СЛЕПЕЦ
Тълпата го отминаваше, както реката заобикаля камък - разделяше се на две, за а се слее след него, все едно, че го е нямало. А той пристъпваше бавно, спираше от време на време и питаше високо:
- Някой да пътува за Карамфилово? Някой да пътува?
В стъклата на тъмните очила се отразяваха разноцветни спортни якета, забрадки, протрити джинси и помъкнати нанякъде вързопи и деца.
- Пътници, пазете се от трети коловоз! Ще премине маневрен локомотив! - прогърмя говорителят над главата му.
Тояжката чукна в стената. Човекът се озърна по посока на гласовете. Съвсем наблизо се изниза товарен влак с омазани вагони-цистерни. Трясъкът им го оглуши и той завика пак отчаяно:
- За Карамфилово …някой?
Забързан поп спря за малко и посочи:
- Натам! Пети коловоз!
- Не виждам! - изрече бързо човекът с тояжката и се обърна, но попът беше отминал.
Звънна камбанка. Чу се полицейска свирка, локомотивът забуча по-силно. Слепият усети някого съвсем близо и рече:
- За Карамфилово!
- Влакът ще тръгне след малко! Дръжте се за мене и по-бързо - чу леко дрезгав глас до себе си.
- Благодаря ви! Благодаря! - повтаряше той, докато преминаваха коловозите. Младият мъж, нисък и малко пълен, с потно от жегата лице, му помогна да се качи във вагона.
- Почакайте малко! Сега ще намеря купе.
Нямаше много пътници и те се настаниха в най-близкото - само двамата, като седнаха един срещу друг.
След малко колелата затракаха - все по-бързо и по-бързо.
- Благодаря ви! Много ви благодаря! - слепецът въздъхна облекчено. - Кога ще пристигнем там?
- След един час! - мъжът се усмихна, като хвърли поглед към слабата фигура срещу себе си в протрит чер костюм. После положи внимателно чантата в скута си и погледна през прозореца. Изнизваха се малки жълти къщички с градинки отпред, бариери с дълги колони коли зад тях, сетне се ширна полето - оголено до безкрая.
- Често ли ви се случва да пътувате? - запита той, като разкопча едно копче на ризата си.
- Рядко. Имам сестра тук… Идвам при нея… Не можах да я намеря днес… нямаше я. На какво мирише? - вдигна глава слепецът.
- Пушек! Горят стърнища! - каза мъжът.
- Затворете, моля ви! Този дим…не мога да го понасям откакто… - докосна очилата си.
- Отдавна ли? - човекът попипа чантата си, заключена с катинарче.
- Преди десет години. В огъня… спасявахме хора… - говореше като вкаменен, спомнеше си нещо.
- Ще ви оставя за малко. Само за мъничко - каза младият мъж, като подпря чантата на облегалката. - Сега ще се върна.
Отиде до бюфета, купи си цигари и веднага тръгна обратно. Влакът, спрял на някаква малка гаричка, потегли отново. Мъжът отвори вратата на купето, но не видя спътника си. Нямаше я и чантата. За миг той застина, после се дръпна рязко, отвори вратата на съседното купе. Празно!
С отчаян вид задърпа вратите на купетата поред, като питаше задъхано:
- Не видяхте ли… един човек… в черно, сляп? Седеше в първото купе.
- Видях го - каза кондукторът. Проверяваше билета на пълна дама с отпуснати пухкави ръце, в розова рокля, прилепнала към тялото й. Прозорецът на купето бе отворен и ружчетата на раменете й потрепваха като крила на ангелче. Срещу нея седеше ученик с пъпчиво лице.
- Къде… къде се премести?
- Слезе на спирката - отговори кондукторът. - Преди малко.
- В черно, с кожена чанта? Сляп?
- Не приличаше много на сляп - кондукторът прибра клещите в джоба си. - Съвсем спокойно си носеше чантата. И даже бързаше.
Мъжът изстена и погледна към внезапната спирачка.
- В никакъв случай! - извика кондукторът и хвана ръката му. - Ваша ли беше? Ако ви я е откраднал, полицията ще го открие. Какво имаше вътре?
- Змии - каза мъжът, като притисна лицето си с ръце. - Страшно отровни змии. Работя в институт.
- Боже, какви хора! - обади се жената в розово. - Змии… И дошъл да досажда… Пък аз помислих - кой знае какво са му откраднали…
А влакът продължаваше да се носи през равнината. От двете му страни се полюляваха червените ивици на горящи стърнища и гъст дим се издигаше към небето.
1982 г.
