът, – ще трябва да обърна вниманието на съда върху обстоятелството, че повечето от експертните оценки всъщност погазват принципа за презумпция на невинност на обвинявания, понеже според тях излиза, че щом някой нарече себе си фашист, то той наистина е такъв. Но това е безсмислица! По-напред, той може да нарече себе си така под натиска на непреодолими обстоятелства. Освен това, той може да не отчита смисъла на своите думи – което се случва с всекиго – бидейки в състояние на афект. Най-сетне, това може да се изрече и на шега!
- От шега до шега има разлика – каза един от членовете на съда, седящ вдясно от съдията.
- Съгласно психиатрическата експертиза подсъдимият е признат за вменяем – отбеляза другият член на съда, седящ вляво от съдията.
С кимване на глава съдията благодари за помощта в отговорите на единия и на другия.
- Експертните мнения са предвидени с нарочната цел да се формулират понятията, битовата представа за които не съвпадат докрай с юридическата, произнесе след това самият той. – Съдът не следва да подлага на съмнение изводите на експерта, щом в него не са налице явни и очевидни противоречия. Този път в представените заключения няма такива.
- Обаче в дадения случай виждаме явно противоречие с елементарния здрав смисъл… – подхвана адвокатът.
- Протестът се отхвърля – прекъсна го съдията. Седнете. Заседанието продължава…
Валерий В. отново изключи. На коленете му имаше цял куп днешни вестници, прелисти най-горния, за да види какво пише в него за процеса.
За процеса над него пишеха всички вестници. Всекидневно. Един повече, друг по-малко, но всички. Нямаше вестник, който да не пише. В онзи, който му попадна най-напред, на процеса бе посветена почти цялата първа страница, а имаше и още материали по вътрешните. Най-голямото заглавие на първа страница гласеше: “Не на фашизма!” Под него журналистът бе написал, че най-сетне властта е осъзнала в какво сега е главната опасност за обществото, и обществото трябва да й бъде признателно, да спре с критиките и всестранно да поддържа нейните мерки, насочени към укрепване на обществения живот. Съдът над Валерий В. бе посочен в тази статия като онова дългоочаквано действие на властта, което бе жадувано от нея от много време насам. По вътрешните страници под същото заглавие бяха поместени читателски писма. Професор психолог споделяше мислите си за психологията на фашизма и в тази връзка напомняше позабравените думи на Горки, които инак са толкова верни и е добре да бъдат напомнени: как от хулиганството до фашизма има само една крачка. Някакъв работник, който не бе получавал заплата вече четвърти месец, съобщаваше, че ненавижда всевъзможните фашисти като най-последни твари и че би им сякъл главите в случай че разполага с подходяща сабя. Продавачка от някаква сергия изплакваше болката си, че рекетът на яките момчета й е дошъл до гуша, животец не й е останал, докога може да се понася такова нещо, да бъдат всички те изправени до дувара и – с картечницата.
- Подсъдимият! – достигна до слуха на Валерий В. гласът на съдията. – Подсъдимият! Прекратете с четенето на вестници! Последно предупреждение и за неучастие в работата на съда ще бъда принуден да ви отстраня от заседателната зала!
Оказа се, че са започнали да дават своите показания свидетелите на произшествието. На полагащото се място стоеше същата онази млада майка с пълната от млякото гръд, която тогава беше с количката и я тръскаше най-усилено. Естествено, този път тя не беше с количка, а гърдите й вече не изпълваха роклята й толкова силно – изглежда повече не кърмеше бебето си.
- Ами заради някакви свои парцали!… – Казваше тя. – С всичка сила. И с пръчката. И с крака. Бива ли така. Възможно е, разбира се, той да е имал тежко детство, ама какво би почнало да се върши по нашите улици, ако всеки, който е имал нещастно детство, вземе така да си безчинства?
- Вие лично чухте ли той да нарича себе си фашист? – запита съдията.
Младата майка се обърка. Тя отглеждаше детето си и желаеше да се чувства пред него чиста и неопетнена във всичко.
