Пламен Тотев

Мерило за гения на Текери (1) е Дикенс. Повече от век след смъртта и на двамата продължават споровете между привържениците им литературоведи и читатели. Едни превъзнасят Дикенсовото художествено майсторство и плодовитост и отричат същите у Текери. Други са омагьосани от творческото проникновение на Текери. Трети се опитват да поставят на един пиедестал и двамата викториански писатели. Без да подценявам таланта и постиженията на Дикенс, повече съм на второто мнение.

Харесвам автора на „Големите надежди”, но повече ме пленяват великолепната ирония и дълбокият психологизъм на автора на „Панаир на суетата”. Това, което най-много покорява у Текери, е неговата изумителна актуалност. Днес може би никой не щурмува върховете в обществото както Беки Шарп, но всеки си има своите малки щурмчета и затова с такова вълнение се зачита в „Панаир на суетата”, открил сходство на собствените си мисли с мислите на героите и видял своите постъпки в техните. С тънка ирония писателят предизвиква истинското „аз” в душата на читателя и го кара да разкрие свои черти, които дори пред самия себе си не признава - нещо, което убедително доказва, че Текери е създал безсмъртни типове.

Но да се върнем към сравнението на двамата големи представители на викторианския роман. Времето, в което живеят, е едно и също. И двамата се опитват в произведенията си да уловят главното, същественото от съвременната си действителност. Дикенс вижда преди всичко трагедията на невинните жертви на зле устроеното общество - най-често деца, с което цели да въздейства и емоционално върху читателя. Текери се стреми да проникне повече в душата на своите герои, за да обясни техните постъпки. Затова не е случайно, че започналият да излиза през 1847 г. роман „Панаир на суетата” шокира „доброто” общество.

За разлика от Дикенс, Текери не вярва така силно в жизнеутвърждаващата сила на доброто и поставя на най-значимия си роман подзаглавието „Роман без герой”. Разбирането му за човека е, че няма човек, който да е само ангел или само дявол. Затова с такова проникновение решава нравствените въпроси на своето време, като дори излиза от рамките на викторианската епоха и прекрачва в нашата съвременност. Убеждението, че злото е неотстранимо, поражда скептицизма у Текери, достигащ до песимизъм, но въпреки това той вярва във възпитателната, гражданската мисия на литературата. С тази вяра са напоени много страници от неговите творби.

„Панаир на суетата” е шедьовър в разработването на темата за щурмуването на обществените върхове. С ясно съзнание за благодатността на тази тема и с присъщата си ирония Текери отбелязва в средата на своя роман: „Старанието да се проникне в модния свят с цената на неимоверни мъки представлява чудесна тема за всеки голям писател, притежаващ необходимите способности, свободно време и познание на английски език, нужни за изготвянето на подобно литературно произведение”.

Но Текери, подобно на големите френски реалисти от XIX в., излиза от рамките на темата и създава многопланова епична картина на съвременната си епоха. В своя роман той показва действителността не само в Англия, но и в Белгия, Франция, Индия и Германия. Декорите се сменят, но знатните хора, с които Беки се среща, и техните морал и поведение са едни и същи както в Лондон, така и в Брюксел, и в Париж. Оттук идва и своеобразният космополитизъм на романа.

Един от най-интересните и очарователни женски образи в световната литература е този на Беки Шарп от романа „Панаир на суетата” - жена с мъжка широта на амбициите, но вървяща по чисто женски пътища.

„Панаирът на суетата е едно много суетно, лошо, глупаво място, изпълнено с всякакво лицемерие, преструвки и фалш… все пак човек е длъжен да каже истината, доколкото я вижда… А предприеме ли подобно нещо, ще се разкрият доста неприятни работи”. Не е трудно за читателя да се досети кое авторът нарича Панаир на суетата - какво е, ако не това, всяко едно общество, в което хитрият използва слабостите на другите, за да си извлече възможно най-голяма полза за себе си; добрият е глупав, а лошият - умен; приятелят изоставя приятеля си, когато той е слязъл едно стъпало по-ниско в обществената йерархия; честният е смешен; тщеславието на глупака е величествено…

Именно това общество ще щурмува дребничката зеленоока героиня на Текери. Тя повдига завесата на благоприличието и нахлува в Панаира на суетата. Твърде различна от Пип на Дикенс, който се надява да се издигне с помощта на благодетел, Беки трябва да разчита само на своите способности, които все пак не са малки - тя е надарена с талант, помагащ й да се държи дори и в непривична обстановка така, сякаш се е родила в нея. Но най-ценното й качество е нейната артистичност и способност да се адаптира към всеки, който й е от полза, за да го покори след това с очарованието си.

Композицията на „Панаир на суетата” е твърде близка до композицията на пикаресковия роман. Авторът проследява приключенията на своята героиня, която, излизайки от лицея за млади девойки на мис Пинкъртън, започва „пътешествие” нагоре по обществената стълбица, за да се изкачи възможно най-високо и да влезе в Бъкингамския дворец, където ще бъде представена на краля. В центъра на романа са съдбите на Беки и Амелия - два антипода във всяко едно отношение. Образът на Амелия се побира в рамките на шаблона за положителен герой, но Текеревата ирония прави от нейните качества недостатъци, за да блесне още по-отчетливо образът на антигероя - пълната с недостатъци, но пленителна Беки Шарп.

