НАЙ-НАКРАЯ
НАЙ-НАКРАЯ
Не съм апостол. Никакво въстание
не съм подготвял с разбунтувана душа.
Обичах всички - звани и незвани.
И не допусках, че понякога греша.
Сърцето ми открито беше сборище
за множество в онези времена.
Но както в паметника на Оборище,
аз изчегърках две-три имена -
на хора, дето лесно ме предадоха
и за които няма вече път
обратно към доверието младо.
То помъдря. Реши: да си вървят!
И в делото, което бяхме почнали,
наивникът изглежда аз съм бил.
Разбрах: дори и в благодатна почва
покълват класове, но и бодил.
ОБУЩАРИ
Откривам нещо позабравено и мило
в наведените над тезгяха пози.
И сякаш вдишвам още с детски ноздри
дъха на гьон, на кожа и лепило.
Вас също безработица ви дебна,
трудолюбиви скромни обущари.
Захвърляхме обувките си стари.
И вече мислехме: не сте потребни…
Но пак сте тук. Не стигат пак парите.
И новите обувки вече лукс са.
А все по-често пътят се пропуква
и вие трябва да го залепите.
От работилничките, тесни като клетки,
поема пътят. Води към безкрая.
Но точно вашите обувки, зная,
с пробити са от времето подметки.
Весден държите шилото, иглата.
Призвание достойно днеска туй е.
Додето онзи обущар - Съдбата -
за вечния ви път не ви обуе.
***
На другите да бъдеш съдник, значи
на себе си ти съдник да си бил
дори за слабости най-малки, затова че
ти също във живота си грешил.
Не искаш грешките си да изкупиш,
защото няма да ти донесе престиж.
Щом съдиш, греховете чужди трупаш
връз своите. И как ще издържиш?
КЛЮЧ ПОД ИЗТРИВАЛКАТА
Опасността от кражба бе най-малката
от всичките опасности преди.
Оставяхме ключа под изтривалката.
Крадец ли си - отключвай и кради!
Но бе домът ни сигурен. Защото
живеехме под сигурно небе.
И вярвахме: ще победи Доброто -
ключът му, знаехме, на видно място бе…
Душата също ключ за входа имаше.
Стопанин в нея беше пролетта…
Сезонът се смени. Настъпи зима.
И пролет за крадците стана тя.
И как да се преборим, да намерим
спасение във зимата все пак?
С човечност ли, с усмивка и доверие
на губещия и нищожното бедняк?
Секретни брави и стоманени решетки -
пак домове разбити, пак ограбени души.
Стена берлинска към дома съседски.
Ела, Надеждо, и ни утеши!
Като старица на кревата зъзнеща,
нощес заслушана в шума най-слаб,
България е в носна кърпа вързала
последните си левчета за хляб.
АВГУСТА ТРАЯНА
На Димитър Янков
Под моя град живял друг град - античен.
По право аз съм също негов жител.
Макар затрупан с време, той прилича
на днешния - с водата от чешмите,
с небето свое, толкова високо,
с дърветата и улиците свои,
извеждали във вярната посока
и хората обикновени, и героите.
Навярно и поет живял е в него
и пишел свойте вдъхновени оди
не за патрициите и Стратега,
а за плебея беден от народа…
Простете за наивните представа,
но в мен живее този град чудесен.
Преплитат се епохите и лесно
аз от едната в другата минавам.
Ту с туника съм, ту облечен с дънки -
мъже ми кимат и жени красиви.
Нали съм тяхна родова издънка,
чрез мене те са продължени, живи.
Неподчинен на логиката строга,
живея сякаш хиляди години.
Случайно срещнах днес археолога.
Загледа ме… Преди да ме отмине.