- Не, аз не съм чула – произнесе тя. – Но Клавдия Петровна веднага го определи. Още преди той да каже каквото и да било. Тя веднага рече: фашист.
Клавдия Петровна – както се уточни, така се казваше съсухрената като клон лелка.
Тя бе заела на мястото на младата майка и веднага взе да се тресе като отпусната от топлото пача:
- Какъв ни е този? Чужд ни е! А като е чужд – с какво право? Дошъл бил от столиците, видиш ли! Художник бил! Този, дето е Адолф, също казват, че бил художник. Притрябвали са ни на нас такива художници! Как пък не! Нали не го осъдиха навремето както трябва… нямаше да ги има всичките му мърсотии!..
- А вие лично чухте ли той да нарича себе си фашист? – зададе й все същия въпрос съдията.
- Нарече се, и още как се нарече! – от лелката просто бълваше огнената жарава на правдивост и на праведност. – Направо си се хвалеше: аз съм, казва, фашист, на мен всяко море ми е до коленете!
Валерий В. почувства, че го оборва сънливост. Психиката му се прекърши. Бушоните му изгоряха. Сънят бе реакция на това прегряване.
- Подсъдимият! – стресна го новото извикване от съдията. – Длъжен съм да ви отстраня от залата заради демонстративното незачитане на съда. Ту четете вестници, ту пък заспивате. Охрана, отведете подсъдимия!
Валерий В. стана и тръгна към отворената зад гърба му врата. Вече му беше безразлично къде се намира. Може би, на него дори му се искаше да се махне от залата – и нека всичко тук да се върши без неговото участие. В него се притъпиха и чувствата, и съзнанието му.
В коридора, по който го поведе охраната, та да го натика в килията с наровете и с цокалото, където Валерий В. бе изживял половин година от живота си, че даже навърши двайсет и осмия си лазарник, в него се блъсна приятелят му, незнайно как, сигурно нарочно промъкнал се тук. Единствено той му идваше на свиждане през тези шест месеца. Нито веднъж майката на Валерий В. не се появи, след като публично се бе отрекла от него. Баща му пък умря заради непоносимия позор.
- Абе ти какви ги вършиш бе, кретен – подхвана го в скоропоговорка приятелят му, за да му каже всичко, преди охраната да го отмъкне настрана. – Своята демократичност им демонстрирай тука, своята енергичност, покажи, че си бодър, а не – като някакъв си господар, напълно презрително към всичко и всички да твърдиш че си фашист над фашистите!
- Я да видим! Ти пък кой си?! – продуха гърлото си чрез свирепо ръмжене конвойният, който вървеше отзад, и преди да дочака някакъв отговор храсна с приклада на карабината си приятеля на Валерий В. в слънчевия сплит.
Очите му мигновено рипнаха на челото, дъхът му пресекна и с така облещен поглед и с нямо зяпнала уста той се свлече на пода.
Докато вървеше по-нататък по коридора, Валерий В. не се обърна да види приятеля си – какво става с него. Той хем забеляза какво се случи с него, хем не беше видял. Бе чул какво му казва преди това приятелят, хем не беше го чул. Той даже не беше сигурен, че онзи го е пресрещнал тук в коридора.
На следващия ден думата бе дадена на обществения обвинител. Той бе мъничко възрастно човече с щръкнала побеляла коса и с пламнали зачервени очи. У него те бяха толкова възпалени, сякаш преди да каже речта си не бе мигнал поне три денонощия. От кого, от каква организация бе посочено това човече за обществен обвинител, Валерий В. не разбра. Проумя единствено, че онзи имал много големи заслуги в борбата с фашизма, поради което са му възложили тази мисия.
Човечето изпитваше вълнение. Преди да пристъпи, на няколко пъти преглътна слюнката си. Бе кръстосал ръцете си зад гърба. Лицето му носеше печат за ясното съзнаване колко значим е този момент. Освен това, той сякаш се надигаше на пръсти в стремежа си да стане по-висок.
