Слово за „Събрано” (том 1 и 2) на Валентин Караманчев

Елена Алекова

„Предоставям на читателите „Черешова задушница” - досие за много хора, най-вече - житие и страдания на една жена - за някои Светецова, за други Хвойнева, а по приляга великомъченица Стоица от село Мърва.”

Така завършва „Черешова задушница”, т. 2. Когато я затворих, няколко часа стоях със заключена уста. От удивление. От унес. Като че в друг свят, в който няма думи, няма слово. Това е прозата на Валентин Караманчев: досие за много хора, житие и страдания за други. В нея всичко е прозвучало и звучи. Дори неговореното, неказаното. В нея всичко е истинско. Дори което не е било, но се е случвало. По страниците на книгите му. И в живота. Събрано от съдби и сенки на различни хора, от различни времена, места, измерения, ако щете…

Преди миг едва не написах - по страниците на романа му… Формално това би било неточно, защото в двутомника от 2012-а, издаден от ИК „Синева” във връзка с 80-годишнината на писателя, са събрани книгите му „Мървашки песнивец” (1981), „Черешова задушница” (1986), „Елен от Велика гора” (1996) и „Въздаяние” (2004). Разкази и новели.

А после се замислих. Всъщност всичкото това, което Валентин Караманчев е написал, всичките тези разкази и новели, жития и приписки, досиета и дела, приказки и сказания, митове и легенди - в тяхната разпиляност и съвкупност, в тяхното съществуване само по себе си и в цялостност - са безподобен роман. За живота и смъртта, за смъртта и живота, които спохождат човека, веднъж и завинаги, тук и сега, и които няма да се повторят. Всичко, което Валентин Караманчев е събрал в своя свят от разпиляното в живота и по света, е един невероятен роман, който няма начало и няма край, защото тръгва от реалността, а през словото му се преселва в другите селения - на духа. Защото словото също е свят реален. Само че в други селения. В други измерения.

* * *

Усещането за единството, за споеността на Валентин-Караманчевите повествования идва на първо време от езика.

„Кога съм изпитал най-голяма радост? Има ли мерило за радостта? Не знам. Няма кантар за реката. Мъката е друго нещо - скала сред водата. Времето тече през нея. Мъчи се да я подкопае, да я погълне. Понякога човешкият живот не стига за това.”

„Ден, зърно набъбнало”, т. 1

Веднага те хваща за гърлото. С интонацията. С мъжкостта. С енергията, дълбаеща като бургия. С внезапните смислови и емоционални обрати. С мириса на земя и на свещи. С летежа в небеса, откъдето не искаш да се завърнеш, но, уви, се завръщаш. С онази като че магическа, завличаща сила, преобразяваща всичко, до което се докосне - подигаща паднали в калта, извеждаща от забрави, възкресяваща погинали светове и смисли. Корав. Суров. Твърд като кремък. Като живота на чепатите планинци. Изстърган като че от самата планина.

„Изповядвам - споделя писателят в интервю - максимата: на думите да е тясно, на чувствата и мисълта - широко. Стремя се изреченията да са като натегната пружина, която трябва да се отвори в съзнанието на читателя… Писането е като скулптурата - от един монолитен камък къртиш, вадиш парчета, друго-трето, а после ти става жал и започваш с шкурката да ги шлайфаш.”

„Талантът не винаги е всичко”, т. 2

Валентин Караманчев не и скъсал, не е съсякал, „оная жичка, по която човек може да се върне до изворчето на думите и имената” („Елен от Велика гора”, т. 1). Вероятно затова словото му е така поразително въздействащо. Словото му е заредено с енергия, със сила, която стъписва. Сякаш оживява. Сякаш е живо слово. Той дори възкресява старовременни думи, съборни думи, забравени думи, като че от друг свят. И благодарение на всичко това езикът му се получава… не бих казала притчов, сказов, приказен, митологичен. Езикът му е някак побрал в себе си и притча, и сказ, и приказка, и митология. Но е и нещо друго. Ветрове от висините на Али ботуш. Восък, вкопал се в кожа, прокъсана по ръбовете и по гръбчето. Ехо от големите български времена. Повеи от отвъдното. И някъде - съвсем, съвсем отдалече, но достатъчно зримо и ясно - привкус от днешния ден, от нашата съвременност. Предел между светове… Беше ми любопитно да осъзнавам как, четейки повествованията на Валентин Караманчев, съм и в този свят, в който живях и живея, и същевременно като че в друг свят - хем паралелен, съществуващ от правремето редом с нас, хем на светлинни години от мен:

„Топъл повей събуди какавидите на забравената мода. Но първо кацнаха върху белите яки:

- На доайена на Великия парламент, който се хвалеше, че не е свалял папийонката си дори в Белене;

- На пожизнения наемател на свободното слово, който се е зарекъл, че ще я развърже чак след като Фидел Кастро си обръсне брадата;

- На моряка сладкодумец, кръстосал океанската шир и невидял Господ да крачи по вълните, но го е срещал „да ходи по земята”…”

„Пеперудката”, т. 1

А всъщност не става дума за митологически или приказни персонажи, нито за библейски лица или евангелски подвижници, дори не за чудаци от първата половина на миналия век, да речем, или от средата му. Става дума за Йосиф Петров, Георги Лозанов и Никола Радев - наши съвременници, които ние всички добре познаваме.

