АРХИТЕКТЪТ НА РИЦАРСКИ КУЛИ
125 години от рождението на Христо Ясенов
В чудно красивото подбалканско градче Етрополе е роден един от най-прекрасните поети на България Христо Туджаров, по-известен като Ясенов. Отида ли там, очите ми събират онези ширнали се ливади, по които пасат я някое стадо овце и кози, я изящни и волни жребци - покрай р. Малък Искър.
Наблизо е Лопянската гора, в полите на връх Баба допират последните къщи на градеца.
В този свободолюбив край са родени Ботевите четници Тодор Пеев, Христо В.Бръмбаров, Христо Ст. Клинков и Христо х. П. Моцов.
Историческият музей, сградата на бившия турски конак, пази миналото на градчето, чиято часовникова кула ежедневно „пее” химна на града по текст на местния поет Георги Билев точно в 12,00 часа. Там, в една от многото стаи на втория етаж, е тази на поета, фотографиран с широкополата си шапка, с която е известен и в софийските „якобински” кафенета. И картината „Цветя”, подарена на Ясенов от същата тази Маргарита, която е възпял в едноименното си стихотворение:
Маргарита, Маргарита, светла утринна роса,
ти си чиста като свода на далечни небеса…
Смея да твърдя, че в будното градче, дало на България учители, лекари, професори, режисьори , художници, борци-антифашисти, няма възрастен етрополец, който да не знае поне половин стихотворение на Ясенов наизуст.
А снимките говорят, че поетът е бил душата на компанията сред етрополската интелигенция.
В началните броеве на сп. „Наблюдател” с редактори Димитър Страшимиров, Георги Стаматов, Стефан Руневски и Антон Страшимиров, последният помества през1911 г. стихотворни цикли на Христо Туджаров. Той е неговото откритие.
За да го утвърди, той печата негови стихове във всеки брой. В статия, в която обяснява лирическото кредо на Туджаров, Страшимиров си спомня: „Понеже новият поет идеше много ясен след ъгловатостите на Теодор Траянов, то обявихме го за Христо Ясенов. И тъй, както П. П. Славейков „кръщава” поета с грозна фамилия Крачолов-Яворов, така и Туджаров се превръща в Ясенов…
Дълбоко вълнуващо е неговото ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ВСИЧКИ АДРЕСИ…, станало популярно не само с безкрайната благодарност към онези доблестни българи, извоювали краткотрайната свобода на поета след интернирането му в Горна Джумая /Благоевград/ през 1924 г., а и с рицарската си предизвикателност:
„Освободен, отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по случай моето безпричинно и беззаконно интерниране… Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи, за неотговорните, аз не мисля да ставам „добър гражданин” и не съветвам никого на подобна подлост.”
Христо Ясенов
Това е изява на гражданска твърдост в отстояването на високоетичните принципи на един истински антифашист, включен в ръководството на организацията, подпомагала жертвите на белия терор след Септемврийското въстание. И, успоредно с нея, каква нежност и красота има в строфите:
„И, майко, отведи ме
наблизо до цветята
и дай ми светло вино
от чашките им сини:
аз търся сънен шемет
в леглото на полята,
понесъл черна жажда
от пясъчни пустини.”
1923… 1924…1925… „Черната жажда” гнети най-вече българската интелигенция, чийто глас потъва безответно в пясъчните пустини на полицейския терор, в белите септемврийски и априлски нощи…Журналисти, писатели, земеделци, безпартийни и комунисти, работници и селяни застилат с телата си склонове, валози, пътища… /По Гео Милев/
Ясенов отдавна вече не стои в кулата на своя Рицарски замък „на сънни ветрове и бисерна позлата”, „на сенки неразделни” и „вечерни зари”… Всъщност той никога не се е затварял истински там. Бъдещият рицар в лириката още от дете, а по-късно и като студент в Рисувалното училище живее с порива към човешка хармония и светлина.
Открита, честна и пряма е позицията му по време на събитията в Русия през 1917 г. Преди Смирненски да възпее ескадроните на новия ден, Ясенов пише с преклонение пред Петроград:
Бъди, о Петроград, над всяка суета
неуязвим и чужд за мрачните прокоби-
да се разбие в теб позора на света
през тоя тъмен век на хищници и роби!
„Петроград”, датирано ноември 1917 г.
Но позорът на света все повече напомня за себе си. Един след друг изчезват безследно:
Т. Страшимиров, П. Д. Петков, Д. Хаджидимов, Я. Доросиев, С. Румянцев, Й. Хербст, Гео Милев - цветът на нацията.
Те нямат нищо общо с атентата в църквата „Св.Неделя”, който е дело на анархисти.
ЗАПОВЕД НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА: „Да се ликвидират най-способните. Виновни или невинни!”
И тръгват по дирите на поручика от запаса и участник в Първата световна война тъмните сенки на агентурата.Тръгват по дирите на учителя и гладуващия художник, на сътрудника на Нелегалната военна комисия, на отговорния секретар на Бюлетина, издаван от Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития. Не изпускат от очи „архитекта на мраморни кули” по израза на Минко Николов, за когото Ламар твърди, че по поетическо съвършенство на формата е достигнал Яворов.
Когато болният от туберкулоза поет е интерниран, близо 400 етрополци, негови съграждани, надигат глас, за да бъде освободен. С огромна ангажираност слагат подписите си под Протестно писмо и Т. Траянов, Г. Бакалов, Н. Хрелков, Л. Стоянов, Б. Дановски, Ас. Разцветников, Г. Цанев, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев, проф. Ал. Балабанов и др., някои от които дълбоко убедени, че скоро брутално ще бъдат репресирани. Антон Страшимиров написва гневното си историческо писмо срещу мракобесието.
Под натиска на общественото мнение поетът е освободен. Той има висше художествено образование, светла душа и сърце на поет. Търси в красотата все още своя непомръкнал кумир. У него живее вечният порив към красотата и възродителната пролет:
Събуди ме в прохладните утрини, майко -
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!
„Пробудни песни”
Но не святата майчина ласка събужда на 22 април 1925 г. в три часа на разсъмване автора на „Рицарски замък” /1921/. Трите цивилни лица, които го вдигат за обществена „справка”, го повеждат под конвой. Поетът излиза от квартирата си на ул. „Г. С. Раковски” 119, посочена в полицейския въпросник. А в Заповед за издирване от 1924 г. е посочен и друг адрес: „Патриарх Евтимий” 30. Коя от двете квартири е била съдбовна за нежния поет? Това не е установено със сигурност, но не то е важно.
Педантично изпълняват мръсната си работа и фотографите, които пълнят със снимки в профил и анфас полицейските досиета:
„Име: Христо.
Презиме: Туджаров.
/Наричан още и/: Ясенов.”
Тръгва за последен път по софийските улици не за вдъхновена разходка с Дебелянов и Гео Милев, а със своите убийци, за да изчезне безследно и той.
Поетическото дело на Христо Ясенов /Христо Павлов Туджаров/ е несъмнено и общопризнато. Падат една след друга догма след догма, в това число и догмите, които отричат символизма. Всяко истинско изкуство има място в естетическия живот на нацията, а днес повече от всякога поезията на Ясенов ни е нужна, за да възсияе той пред нас такъв, какъвто е бил:
…стихиен, шеметен и горд,
стихиен, шеметен и щедър…