- Естествено и без всякакво съмнение, въпросът съвсем не е еднозначен – подхвана той. – Въпросът е заплетен. Истински сложен. Фашистът. Дали това ще е само онзи, който изповядва национализъм, антисемитизъм и изобщо всякакъв вид расизъм? Който си въобразява, че в борбата му за тези си идеи може да прибягва до всевъзможни средства? Моят личен опит ме убеждава в това, че фашизмът е просто определено състояние на личността. Ето защо обявената война против фашизма представлява война против такъв вид личност. Човекът, който нарича себе си фашист – несъмнено е фашист. Човекът, който не се осъзнава като такъв, не би нарекъл себе си фашист…
В залата, сред хората, които бяха насядали нагъсто по скамейките за зрители, Валерий В. зърна обекта на своята страст, заради който той се бе озовал на своята отделена от останалите скамейка – на подсъдимата скамейка. През всичките тези дни, особено в началото, той все гледаше дали няма да я забележи, но досега тя не бе дошла нито веднъж. Днес бе за пръв път.
Той усети, че някаква сила го кара да се изправи. Той почувства как бурно разлялата се по жилите му кръв ликвидира обзелото го безразличие и особеното затъпяване, както пролетните води стопяват почернелия стъпкан сняг. Щастлива усмивка го озари, той се понадигна от самотната си пейка и показа на младата учителка по руски език и литература, че я е видял, че безумно се радва, а другото са дреболии: всичко ще се оправи.
Но предметът на неговата страст остави без отговор мълчаливото му приветстване. Тя хладно отмести от Валерий В. своя поглед сякаш изобщо не го познава, а Валерий В. видя, че не е самотна в своето присъствие в съдебната зала: заедно с нея седеше някакъв непознат за него младеж, като нейните две ръце бяха положени в неговите.
Кръвта в жилите на Валерий В. отново изстина, усмивката се махна от лицето му, той се сгърби над преградката, както преди, и какво говореше разрошеното човече със зачервените очи, Валерий В. вече не чуваше. Той се опомни едва в самия край на обвинителната реч, при думата „наказание”.
- Подсъдимият трябва да понесе най-сурово наказание – вещаеше разрошеното човече, като стискаше устни важно и строго. – Та да знаят потомците и да помнят, че ние никога на сме били за фашизма. Че тази чума никога на се е прихващала на наша земя. Аз не ще кажа какво точно наказание той заслужава, това ще се реши от почитаемия съд. Но лично аз изпитвам желание да го заплюя в лицето.
Изричайки тези думи, разрошеното човече изскочи от трибуната за свидетели, бързо дотича до оградката пред подсъдимата скамейка и объркан, не успял да проумее каквото и да било, Валерий В. усети върху лицето си, точно под лявото око една сочна, тлъста, ама просто камилска храчка.
Необузданата му страстност не бе – както си пролича – изтръгната до корен. Веднага след извършената над Валерий В. саморазправа, човечето се оказа издигнато от ръцете му нависоко във въздуха, след което то бе храснато с всичка сила на пода.

* * *

Присъдата, която бе произнесена над Валерий В. гласеше: смърт чрез отсичане на главата. Може би и председателят на съда също бе чел онзи вестник, дето Валерий В. прелистваше по време на заседанието, щом в присъдата се споменаваше и оръдието за екзекуцията: сабя. Като първи заловен и разобличен фашист, Валерий В. бе съден от съд от най-висша инстанция, тъй че решението бе окончателно и не подлежеше на каквото и да било обжалване.
Единствената подробност бе, че изпълняването на присъдата се отлага докато Валерий В. лично не постави главата си на дръвника. Него дори го пускаха на свобода – нека сам да си намери с какво да го обезглавят и после да се яви в съответното учреждение.
Олюлявайки се в пълно объркване, не смогващ да съобрази каквото и да било, Валерий В. се спусна на улицата по дългата широка стълба на съдебната палата и едва сега разбра, че отдавна е настъпила пролетта, че е краят на април, всичко е в зелено, а пъпките на дърветата са се разпукали. Тук вече той проумя, че независимо от ужасната присъда, той е на свобода и може да си живее както си иска, а съдът с неговото решение да върви по дяволите. Откъде накъде ще вземе доброволно да се поставя на дръвника? Да чакат колкото си искат!