Нещо като магиката на Габриел Гарсия Маркес. Но с по-голям вътрешен обем. И без Маркесовото като че врастване в абсурда.

* * *

В езика на Валентин Караманчев се е сместило и едно ручейче със старобългарски (църковнославянски) отглас - привнесените уж-приписки от онзи Мървашки  песнивец („книжицата - колкото църковна, толкова и светска, колкото псалтир, толкова и богохулие”, „Мървашки песнивец”, т. 1). Привплетено са се настанили още и канцеларизмите, а с тях и канцеларщината, но не с „намигане” към насмешката, към гротеската, към подигравката и отричането, а в най-неочакван аспект: онова, което събира в едно нещата от разпадащото се битие; онова, което налага ред в объркания свят; онова, което безпристрастно отсява съществено от несъществено сред безбройните елементи, детайли и подробности на случващото се; онова, което подрежда отсятото в папки (книги, файлове), за да го остави за вечни времена, подредено и автентично. Поне такова е усещането, когато Валентин Караманчев разказва как намира картонената папка в архива на бившия околийски комитет, с описа на която тръгва „Черешова задушница”, т. 2. Вярно, за съществуването на онези в нея „незаведени-неизведени страници - ни за нагоре, ни за огъня, набутани в дъното на пожален от бракуване шкаф”, не можеш да си съвсем сигурен дали наистина са съществували, или и те са литературна мистификация, но все пак усещането за ред, за подреденост, за порядък остава. Докато четях новелата например, по-точно документите от папката, през цялото време се удивлявах колко излишни думи (иначе задължителни за скрепяване на повествованието) са избегнати така. И когато от време на време ми се случеше да се объркам при внезапния преход, просто отварях на описа на документите в началото и всичко си идваше на мястото.

Мървашкият песнивец и папката обрамчват двете новели. Но и са някак втъкани - под формата на приписки и документи - в сюжета, в колизиите, във вътъка на повествованията, като и едните, и другите не позволяват многодумие, приучват на… словесна дисциплина. Какво можеш да изпишеш по полетата на една църковна книга? Най-важното. С малко думи, почти без думи. Кратко и ясно като послание. Какво можеш да побереш в папка, която ще съхраняваш сред стотици други папки? Някой и друг документ. Със съдържание по същество. Онова, без което не може, написано с най-необходимите думи.

Гениално! Нали?…

Фразата на Валентин Караманчев е изчистена до крайност. Почти до кокал оголена. До ядката. За това му помага и тягата към притчата и сентенцията. Какво е притчата? Простичка, безизкусна история, разказана с крайно оскъдни изразни средства, с максимално концентрирана в ядрото енергия (поуката) и същевременно - рой асоциации, подтекстове, значения. Какво е сентенцията (при Валентин Караманчев съвсем близка до народоговора -поговорката, пословицата, наричането, заклинанието)? Фраза, която не търпи излишества. Минимум думи - максимум смисъл. Към това - изключителна образност и сила на внушението:

„Заклаха песента. Огън и брадва накарват гората да млъкне. Вятър трепе ли се?Листо ако не срещне, със стрък ще засвири…” („Чиличето”, т. 1); „Всяка женска твар има ластарче, невидимо като уши на риба, и улавя отрано опасността…” („Анатема”, т. 1); „Рана с копчета не се затваря…” („Глас народен”, т. 1); „Когато всичко е загубено, остава онова, което ще бъде. А то не е господьов дерт, а човешка грижа. А защо не и дълг?” („Послеслов - 2007 г.”, т. 1); „Пътеките и пътищата уж приличат на ручеи и реки, а текат в две посоки. Извират от устието си и се вливат в небето. Небето брегове няма. Прелива в облаци…” („Блескавица”, т. 1); „Падналият няма приятели и да не чака съчувствие най-вече от тия, на които е помагал…” („Беликамен”, т. 1); „Къде историята ще пусне човек по цървули в нея. Историята е палат - едни го зидат, други живеят в него…”; „Детето е като млякото, близне ли го топлина, разваля се..”; „Селата са като птиците, заспиват рано и се събуждат преди зората…”; „Прекарали са го през тепавицата. Тепан шаяк заяква, ама тепан човек се разплита като чорап по бримка…”; „Кръв с кръв се не мие…”; „При сила правдина няма…” („Черешова задушница”, ч. 2) и т.н.

