Филип Марински

Много ли са, малко ли са - не съм мислил. Аз ги изтъркалях всичките върху напомпана гума. Чувал съм една такава: зиме - фурнаджия, лете - шофьор. Фасул професия, значи, хляб без кора. Глупост е тая, да прощаваш! Дава ли си сметка тоя, дето го казва това, че когато въртя волана, в ръцете си премятам човешки живот. И не един, не само моя…

През тези двадесет и осем години е имало всичко - и хубаво и лошо. Не съм го теглил и това на кантар, че да видя кое е било повече, ама и това ще ти река: паспалът в моята коса мирише на бензин.

Знаеш ли, брат ми, какви минути има в нашия занаят! Такива, в които в главата ти се мярка я попска кадилница, я раирана затворническа пижама.

Замръкнахме един път в някакво видинско село. Тогава карах дизеловия на ансамбъла.С концерти ошарихме цяла Северна България. Селски човек съм, че и родопчанин, допада си ми нашенското, та когато поредната сцена цветнеше като ройната китка от миндили и кенар, възсядах зад кулисите един стол, подпирах брадата върху облегалката и оставях празникът да се къпе в очите ми… Това бяха моите антракти…

Никога не им се наситих! То каматнина, брате мили, то хубост! Настигат се и преварват ония гласове, като по жетва. Буботнали каба-гайдища, та чак кадифето на завесите се затриса. Балкан-мъжища люшнали нашенско хоро, все едно един играе. Пък носиите… Прожекторите даже премигват, като да се е опулило самото Слънце срещу тях.

Та тъй. Свършеше ли моят антракт, започваше тоя на певачите и хоробиите. Капнали от премала, хората заспиваха по седалките. Спят, събират сили за следващия концерт. А аз си знам - не върху седалките, в ръцете ми спят. Трябва да ги откарам живи и здрави до следващата сцена, до следващото ръкопляскане. От това усещах сърцето си пълно, та нали радост за хората возя!

Та за онази вечер ми беше думата. Докато се оправят нашите с програма, бисове и поклони, докато станем от софрата в читалището, минава полунощ. А беше едно време, майската си трака! Шест дни вече как не спря да вали. Не облаци, а олово беше притиснало низината, олово, от което без спиране се цеди влага. Земята беше подгизнала в мокреш като удавена.

Когато се изнизахме от селото и къщите останаха зад нас, ПАЗ-ът пред мене премига със стоповете и спря. Каква ще да е тая, викам си, и се приближавам внимателно към него. Аха да го настигна и пак потегли. И тогава пред фара ми цъфна милиционерски слънчоглед. Спрях. Една лъсната от дъжда гумена качулка приближи и през смъкнатото стъкло на кабината влетя глас:

- На около осем километра, след голям завой и надолнище, пътното платно е залято с вода педя и нагоре. Дунавът е прелял и всички ниски места са наводнени. Внимавайте!

Човекът вдигна ръка към качулката си и с другата махна: „Давай!”

Настигнах ПАЗ-а и видях в огледалото, че товарната с реквизита идва след мен. След петнайсет минути стигнахме онова, залятото място. Че навлизаме в наводнен участък, разбрах по ПАЗ-чето. То намали скорост, после се видя как задните му гуми постепенно потъват във водата. „Милиционерска му работа ! - помислих си. -Та на това педя ли му вика ?! Я гледай - задните ламарини вече бришат водата…”

Отнех и аз газта и с половин око държа километричните камъни, да не изскоча от платното. И баш тогава ПАЗ-ът точно това направи. Килна се надясно и и десните му светлини „угаснаха” във водата. Брех, майка му стара! Чак сега видях, че водата е къде-къде по-дълбока от метър.

Спрях и натиснах клаксона. Митко, колегата, който караше ПАЗ-а се показа от вратата. „Дай бързо назад! - викам му. - Не видиш ли, че целият потъна?!” „Не мога, кай, бай Младене, колата гасне!” Аджамия, пък се и уплашило. „Свали, казвам, ремъка, бе! Не се ли сещаш, че перката ти пръска дистрибутора?”

Скри се колегата и след малко чух, че запали. Задницата на паза се паклащаше като старица, кога се вайка и пак притихна. Аз -„бип-бип” и пак: “Дай назад,бе момче!” „Не мога, вика, бай Младене, излязъл съм от платното и въртя на място.”

Ще го дръпна, рекох си, и побарах скоростния лост. Исках да се приближа на едно въже разстояние. Дръпвам аз да затворя вратата, вода ме плисва чак до кръста. Бре, че тая вода май се качва, бе! Отворих пак вратата и се загледах надолу. И какво мислиш видях? Колата с натиснати спирачки, пък се движи! Не много бързо, но се движи. Занатягах лоста на ръчната до скъсване. Не е! Колата се движи напред!

За шофьора няма по-страшно от това, да загуби управление. Скочих тогава във водата. Гумата ще пипна, викам си, да видя аз ли не съм в ред, колата ли нещо… Водата амен-амен до над кръста.

Още крачка не бях направил и в рейса кипна олелия. Водата започнала да залива пода. Емна се женски писък, а най-много художественият пищи: „Отваряй, казва, да слизаме! Отваряй, ще ни издавиш в тая черупка!” Трай, викам, бе, човек, чакай да видим кое как е! Опипах гумата - не върти.