Приятелят на Валерий В., който не го бе изоставил, му махна приветливо с ръка и го покани при себе си. Той беше с кола и искаше да закара Валерий В. до дома му.
Сядайки до приятеля си в колата, като се отпусна върху седалката и си опъна краката напред, Валерий В. запали първата си цигара на свобода и изпуфка пушека с мечтателно присви очи:
- Днес ще разпусна във ваната, ще му обърна някоя чашка, ще си полежа и ще отдъхна, а утре, още от заранта се хващам за работа. Зажаднял съм за работа – ужас ти казвам!
Приятелят го погледна като се усмихваше странно:
- Каква такава работа?
- Как каква? Моята, обикновената. Имам опънато платно на рамка. Не съм си го довършил. А картината си я представям цялата като нарисувана.
- Ама ти да не смяташ да се отказваш от изпълнение на присъдата?
- Че откъде накъде да ми я изпълняват?
Приятелят помълча известно време.
- Не е съвсем читава работата – обади се след това. – Щом е дадена присъда, как може тя да не бъде изпълнена? Ето ти не трябваше да го фраснеш на пода. Ако не го беше ударил – сигурен съм, че нямаше да те осъдят на смърт. Ама след като са те осъдили…
Валерий В. го накара да спре колата, излезе от нея и докато затваряше вратата му каза:
- Повече изобщо да не съм те видял! Не ща и да те подуша!
На другия ден, както бе решил, той застана пред незавършената картина, разбърка боите върху палитрата и почна да полага четка след четка – работата му вървеше като с ракетна тяга.
Вечерта, докато Валерий В. вече миеше четките и се умиваше сам, на вратата се звънна. Той отвори – на прага стоеше някаква непозната и му връчваше дълъг тесен пакет в груба амбалажна хартия, омотан също с груба конопена връв.
- Това е за вас – рече тя.
- Какво е то? – с недоумение попита Валерий В.
- За вас е, за вас – смутолеви отново жената. – Един господ знае от кога се пази в нашето семейство. Защо й е да се търкаля без нужда…
Но колкото и да я канеше да влезе в ателието, тя си взе довиждане и тръгна, а когато той се върна вътре и разгърна хартията, видя, че в нея е увита сабя. Ножницата на сабята бе поизтъркана от времето, ивиците метал, съединяващи кожата, не лъщяха, но самата сабя, когато Валерий В. я изтегли, бе в идеално състояние: блестеше и отразяваше светлината, източеното острие преминаваше през тънкото й стоманено тяло като най-фино сребърно влакно, без да е нащърбено или наранено. Валерий В. я въртеше в ръцете си, разглеждаше я и не можеше да откъсне очи: ако вземе да последва съвета на приятеля си, то тъкмо с тази сабя биха могли…
Следващият ден той пак прекара в работа, а привечер отново се позвъни. Щом чу звънеца, Валерий В. неволно потръпна. Но като отвори вратата, го заля и го разтвори в себе си вълна от щастие. Вместо някакъв непознат, пред него стоеше същата онази учителка по руски език и литература, и, без да изрече нито дума, тя го прегърна през врата с прекрасните си тънки ръце, притисна се към небръснатото му днес лице със своята гладка и нежна бузка и с цялото си тяло плътно и парещо се долепи до него.
- Не говори, нищо не казвай. Излишно е! – тя възпря Валерий В., когато той понечи да й обяснява нещо си за своето поведение в онзи есенен ден в нейното градче. – Всичко това е без значение сега. Абсолютно…
Нощта бе необикновена. Никога по-рано, с никоя друга, а също и с нея самата, Валерий В. не бе изпитал нещо подобно. Доскорошната студентка от педагогическия институт сякаш бе придобила през месеците, в които не се бяха виждали, криле, като го издигаше заедно със себе си в някакви звънтящи, озарени от светлината на блаженството кристални висини. За да се получи така през тази нощ, заслугата бе нейна, и Валерий В. си даваше сметка за това.
Късно заранта, след кратък сън и като си взе душ, тя почна да се приготвя. Когато си тръгваше, вече на прага, тя отново обхвана врата му с ръце – като вчера, когато той й отвори.