Минимум думи - максимум смисъл. Нещо като… „не изговаряй напразно името на Господа” (Изх. 2:7). Не изговаряй напразно думите, защото думите не оставят ненаказан оня, дето ги изрича напразно. Колко хора, впрочем, има да се парят тепърва от свободата на словото (си)!…  Валентин Караманчев не е от тях. Ревностно някак и строго, с боязън се отнася той към словото, когато будува пред белия лист. Минимум думи - максимум смисъл. Всяко изречение при него е изградено по този тертип. Така енергията на словото му не се разпилява в пустодумие - навън, а се разсейва навътре - разширява мисълта, подига хоризонта на човека. Затова можем да я издържим, иначе бихме се взривили от напрежението. И това също е предел.

А има думи, дето дори не са, за да се изричат, а за да се премълчат: „…Някои неща, извадени от душата, вехнат като изскубано великденче. Кичнеш го на капата, краси те от ден до пладне. А мястото му е в сянката на гъстака, в коренищата, където друго цвете не вирее…” („Рукобол”, т. 1). Тези именно премълчани неща карат душата да расте, сърцето да мъдрее Тези именно неща пречистват човека.

Същевременно, най-малко можем да кажем за езика на Валентин Караманчев, че е аскетичен. Едно след друго се навързват в прозата му изречения, сентенция след сентенция, приписка след приписка, притча след притча, документ след документ, па се преплетат и сплетат, и разплетат… Докато не прогледнеш изведнъж и не видиш невероятната плетеница, която писателят е насътворил - сякаш пъстроцветно, ярко чергило, обкичило исполинската снага на Али ботуш…

* * *

Не по-малко важен елемент, който скрепява единството на Валентин-Караманчевите повествования, са героите. Писателят овайва своите герои с вещина, разбиране и човечност. Именно човечност. А не морал. Прочетох в едно интервю наскоро едно наглед правилно, а по същество празно твърдение: „Талантът без морал не струва пукната пара…” (интервю с Боян Ангелов, в. „Дума”, 15.11.2014). Кой морал? И чий морал? На палача или на жертвата? На крадеца или на ограбения? На силния или на слабия? На богатия или на бедния? Можеш да викаш „Дръжте крадеца!”, а ти да си крадецът. Можеш да пишеш пламенно в защита на правдата, а да си съучастен с подкрепа или съпричастен с мълчание на неправедни дела. Можеш да се удряш в гърдите колкото си искаш и да проглушаваш света, че си чист като сълза, но да си като варосаните гробници - отвън бели, а отвътре пълни с нечистота. Докато човечността… Нея не можеш да я поделиш. Не можеш да я подмениш. Или я имаш. Или я нямаш. Като творец. И като човек. Но за твореца е задължителна. Тя именно води перото ти, когато рисуваш тези, с които ще изпълниш своя измислен и все пак реален свят.

Моралистът дели хората на добри и лоши, на праведни и неправедни, на „наши” и „ваши”. Той е лика-прилика на Сандьо от „Черешова задушница”, т. 2:

„…Далтоник, различава само бяло и черно. За цветови отенъци, ако има очи, сърце няма… Струва ми се, че с такива като него трудно ще поведем хората напред и нагоре. Подозрителен, безсърдечен, отмъстителен. Ако се даде постановка - не в партията, в семейството си ще търси врагове. Често го слушам на заседания на бюрото, уж правилно говори, а не му вярвам на високопарните заклинания. Само към себе си има милост, въпреки че и тя е маскирана. В стихията си е, когато разглеждаме партийното положение на някого…”

Човечният не дели хората. Човечният ги оставя на тях самите си. На съдбата им. На Провидението. И не съди. Защото, както се знае, когато някого съдиш, всъщност съдиш себе си. Да си припомним видението на Дражелко, който година след година, вече престанал да брои годините, търси кръвника, затрил сина му, а когато го намира… „Изведнъж стана светло като ден. Гледа към него идва старица, приведена доземи. С два бастуна се подпира. Едвам-едвам пристъпя. Крачката й ден…” („Въздаяние”, т. 2). Старицата е орисията, съдбата на Божко Опълченеца, убиеца, борчлията на много люде, която, макар и бавно да върви, не се бави. Защото съдбата… Съдбата не закъснява никога, а винаги идва навреме. И Дражелко, повярвал всъщност на едно привидение, се колебае на смъртния си одър дали не е сгрешил, като сам не е отмъстил на убиеца и не е взел кръвнината, която му се полага, и си отива в двоумение. Божко Опълченеца го надживява с цели 25 години, но…

„Неговата орисница го настигна и отмина, без да го пожали. Удари го в най-слабото място. В семето му. Затри го. Замлати чепатите ти бастуни по меките черепчета на Божковите мъжки рожби и внуци…

Трима сина отимаха със Севда - все недъгави и улави и дамгосани от лоша болест - кръвта им не се съсирваше…”

„Въздаяние”, т. 2

„МНЕ ОТМЩЕНИЕ, И АЗ ВОЗДАМ…” (Римл. 12:19). Хората в света, създаден от Валентин Караманчев, живеят по Божия закон. И в лошото. И в доброто. Нему са подвластни. И в праведността. И в злодеянието. И в греха. И в изкуплението. Всички са като Чиличето (от „Глоба за себе си”, ч. 1) - господьови хора. Всички тях Господ ги е изпратил на тоя свят заради Свои Си неведоми промишления за тях. Всички тях Господ ги е погалил. И те знаят и помнят това.

