ДО СЕДМОТО НЕБЕ
ДО СЕДМОТО НЕБЕ
Ври още Вавилон, разпънал в нас човека -
пред къщата на Лот тълпата все расте
и мисълта прохожда виновно и полека:
„Защо човек се ражда без глас и без лице?
Защо изплаква първо, а после си кротува,
усеща сляпа болка, а вие от възторг?
Кое, какво и колко, и докога си струва?
И може ли човекът да се превърне в Бог?”
Напира глухо злобата, лицата се променят,
бучи дивашки гърлен, неразбираем глас -
навярно фарисеите будуващи се сменят,
предавайки Христос на всеки следващ час.
Платихме застраховка за минали надежди,
евробилети скъпи джобовете горят.
Блестят на глупостта захвърлените мрежи
и едра риба с тях циниците ловят.
Пилат не иска никого да съди във Юдея.
Ограбиха брутално наивното дете.
А Саломе танцува по-страшна от Медея
и няма как да стигнем до седмото небе.
КАТО АНТИЧНИ БОГОВЕ
И някак си необяснимо кратко
изсвирва времето и отминава
с ожулено краче на рижо детство.
Годините не вярват в обещания.
Клото изтегля нишката перфектно,
отмерва дължината й Лахезис,
а после я отрязва Атропос*.
И с тази нишка гол и бос
живее сам подхлъзнал се човекът.
Но тъй като кръвта вода не става,
припомняме си извора с надежда.
А мисълта не е витраж от пяна,
щом пак към него ни повежда -
далеч зад облачните думи
безсмъртни в смъртността си
да останем.
—————————–
*Клото, Лахезис, Атропос - три сестри, богини на съдбата. Старите гърци ги наричали мойри. Клото /„предачката”/ изпридала нишката на човешкия живот. Лахезис /„наречницата”/ определяла дължината й. А Атропос /„неотменната”/ я срязвала. Те знаели бъдещето и го откривали на смъртните.
В КОЛИЗЕУМА НА ДЪРЗОСТТА
Широката земя ми стана тясна
и всеки миг изпитвах самота.
Сам лъв в устата на лъва
дочувах как кръвта ми бясна
ме тласка в колизеума на дързостта.
И както император се изправя
във колесница сред реки от кръв,
така провиждах своя жертвен връх,
усетил как ръката ми корава
издига пръст нагоре, не за смърт.
Забравен полет с орлови криле
и рождество, избликнало с надежда,
отново в мен отшелника зове
и всичко утвърдено преподрежда
във този свят, дълбок като море.
Дали преминах своя Рубикон?
Платих ли за случайната си грешка?
Аз сам сковах троянския си кон.
Сам предизвиках чуждата насмешка,
отлял за жадните живота си без стон.
ЗАСПИВАМ ЖАДЕН
Ако всичко започва така -
като кикот в ухото на мрака,
като надбягване със смъртта -
за какво ни е всичко нататък?
И къде се оглежда светът,
щом е блато самото изкуство,
щом и влъхвите сляпо мълчат,
неподвластни на никакви чувства?
Побелях ли пред тебе, море,
в есента опустяла забравен,
щом под ниското сиво небе
всяка вечер заспивам жаден?
СПАРТАНСКИ СПОМЕН
Дояждам боровинките на спомена
и свободата пуска корени
в продраното ми гърло,
а думите са знамена.
Под тях отново ще застанем
в спартанския си боен ред.
Ще могат ли с достойнство да изваят
телата ни говорещо мълчание
върху ръждясалия щит на хоризонта,
щом дъсчената рамка на живота
отдавна се пропука от съмнения?
При Маратон бях млад.
При Саламин предчувствах залеза.
Аз стъкнах вече огън за ранените,
а мъртвите сами ще продължат -
смъртта е част от земния ни път.
Дояждам боровинките на спомена,
във гърло ми свети свободата.
НА ГЛАДИАТОРСКАТА АРЕНА
За какво да му лапаш мухите на този живот,
щом с пияни ездачи до края на всичко достигаш?
Окъсяват ръцете ти, пътят, и крайният срок,
а дървото със цвят не поиска дори да помилваш.
Залюлей си душата над тази размирна земя,
повестта от копита до тъмно дано да изсрича
и във калната бездна, с любов победила страха,
да открие на времето живото бяло кокиче.
Всеки ден окъсява крилото на Бог върху нас,
а подлецът расте и преследва човека до него
и разлива лъжи, и захвърля в очите ни прах,
за да властва във чуждия дом като в Троя опожарена.
За какво да му лапаш мухите на този живот?
По-добре да се вкопчиш на залеза в буйната грива
и в дома си да спреш като скитник, пристигнал в галоп -
да разпънеш на слънцето тежката златна тетива.
Кой спечели накрая последната битка във нас -
умът или сърцето изпепелено?
Интуицията никога не плаче наглас.
Тя е кръвта и въздухът на гладиаторската арена.
ВАРВАРИТЕ
Очаквахме ги, ала не дойдоха.
Защо да идват - изравнили всичко
до пепел, гледахме потока
и слушахме баладите на нищото.
В пиянство волно окъсяха дните,
от саможивост станахме бездомни.
А късно нощем палехме горите
да пресушим в душите си пороите.
И цезар да си, времето изтича
на слънцето под златните колони.
Как страшно ти се иска да обичаш,
но чуваш само злото да говори.
Цивилизован бил светът, различен,
защото варварите не дойдоха …
А всяка сутрин босият езичник
посява сам кръвта си до Голгота.
ЕМИГРАНТСКА ПЕСЕН
Колко дълга луна е запасало всяко падение.
Колко малка е глътката светъл човешки живот.
В мисълта ни напъпват стотици внезапни съмнения
и просъсква мечтан и забравен в калта забраненият плод.
За какво е дъждът - тази стълба от теб към небето,
щом не стигаш до него дори и със поглед за миг?
И звездите какво са - стотинки в бездънния взор на детето
или сган от мошеници, плъзнали върху белия свят като грип?
Те ти пият кръвта, а пък ти си допиваш лекарствата.
С две ръце от миманса ненаситно, бездарно крадат.
И ти пращат пъдаря, а за тях си гласуват митарствата -
доживотно надлъж и нашир вместо нас по света да сноват.
Как така ни прокле да не вярваме вече на думите,
емигранти в дома си да бъдем като риби край Черно море?
Помогни ми поне, Боже мой, да ударя небесните струни
и по-топла от дъжд песента ми да потече.
ПО ЗДРАЧ
Отключвам побеляващият свят,
шептящ смирено: «Зло да спи под камък!».
Но сам на себе си съм непознат -
затрупан извор, подлютена рана.
И затова навярно ми горчи.
Мъглата на незнанието пада
и в тилилейските й каменни гори
открил началото, изгубвам края.
Събирам разпилените звезди,
във песни ги събирам и гадая -
коя от тях ще ми се поклони,
в коя колобъра ще разпозная.
Ковачите на земния ми род
превърнаха гласа ми във камбана -
в звънарната на тленния живот
да огласи нетленната забрава.
И затова съм двойно по-богат
от свят отец във мирската обител,
открил във здрача неочакван бряг
и във мълчанието - истинския смисъл.