- Никога няма да забравя това – прошепна тя. – Тази нощ ще остане винаги с мен. До края на живота ми.
- Ние ще имаме други също такива нощи – каза Валерий В.
Тя цялата се напрегна. Напрегна се и замря. Ръцете й останаха на врата му като отсечени.
- Нима си решил да останеш жив?
Той я оттласна от себе си:
- А ти какво предлагаш? Да взема да отида и да им кажа: ей ме на?!
Тя свали ръце от врата му и се освободи от неговите ръце през кръста.
- Прощавай! Вчера оставих там нещо за теб. Виж го. За да не трябва да търсиш сам.
Тя си тръгна, той се хвърли към дългата картонена кутия, с която тя се бе явила, но за която бе напълно забравил, в бързината разкъса картона и почна да я отваря – на капака на кутията бе изобразен спининг, а вътре имаше сабя. Това бе скъпа, явно направена някога по поръчка сабя, поставена в ножница с украса от сребро и злато.
През този ден Валерий В. не подхвана повече работа. Но още от сутринта на другия той бе отново пред статива и, забравяйки за всичко на този свят, отново рисуваше, и отново работата му вървеше по-леко от когато и да било.
Третата сабя пристигна по пощата. В пощенския клон, където му дадоха колета без да имат представа за неговото съдържание, го разпознаха.
- Фашистка гадина – изсъска зад гърба му, докато той си тръгваше от гишето, жената дето му бе дала колета.
Той се озърна, за миг кипнал от буен гняв.
Но пощенската работничка го гледаше с такава омраза, че неговият гняв в сравнение с тази омраза бе като лед срещу огъня.
Пред сградата, в която се намираше ателието му, Валерий В. го причакаха репортери с камери. Изглежда онзи, който е изпратил сабята, ги е информирал за възможността. Явно е, че него дори са го проследили, та да се извика телевизия тъкмо тогава, когато той ще се връща с получената в пощата сабя.
Вечерта в новините по всички канали Валерий В. видя материали за себе си. Репортерите се отбили и до пощата, интервюирали пощаджиите, жената, която бе просъскала зад гърба му, буквално се задъхваше от ненавист, докато разказваше за посещението на Валерий В. в пощенския клон. На мен дядо ми е бил на фронта, неговият брат, петима са паднали в боя, говореше несвързано дамата.
Месец по-късно Валерий В. вече разполагаше с петдесет саби. На него му ги донасяха, слагаха ги пред вратата, изпращаха ги като колет.
Завършената картина никой не купи. Галерията, в която бе изложена за продан, бе потрошена с камъни. Останалите галерии, в които той опита да остави други свои платна под псевдоним, не пожелаха да ги приемат: лицето му бе известно навред, а никой не желаеше да залага репутацията си на бита карта.
Парите му привършиха. Опита се да вземе назаем от свои предишни познати – никой не откликна. Реши да остави за продан някои вещи в комисионни магазини – не ги приеха, също като картините му в галериите.
Валерий В. вече гладуваше. Когато вечер притъмнееше, той взе да рови из контейнерите с отпадъци край съседните дворове в търсене на нещо за ядене. Оказа се, че като отпадък се изхвърлят доста храни и той винаги се връщаше у дома с хляб, с парче засъхнал кашкавал, с леко намирисващ салам. Ала веднъж, както прехвърляше боклуците на един контейнер в двора на тежкарска кооперация, с нагъсто паркирани автомобили на съответните обитатели, блеснаха прожектори, забръмчаха камери – това отново бяха телевизионни екипи, тъй че оттогава му се налагаше много да внимава и да излиза „на лов” само нощем, като си носи фенерче.
С рисуването Валерий В. приключи. От непрекъснатото ровене из хранителните отпадъци целият се просмука от отвратителна миризма, повдигаше му се от самия себе си, но нямаше пари, за да си купи достатъчно сапун и прах за пране. Освен това, заради отдавна неплащаните сметки му бяха прекъснати електрозахранването, водата, газта, отоплението. Идеше зимата. Лягайки си в леглото, той струпваше върху си всички топли неща, които имаше вкъщи. От студа дъхът му излизаше като гъста бяла пара.