Въздаянието не е, както се струва на моралистите, „на си ти куклите, дай си ми парцалките”. Въздаянието има много-много лица, чудни и пречудни. А най-чудното от тях при Валентин Караманчев е въплътено, струва ми се, в съдбата на дядо Корач. Като млад съзаклятник, по време на Илинденско-Преображенското въстание той трябва да нахрани чета, която идва от Българско, но баща му уста Петър, баш майсторът на дюлгерите, след като научил това, решава да издаде всичко на турците. Притиснат от обстоятелствата, синът убива баща си и цял живот, непримирен със себе си и непримирим, той живее в пъкъла на спомени:

„Тежи ми един товар. Грях ли е този товар, не е ли? Страшният съд ще отсъди. Нося го дълго. С него лягам, с него ставам. Трябва да се разсамаря, че да не влеза с тоя товар в гроба. Грях не червясва и не гние. Той е като душата - вапмирясва.”

„Елен от Велика гора”, том 1

И мечтата на дядо Корач, опарения от живота, не е комка и опрощение в смъртния час, а преди да попадне в пъклото, да се появи на мегдана като оня елен от Велика гора (и от легендата), дето всяка година на Илинден ставал доброволна жертва. „И тогава един от тия, що ме чакат, кураж да набере, да излезе напред с оголен нож, както отколе е било, да умилостиви и засити с мене злото, което гладува озъбено вътре в людето и в света божий…”.

Кой може да отговори грешен или не е дядо Корач? Праведен или неправеден? Дали изкупва греха си, като го споделя с човек, който няма да го премълчи - в отличие от изповедта пред свещеника, която със свещеника отива в гроба? Има неща, които остават неразрешими за душата, нерешени на земята. Тяхното разрешение е на друго място, в друго време („Страшният съд ще отсъди…”). И не е работа на писателя да се бърка със своя „морал” в Божиите работи. Може само да разбере със сърце душевната „разкършница” („Вълча разкръщница”, т. 1), раздвоението на човека. Да пролее горчива, трудна сълза. Да погали с внимание. Да стори ихтибар (уважение), като увековечи с перо споделеното за изкупление и вразумление на идните, ако имат ухо - да чуят, ако имат очи - да видят. Това е то човеколюбие. Това е то човещина. А не кухите декларации.

Ами въздаянието, погледнато през очите и сърцето на Стоица Светецова или Стоица Хвойнова, великомъченицата на Мърва? Къде е границата на светлината и мрака в човешката душа? Къде е пределът, когато човекът се пречупва - към злото или към доброто? Колко товар, колко мъка, колко горчивина може да издържи сърцето, за да остане човек човекът? Каква е мярата за добро и зло в човека? Прочетете „Черешова задушница” на Валентин Караманчев. Може отговори на въпросите си да не намерите там, но сърцето ви със сигурност ще се приближи с една крачка - гигантска крачка! - до истината. Ще се отвори душата ви. Ще ви облее светлина.

* * *

Героите на Валентин Караманчев са природни хора. Живеят, здраво стъпили, почти вкоренили се в земята. Зазюздени в кръговратите. Земята е жива. Като че пръст с душа. Родилка и мъртвилка. Хляб и отсъда. И небето е живо. Прозрачина с душа. Покров и Провидение. Реди кръговратите, хорските работи и ежедневните теготи човешки. Наблюдава с безпристрастно синьо око всичко и всички. Въздава - всекиму своето. „Месечината е на гинеш - не се захваща работа по такова време. Почакайте една неделя…” („Анатема”, т. 1) - съветва баба Настя зачинателите на ТКЗС-то. Но кой ти слуша! И какво в крайна сметка се случи с ТКЗС-то?…

„Месечината гине…” е един от основните мотиви, който прескача из повествованията като заклинание и предупреждение, вещаейки крах на всички людешки начинания, заченати набързо, на лека ръка, несъобразено с природните и Божиите закони. Природните стихии за героите на Валентин Караманчев не са враждебни, неуправляеми сили, а побратими. Дори джелатите ги приобщават към пъклените си дела - месечината, по думите им, пие хората и те изчезват.

