ОБИСК У ПОЕТА
Още е рано - пет часа сутринта.
Поетът е в прекрасно настроение: сънува, че закусва в сладкарница „Охрид” парче бюрек с чаша топло мляко. Бюрекът се не свършва, млякото - също; на дъното все остава една последна глътка - най-сладката…
Изведнъж на вратата силно се хлопна.
Сладката закуска изчезна. Настъпи малка пауза, през времето на която поетът успя да намъкне панталоните си.
Влизат двама стражари, от които единият старши. На вратата стои хазяинът. Той е изплашен. Долната му устна трепери.
- В името на закона… ще трябва да ви обискираме - рече старшията.
Поетът сви рамене и показа с пръст наоколо: нямаше какво да се обискира. Имаше само едно палто, на което джобовете бяха малко съдрани, един куфар с литература и голата повърхност на една маса, върху която имаше чаша с вода и два стръка лук.
- Че вас, какво - рече старшията и се почеса по тила, - всичко, каквото имате трябва да е в куфара?…
- Не, там няма нищо особено - другаде е моят багаж.
- Къде?
Поетът простичко посочи разчорлената си глава и рече:
- Тука.
Стражарят втренчи погледа си в него.
- Ти, момче, не ни мотай. Ега сме видели такива като тебе… Уж тука има багаж, там багаж, па после - нищо.
В куфара имаше всевъзможни ръкописи. Старшията поред започна да преглежда всеки лист и да чете с глас.
На едно място той се позапъна:
Помогни ми да преплувам
непреплувни морета…
Стражарите се спогледаха.
- От кого искате да ви помогне? - строго попита, сключил вежди, старшията. - До кого сте писали това писмо?
- Това не е писмо, а стихотворение.
- Е-е, все едно де - махна ръка старшята, - за кого е писано?
Поетът помисли и пак по същия начин отвърна:
- За народа.
- Хм… Много добре. Значи това е позив. Пиши, Рангеле, един позив. А това тук какво е?
Престолният град е сломен
и храбрата рат е разбита -
и аз съм попаднал във плен
сред чужда и вражеска свита.
Стражарят засука мустаци.
- Бре, ама го па е казал… Оно си е баш така.
- Като по карти да е гледал - точно така го е написал - каза старшията.
Те дълго се ровиха още в ръкописите. Сричаха, потяха се да разгадаят скрития смисъл на писаното, но най-после изгубиха всякакво търпение, посъбраха листата накуп и старшията се обърна към поета:
- Тя се видя, че ти си от ония, хайде с нас.
Поетът ги изгледа мрачно:
- От кои?
- Слушай, момче, виждаш ми се добър човек, та ти казвам - върви, па хич не се опитвай да кръшкаш пред следователя. Инак ти е спукана работата.
- Че защо? Какво съм направил?
- Не си направил, ама може да направиш. Щом искаш да преплуваш Черно море…
- Аз никъде не споменавам за Черно море - опита се да протестира поетът.
- Е-е, па като сме стражари, та ти да не мислиш, че с телците барабар трева пасеме. Ти не споменуваш, ама оно се разбира. Хайде, Донко, прибирай книгите.
След малко из столичните улици закрачи гладната фигура на поета, последвана от двама стражари, единият от които здраво стискаше в ръцете си куфара с опасните документи.
Над София ръмеше ситен дъжд.
Поетът се вгледа в сивата мрачина на небето, където всичко бе забулено с оловносива мъгла. Какво ли търсеха очите му? Навярно искаше да види светъл някой кът от родното небе, което може би гледаше за сетен път.