Сред няколкото стотин саби, които му се събраха през изминалите месеци, Валерий В. си взе онази, която му донесоха в самото начало. Той я бе изучил най-внимателно, може да се каже, че тя му бе станала като роднина – затуй тя имаше най-големи права над собствения му живот.
За екзекуцията на Червения площад пред мавзолея бе издигната специална платформа, която декорираха с драперия в цветовете на държавния флаг. Същият онзи приятел на Валерий В., който му идваше на свиждане в затвора и го посрещна след съда, по лична покана от Валерий В. го навести преди екзекуцията и му каза, че билетът за един зрител, който иска да наблюдава екзекуцията на площада се продава на черно по за няколко хиляди долара. Трибуните за почетни гости от двете страни на мавзолея, забеляза Валерий В. докато се качваше на подиума, бяха препълнени, както някога, по съветско време на манифестациите за първи май. На самия площад и игла не можеше да падне. Върху трибуната на мавзолея бяха президентът, цялото правителство с шефовете на Федералното събрание.
- Падни на колене, с лице към мавзолея, поклони се – строго шепнейки подкани Валерий В. човек с черно палто и с черна мека шапка, комуто бе поверено да изчете на всеослушание указа за привеждане присъдата над Валерий В. в изпълнение. – Президентът има право – току виж те е помилвал.
Валерий В. обгърна с поглед площада, препълнен с хора до предел. Краката му и без друго се подкосяваха, та да се смъкне на колене нямаше да му е трудно. Но той не желаеше да бъде повече един от тези струпали се на площада люде. Не намираше в себе си сили да се числи към тях.
Той се дотътри до ешафода, приличащ на пън, върху който касапите насичат месото на животните, и падна на колене пред него.
Докато оковаваха с белезници китките му зад гърба, хващаха му и краката – та да не може да рипне неочаквано, той гледаше грапавата повърхност на дървото и си мислеше, че едва ли е справедливо измежду няколкото стотин саби, които му бяха изпратени, да бъде използвана една единствена. Истинската справедливост изискваше да влязат в употреба всичките. Колко жалко е, че има една единствена глава. Че не е Змей горянин, а е просто фашист…
Както си му е редът, палачът бе облечен в червена роба, препасана с черен пояс. Той отсече главата на Валерий В. от първия удар – със силно замахване отдалеч. Къде пък е успял така да се натренира… Отсече я, подхвана я за перчема, след като тя се претърколи на дръвника, и я вдигна нависоко. От вените по шията бликаше кръв върху червената му роба, но той не й обръщаше внимание.
Урр-а, ехтеше по площада, към небето полетяха шапки, бомбета, каскети. Урр-а, лееше се на вълни от край до край.
На следващия ден във всички вестници уводните статии бяха посветени на екзекуцията. Общият им смисъл намери израз в заглавието на една от тях – в същия онзи вестник, който Валерий В. бе прелиствал на съдебното заседание: „Фашизмът получи отпор!” В коментарите на чуждестранните средства за масова информация след описанието на събитията дебело се подчертаваше хуманизмът на съда, който е издал присъда, предоставяща на осъдения възможността за свободен избор. „Фактът, че Валерий В. е предпочел да си отиде от този свят, потвърждава, че фашизмът в страната наистина е изтръгнат от корен – писа кореспондентът на „Ройтер” – у закоравелия и убеден фашист Валерий В. не се намери нито един съмишленик и той се оказа във вакуум както в духовно, така и в битово отношение.”
Собственик на картините, които останаха от Валерий В. в ателието му стана домсъветът, на чиято територия бе разположено това ателие; картините на Валерий В. след неговото обезглавяване станаха извънредно популярни сред любителите на живописта, цените им надхвърлиха и най-смелите очаквания, та, ако е вярна мълвата, домсъветът придоби солиден парцел на Лазурния бряг във Франция, изгражда там доходоносен хотел, а междувременно вече са построени няколко луксозни вили за семеен отдих на ръководителите на домсъвета.