А как съдбата на Митруш, един от кръвниците на Аспарух Бесарабеца, е като че повикана от родната пръст! След „Ибрям-Али” на Николай Хайтов съм си мислела за невъзможно да се напише подобен разказ на тази тема с равни на това въздействие и сила. А ето, „Дуйни ми, дуйни…” на Валентин Караманчев е такъв разказ. Ибрям-Али, защитникът на онеправданите, е принуден от силните си гонители да хване чужди краища, но се връща в родното място и, докато върви, дъвче буковата му шума, която за него е сладка като чеверме, плиска с две ръце върху си вода от коритцата, прегръща бориките, а когато е без време прострелян, от устата му не думи на съжаление се откъртват, а - „Лошо-хубаво, свърши се! Хубавото е, че ще ме заровят в наша си пръст”… И Митруш, джелатинът, който, бягайки от възмездието, стига чак до Венецуела, за да загуби и разсее греховете си, дето го преследват, но когато усеща, че дните му свършват, мечтае единствено да се върне у дома: „Аз да се дотътра дотам, да падна възнак на земята, че да потъна в нея…” Писателят човеколюбец не му е отнел тази надежда, този светъл порив. Друг е въпросът, че когато това, в крайна сметка, се сбъдва, когато той, буквално тътрейки се в преспите, нелегално пресича границата, земята… „Огледа се с насълзени очи. Зад него следа нямаше. Пред него пъртина нямаше. А и земята - замръзнала. Куршум не влиза в нея.”

Каква сила на внушението и каква деликатност!

* * *

Героите на Валентин Караманчев са едно не само със земята и небето, с вселената, с миналото, настоящето и грядущето, което минава през прага на смъртта и продължава - към Страшния съд и нататък. Те са едно с всичко онова допреди тях, с което предците им са живели, което са им оставили - като битие, като полети на духа. Би могло да се каже, че съзнанието, в което всички герои на Валентин Караманчев битуват, е фолклорно.

Връзката между човека и света, между човека и оттамното се осъществява понякога през сливането с народната песен. Подобно на Ибрям-Али, който така се е врастнал с песента „Руфинка болна легнала…”, че дори смъртната опасност не го спира да я изпее, и Митруш, някъде из Венецуела, в предчувствие за последния си час пее „Дуйни ми, дуйни, бел ветер…” и тръгва към своята бяла смърт в преспите на Али ботуш.

Понякога героят като че се вгражда в легендите и сказанията на мървашката планина. За възникването на названието Али ботуш например има две легенди. Коя от тях е истинска и коя - привнесена, авторът не определя. Просто в есето „Най-прекръщаваната”, т. 2, той разказва и двете. Едната е от първите размирни години на робството, за народния закрилник Илия. Турците, неспособни да се справят с хайдутина, му поставят коварен капан - грабват изгората му и обещават, че няма да я изверят, че дори той самият ще е свободен да прави каквото си иска, ако я изнесе на върха с ботуши, пълни с вряща смола. Илия успява, но на върха рухва. Годеницата му (според както е уговорката) остава непокадънчена, преустановено е и настилственото помохамеданчване на християните в този край. Другата легенда е по-късна и е за солунския праматарин Али, който на Петровден, на панаира в Търлис, продава стока и къта парите в ботуша си. През нощта едно момче (Марко), смъква ботуша от крака му и бяга към върха, където, покосен от умората и леденостудената вода, оставена от сестра му, умира. Така името на върха става Али ботуш.

Как разбираме коя от легендите е коренната? Не през дълбокоумни размишления или през изстискани от пръстите доказателства - такива авторът просто не ни предлага. Само нещо ни загатва… На Али ботуш възниква пожар. Граничарите от двете страни на браздата с общи усилия успяват да усмирят огъня. Остава Парилчето - ако огънят се съживи през нощта, да го задържи някак, докато дойде помощта. И огънят в късна доба отново близва хребета. В това време граничарите от двете страни на браздата докладват на началствата си, началствата - на други началства, едва ли не до началниците на НАТО и Варшавския договор се стига… А животът на Парилчето угасва, подпален, сред пламъците. И тогава, в последните си мъчително болезнени мигове, Парилчето търси съпричастие и утеха не от хора или от Бога, а именно в легендата:

„Илия, люти хайдутино, твойте ли ботуши нажежени надянах. Какво ти даде сили да ги изтърпиш? Инат ли беше, драгост ли беше? Обуха ти железни ботуши, наляти с вряла смола от мура, та ако изнесеш либето си до върха, да не го правят кадъна. Ти го стори. От инат ли го стори, от драгост ли го стори, Илия, люти хайдутино? И падна горе и не стана, ама думата си удържа и твоето либе неизверено остана. Като ми надяна ботушите си нажежени, дай ми и сърцето си, и силата си, и ината си, та и аз работата да си свърша, гората да очувам, додето помощ дойде. Само тая гора помни, че през нея либе си носил. Тя само знае, че това е истина, а не лажка.”