Тогава се сетих, че водата тече, а на мене ми се струва, че колата се движи. Бре, откъде, викам си, се взе тая вода?! Толкова бързо да тече към Дунава… На сутринта щеше да се разбере, че за наш „късмет” точно тогава се скъсала насипната стена на някакъв микроязовир. На влагата и дъжда не издържала, ама тогава, през нощта, нищо не се знаеше…

Рекох да крачна напред, залитнах и водата ме налапа. Плувам, мога да плувам, ала докато се усетя, главата ми дрънна в една топола на десет метра от шосето.
Добрах се някак до вратата, качих се, художественият - неговото си: “Отваряй да слизаме!” Как ще отворя, бе - викам му - Не видиш ли каква вода е! Тоя женски свят ще се издави като мухи. Ти си командвай на сцената, тука аз командвам! Сядай и недей ми пречи!

Свалих двама мъже да ме насочват в платното, че не се виждаше вече кьорав километричен камък. Застанаха момчетата отзад от двете страни, усещат с краката асфалта и - дай ляв, дай десен - излязохме на височкото. Закачил сух път /сух зер - дъждът не спираше!/, отворих вратата и докато плювна рейсът се опразни. Бягайте, викам им, в товарната, завирайте се там някъде по реквизита на сушина! Само двама мъже, които могат да плуват, ще ми трябват. Другите - бягайте!

Дойдоха при мене две яки момчета-танцьорчета, паля и - напред. Трябваше да спасяваме онези от паза. А тая проклета вода продължава да се качва. Беше захапала вече и левите светлини на килнатия в канавката автобус. Не е за приказване, брате мили, не е и за помисляне, ама ще призная: за секунда ми се мярна в главата, че ще се връщаме с… ковчези. До вчера съм возил радост, а утре ще возя мъка. Косата ми се изправи!

Приближих с моя дизел, доколкото можах, но въжето, което имах нямаше да стигне до паза. „Дръжте този край и се хванете един за друг, да не ви сбрише течението - казвам им. -Трябва да стигна с другия край до паза… Давайте бавно. Трябва поне да преполовите разстоянието.”

Казах им това и се дялнах във водата. А то не вода, самата смърт тихо и сигурно поглъща всичко нагоре, стреми се към тавана. „Бързо въжето! -викам на Митко - Бързо,че изгинахме!” Момчето, сковано от ужас, ми подава теленото въже за теглене. „Не това, викам му, нямаш ли фортума?” Даде момчето, каквото трябва, навързахме двете въжета и ги опънахме между двата автобуса. „Хайде, казвам, един по един! Дръж здраво въжето и нагазвай във водата. Друго спасение няма!”

Нанизаха се хората като гердан. На по-дребните - водата до шията. Ама друг колай наистина няма! Гледам възела на въжето върху алуминиевата тръба, гледам го как пращи от зор и очите ми изрипкат от ужас. Ами ако се скъса някъде тая навързана пущина?! Ще се ройне тоя човешки гердан и ще оцелее ли някой, Господ знае.

Какво съм изживял за тия няколко минути, с казване не иде! По въже, по въже, прехвърлихме хората в моя автобус. И пак - дай ляв, дай десен… На задна се добрах до голо на шосето. Чак когато видях, че хората се запрегръщаха, сякаш посрещаха помилвани смъртници, усетих как умората се стовари отгоре ми. Ръцете ми виснаха като прекършени. Едно момиче търси ръката ми да я целува: „Жив да си, бай Младене!”… А бай ти Младен… потъна в катран.

Усетих, че ми пръскат вода в лицето. При тоя дъжд, при тоя мокреш ме пръскат с вода. Ама… объркали се хората, това се сетили, това правят. Друг път в живота си не помня да съм губил съзнание.

После? Послето беше лесно. Изчакахме да разсъмне, докарахме трактор и изкарахме паза. Водата спадна и остана само прелялата от Дунава. Тогава разбрахме, че се е скъсала стената на микроязовира. Кога минавахме край тополите, листа, треволяк и мърсотии бяха направили по дърветата пръстени на три метра от земята, до там е стигала, значи.

За наш късмет това е станало след като сме се измъкнали. От другата страна на деренцето имаше къщичка с беседка, пчелин някакъв. Едва смъкнахме от покрива на къщата стопаните й - старец и бабичка. Бяха пресиняли от страх и влага. Двайсетина пчелни кошера се въргаляха в тинята като боклук на бунище…

Петстотин метра по-надолу, край една акациева горичка, се виждаха бараки, приплакнати до прозорците от придошлата вода. Пионерски лагер било, пълен с деца. И глей кво значи късмет: само половин час преди наводнението извозили децата, щото им свършила смяната.

Разбра ли сега какъв хляб „без кора” яде шофьорът?

Когато страшното отмине, човек може и да се шегува с него. Тъй беше и с нас… Още от следващата вечер пак се заредиха концерт - антракт, концерт - антракт… А от тоя, нощния, тревожния антракт в моята коса сигурно останаха няколко бели повесма.