„Центауреа парилика”, т. 1

Една легенда е истинна тогава, когато там, където тя е възникнала, хората от всяко време в аналогични ситуации се идентифицират с нея. Това ще рече, че тя е плът от плътта, дух от духа, живот от живота им. Такава за мърваците е легендата за елена от Велика гора. Такава е и за Илия, хайдутина. Привнесеното само се помни. Истинното се живее и премелва през човека пак и пак, пак и пак…

* * *

Вероятно това фолклорно съзнание, тази психологическа настроеност към идентификация, към единение с онова, което идва отвън (свят, изкуство, идеи…), кара героите, населяващи повествованията на Валентин Караманчев, да се някак всеотдават, да стават едно с всичко, до което се докоснат или към което се приобщят: лошият - към лошото, добрият - към доброто. Убийците - към кръвта. Стопаните - към земята. Вярващите в Аллаха - към корена си. Партийците - към партията и нейните директиви. Колко затрогваща е верността на партиеца Фидош Качорин например към партията, особено на днешен фон, колко простичка и същевременно колко огромна: „Ти, момче - каза, - можеш да ме изтуриш само от списъка. От партията как да изляза? Аз и на оня свят ще съм в тая партия.” („Който е „за” да гласува”, т. 1).

При това дори в тези ясно очертани, полюсни неща не всичко е по линията „черно-бяло”, а е много по-шарено, много по-дълбоко, защото и у добрия човек наднича лошавинката, онова там човече… „Усещам, че и у мене, както у много други, живее до партиеца друго човече. Единият държи за едно, другото - повече за мене се грижи. И е едно хитро, далече гледа, сметките ми знае, шепне като жена в кревата…” („Глас народен”, т. 1). Или… и у лошия, макар и затиснато, живее доброто и чака сгоден случай, за да се покаже на бял свят и да преобърне черното в бяло. Както се случва с Гълъбуш Светецов. След кървавите си деяния в Дъбница той започва „мирен живот”, събран насила със Стоица, жената на затрития от него  Прокоп. Когато Стоица научава страшната истина и идва абсолютното отчуждение помежду им, той става клисар в черквата и не просто са отдава на волски труд (дотолкова, че селяните го смятат за скопен от Стоица), а… Това, което се случва с него е повече от всякакво въображение. Страшната тайна за неговото предишно житие-битие, вярно, го скопява откъм мерак и ярост, но пък отключва нещо друго в него, чрез което той все още може да живее поносимо:

„Откакто хвана Гълъбуш сиджимката под кубето, камбаната се разпя. Чукне Гълъбуш еднъж и хората, настигнати от звъна, оставят заниманията, наперват уши. И уж да надзърнат в Гълъбушовата тайна, а у всеки според неговата си нагласа зажужава нещо, както зажужава камбаната с изтръгнат език от трептенето на другата до нея, гласовита. И всеки път уж познат, а различен звън измъкваше.”

„Черешова задушница”, т. 2

* * *

Валентин Караманчев е писател душеведец. Колкото и банално някак да звучи това. Душеведец в истинния смисъл на думата. И в истинския. В онзи, в който да бъдеш такъв е белег, че си писател по Божия милост.

Забелязали сте, предполагам - на този свят има писатели от друг сой. С друга мая замесени. С друга мяра за света. Писатели, които развързват възли, дето човек не може да развърже или посича в миг на заслепение. Това са писателите по Божия милост.

Такъв е Валентин Караманчев. Няма възел, който той да е подхванал в повествованията си и да не е развързал. Така е дори когато нищи болезнени, притаени събития от нашата история. Знаех от часовете по историята за борбите между различните крила на ВМРО например. Бях чувала за клането в Дъбница. Можех да взема изпит по история, ако би ми се случило да имам. Нищо повече. А ето, прочетох повествованията на Валентин Караманчев и историята внезапно се напълни с плът и кръв, със съдба, с живот. Косите ми от ужас се изправиха. В сърцето ми преляха жалост и любов. Злото, прошетало през едно българско село, не просто ме порази. Порази ме силата на доброто. Как то, макар и стъпкано, пребито, обесено, се въззема от смъртта и в крайна сметка обръща везната.

„МНЕ ОТМЩЕНИЕ, И АЗ ВОЗДАМ…” Валентин Караманчев оставя на Господ въздаянието. Той развързва възли. И ги развързва именно със силата на своето човеколюбиво сърце. Няма възел в живота човешки, който да не се развърже през призмата, през мярата на човещината. Мисля си понякога дори дали е възможно светът да е толкова голям и човечен наистина, колкото го описва писателят по Божия милост, или просто сърцето на писателя по Божия милост е така човечно и бездънно, та го обшарва и изпълва с изумителна човещина и бездънност…

През Валентин-Караманчевите повествования за Дъбница постепенно проумях и нещо друго - корените на голямата българска трагедия, това необяснимо люшкане от едната крайност в другата. Не че и в света не е така, но в България като че е най-изразено.

* * *

Няма да захващам дума за темите, които Валентин Караманчев върти в повествованията си. За разгръщането им ще ми трябва време и обем колкото за дисертация. Само ще вмъкна, че и темите на Валентин Караманчев са пределни. Не толкова заради това, че са взети от времена и светове на прелом (Илинденско-Преображенското въстание и нататък; септемврийските събития от 1923 г. и нататък; 9 септември 1944 г. и нататък - с колективизацията и култа към личността; събитията, свързани с българите, изповядващи исляма, през 70-те години и нататък; промените след 1989 г. в нашето общество…). Пределни са най-вече защото вземат за обект на описание човека на предел - предела на силата му, предела на възможностите му, предела на волята му, предела на морала му. Там, където човекът се пречупва.

Всеки от героите му е на предел. Дори второстепенните. Понякога човекът се пречупва и оцелява в ново превъплъщение: Чиличето например след всичко претърпяно (побоищата) и видяно (убийствата) в Дъбница загубва разсъдъка си, превръща се в кротък луд, който бие по съвестта на остарелите в греха си негови мъчители. Друг път човекът се пречупва, но се спасява в преображението: Гълъбуш Светецов например след участието в кръвнишките саморазправи става клисар и камбаните започват да пеят в ръцете му - за душата му, макар и неприкаяна, все още има надежда, макар че, в крайна сметка, и той е застигнат от възмездието. По време на колективизацията децата му се обръщат срещу него и той, самотен, изоставен, оставен сам на себе си, с отколешните грехове в душата си, се предава на бялата смърт… И тук внезапно - думите на Стоица, записани въпреки нейната воля и съхранени в папчицата с документите относно нейния случай:

„Истината има два края. Тя е дълбок геран. Едно е да надзърнеш отгоре в него, друго е отдолу да облещиш очи. Отгоре е страшно, отдолу безнадеждно. Няма го Гълъбуш, та да погледнеш и с неговите очи това, които моите виждат. Половината си дни изкара на дъното на тоя бунар и аз не му подадох въже да се измъкне.”

„Черешова задушница”, т. 2

Всеки е виновен и невинен. Всеки е палач и жертва. Всеки има право на грях. Право на изкупление. Право на въздаяние, което да го настигне. Защото без въздаяние животът му става невъзможен. Съдницата (Стоица) е успяла да види не само тресчицата в чуждото око, но и гредата - в своето. Гълъбуш не може да избегне въздаянието, ако и да се е преобразил… „МНЕ ОТМЩЕНИЕ, И АЗ ВОЗДАМ…”

Неведоми, наистина, неведоми са Господните пътища и съдби…

* * *

Героите на Валентин Караманчев прескачат от разказ в разказ, от книга в книга, от том в том: Провалтата, Кирил Лясков, баба Наста, Чиличето Таралежа, Лика, Катрафил, Тасю Парилчето, Стоил Петлеов, дядо Илия Папратилов, поп Ставри Менгишев, Прокоп Самокишев, Хаджи Панчо, Илия Работов - Работата, Аспарух Бесарабеца и още войводи и комити, джелати - „черноработници на хаоса” (така писателят нарича един от несретниците, вършели след 9.09.1944 г. „най-грозната работа след Народния съд”, „Долината на падналите”, т. 2)… Много са, не е възможно всичките да ги изредя…

Тъй също и мотивите и сюжетите прескачат от разказ в разказ, от книга в книга, от том в том… Веднъж - изведени на преден план, изстреляни на високо-високо, почти в небето, друг път - бутнати по-встрани, заровени в сеното, зад буца пръст или дълбоко в човешката памет. Сред тях почетното място се пада на мотива за предела.

Понякога пределът е пропаст между две епохи. Втори път е желязна завеса между два свята. Трети път е бразда между две държави. Друг път е синор между две ниви. И още - между две половини на село: „…ТКЗС-то раздели селото не на махали, а на светове и то заприлича на политическата карта на света. Желязната завеса пресече и къщи като след кървава делба на братя…” („Черешова задушница”, т. 2). Или е раздел на обществото - между леви и десни, между партийци и непартийни, между партийци и партийци, между напредничави и дърпащи назад, между стопани и голтаци-безсребърници, между джелати и агнета за заколение. Понякога е стена между човек и човек. Друг път е граница между черното и бялото в самия човек (човека и „душманчето” в него, което му пакости). Или е избор между добро и зло. А още е и граница между песента на кавала и воя на душата. И още - предел между вяра и вяра, между име и име, между вяра и име или име и вяра. Докато не проумееш, че всъщност всичко е едно лице, само че разделено.

Валентин Караманчев създава свят, който е на междината. Свят, като че с брадва разсечен на две, същевременно единен. Онова, което преодолява дори пропасти, преминава през гранични мрежи и всякакви непреодолими емоционални и психологически межди, е любовта. Защото любовта е по-силна от всичко. Любовта е над всичко. Всичко, родено от нея, побеждава роденото без любов. Има изумителни страници в двутомника на Валентин Караманчев, посветени на любовта. Те трябва да бъдат прочетени, а не тълкувани. Понякога словото е безсилно да тълкува. Така и думите ми в случая…

А над всичко - дори над любовта - е МЪРВА! По-точно МЪРВА е любовта. И любовта е МЪРВА…

* * *

Какво е МЪРВА?

Малко е да се каже - село. Малко е да се каже - художествен свят. Малко е да се каже - духовно пространство. Малко е да се каже - символ. Малко е да се каже - начало и край. Малко е да се каже - вселена. МЪРВА е всичко. И свръх това…

„От всичките мървашки, все българогласни села след тринайста година по-малко от половината останаха отсам границата - Ловча, Парил, Гайтаниново, Лъки, Тешево, Ляски, Лялево, Либяхово, Голешево, Петрово, Ляхово, Пипарица, Бельово, Храсна, Юч Дорук, Пирин, Ковачево, Черешница и Калиманци. Не търсете помежду им Мърва. Тя е в тях и те са в нея. Не е по средата, а е съседна на останалите. Роили са се от нея и пак са сбрани там. Ако идете в едно, били сте в Мърва. Ако попаднете в нея, били сте в другите. Ако нещо се е случило в тях, случило се е тук. Защото тя е в тях и те са в нея. Всяко свое име носи, а Мърва - прякора на голям род - Мърваците.

Не от мравки, кротки и работливи, иде прякорът им, а от мървата, праха от дървените въглища, палени тук за топене на желязо и за каляване на хора.”

„Мървашки песнивец”, т. 1

МЪРВА е географска област в подножието и висината на Али ботуш. Може би точица върху картата на света. Но ако дори бегло мернете глобуса на земното кълбо в училището на едно от мървашките села, ще се убедите, че тя е единствена столица на планетата:

„Върху него са нарисувани морета и континенти, планини и пустини, кръстосват се сини жилки на реки и граници, като драскана от тръни кожа. Но градове няма. Единственото населено място, отбелязано с наплюнчен мастилен молив, е голяма точка, почти заела Балканския полуостров. Надписът „Мърва” се простира от Черно до Каспийско море.”

„Ахтопод”, т. 1

И най-вече МЪРВА е гранична линия между света на реалността и света на приказката, на приказното, на фолклорното, за което всъщност съвсем не си сигурен дали е нереално или пък реално. МЪРВА е свят между земята и небето. МЪРВА предел между живота и смъртта. МЪРВА е мяра и морал. МЪРВА е изпитание. МЪРВА е преодоляване. МЪРВА е висина, чиито коренища са се вкопали в билото и преданията на Али ботуш, а вършето й пробива небесата - до седмото небе и нататък.

В едно от интервютата си писателят обяснява как някога са сглашвали селските камбани: „Голямата камбана, като я ударят, трябвало така да е сглашена, че другата, без да я удрят, да започне да жужи.” („Талантът невинаги е всичко”, т. 2). МЪРВА е голямата камбана, която е така сглашена, че всички други камбани в магическите и зашеметяващи повествования на Валентин Караманчев, дори без да ги удряш, жужат, звънят, трептят, отекват, предават енергията от трептежа си на сърцето, на сърцата…

Но и над МЪРВА, която е над всичко, и над любовта, която е над всичко, е Иванка, „притулената - според както сам авторът признава в посвещението и към двете книги - в тези страници и моя живот”.

* * *

Невъзможно е да се каже всичко в рамките на времето, което е позволено на такива вечери. Затова ще завърша словото си за Валентин Караманчев с няколко думи за него.

Роден на 6 февруари 1932 г. в гр. Гоце Делчев. За „Мървашки песнивец” (1981) е удостоен през 1984 г. с Литературната награда „Андрей Германов”. През 1986 г. за „Черешова задушница” (1986)  получава годишната награда на Съюза на българските писатели. През 2006 г. става отново носител на наградата на СБП. След това получава още две национални литературни награди, вече за цялостно творчество - „Людмил Стоянов” (2006) и „Димитър Талев” (2007).

Валентин Караманчев вгражда здрав камък в устоите на българската култура. С такива именно истинни и истински творения Държавата на Духа непрекъснато се надгражда във времето. И е чудно нещо според мен това, дето и във време като нашето - низко, подло, бездуховно, безморално, негероично и просто жалко - Държавата на Духа ревниво и старателно излъчва своите избраници. Един от тях е Валентин Караманчев - писателят с човеколюбиво перо, мъдро сърце и детска душа.

—————————–

Национален литературен салон „Старинният файтон”, 24 ноември 2014 г.