„Ако това е роман без герой, той може поне да се похвали с героиня” - отбелязва авторът. И макар че в Беки няма нищо героично, тя печели симпатиите на читателя по много деликатен начин. Нейното очарование е като загадъчната усмивка на Мона Лиза - толкова е трудно да се определи то, защото немалко от чертите на характера й съвсем не са положителни: тя мами не само богатите, но и бедните; поведението й е твърде далеч от представите на обществото за приличие - дори нещо повече, понякога държанието й е скандализиращо; нейното отношение към сина й трудно може да бъде наречено майчинско; с презрение тя се отнася към „простичките удоволствия” на обикновените хора… Но защо въпреки това Беки очарова читателя?

За харизмата й допринасят нейните гъвкав ум и изобретателност, енергичност и темперамент. Но причината е и другаде. В героинята има много от Сореловата дързост на плебея. Разликата е само в начина, по който се изразява тази дързост - Стендаловият герой открито показва своя бунт срещу системата, а Текеревата героиня - прикрито, което й помага да проникне във висшите сфери на обществените върхове - крупната буржоазия, аристокрацията, кралския двор. С издигането й нейната плебейска дързост ни най-малко не намалява, а напротив - многократно се увеличава, кара я да мами дори такива хитри интриганти като лорд Стейн. А егоизмът на Беки е по-скоро самозащитна реакция на личността пред създаваните й препятствия.

Пътят на Беки Шарп към и през върховете е белязан с много битки, които й носят и блестящи победи, и срамни поражения.

Ролята на въведение в характера и амбициите на героинята играе разказът, съвсем конспективен, за живота й в лицея на мис Пинкъртън, където тя е била бедна стипендиантка, взета по милост и затова използвана от старата директорка като учителка по френски език. Самотата я научава да се преструва, а униженията и обидите пораждат завистта и злобата към хората с по-високо обществено положение от нейното. „Аз не съм ангел” - с твърдо убеждение и непривична искреност казва за себе си героинята, но причината за това е, че самият живот я е направил такава.

Текери е на мнение, че жаждата за издигане излиза извън рамките на индивидуалните желания - социалният стимул за разгаряне на амбициите е животът в оскъдица, който дава на Беки преждевременната зрелост и сила да се противопостави на несправедливостта, в която е поставена. Има известно сходство между нея и героя на Фийлдинг Том Джоунс - и двамата трябва сами да се борят за щастието си, но Беки е много по-дръзка и по-бойка. За нея е ясно, че сама няма да стигне далеч по пътя към върховете и затова острият ум бързо й посочва, че й е нужен съпруг с положение или съпруг с богатство.

С тази цел тя започва първата битка с обществото: в семейство Седли героинята насочва вниманието си към Джоз Седли, пред когото играе ролята на „свенлива кошута”. Със забележително сатирично майсторство Текери показва ухажването на Джоз от страна на Беки: неговият съвсем непривлекателен външен вид я „накарва” да прошепне на сестра му така, че той да я чуе: „Много е хубав”. Този и други подобни епизоди са цяла школа за ухажване/лицемерие. С голяма ловкост Беки прикотква Джоз, но по независещи от нея причини целта й не успява да се реализира. Първата битка - с буржоазията, завършва с поражение, но Беки не е много разстроена, защото пътят й я води нагоре в обществената йерархия - става възпитателка в аристократичното семейство Кроли, където бързо очарова всички. С много непринуденост и тънка, типично Текерева ирония, са описани интригите на Беки, които накрая се увенчават с известен успех: женитбата й за капитан Родън Кроли. Победоносният й щурм минава през най-бляскавите салони на европейските столици, за да завърши накрая със спечелване на знатните роднини на съпруга й.

Беки във всяко едно отношение е авантюристка, която живее, мами, използва, плаче, когато не й се плаче, но трябва да го прави. Признаването от брата на нейния съпруг не може да я накара да се откаже от авантюристичния живот, който води, въпреки че положението й в обществото е вече затвърдено. Това е така не само заради липсата на постоянен доход, а и заради характера на Беки, твърде много склонен към встрастяване в Играта и неспособност да се откъсне от нея. Героинята не може да приеме нормите на висшето общество - те сковават нейната дързост и жар, нейния темперамент. Тя не може да стане студена и високомерна светска дама, защото е замесена от друго тесто - тестото на обикновените хора. Затова и крахът й, на пръв поглед случаен, е закономерен: висшето общество не може да я приеме такава, каквато е, а и тя също не може да го приеме такова, каквото е то, и да се нагоди към него.

В края на романа Беки пада от върха, а другата героиня - Амелия, е щастлива - нещо, което напомня Дикенсовата победа на доброто над злото, но това е илюзорно, в него има твърде много ирония. Защото желанията на Амелия - те дори не могат да се нарекат амбиции - са ограничени: сполука в семейния живот и толкова, а оттам и щастието й е ограничено, докато Беки е взела много от живота, къпала се е с наслада в необятните му води.

Текери се дистанцира от своята героиня, но на една фамилиарна дистанция, защото в много епизоди в романа той пряко изказва своята симпатия към нея, което всъщност не му пречи и някъде да й се присмее.

Авторът на „Панаир на суетата” живее по времето на Балзак и Стендал, но в неговото произведение няма мотива за изгубените илюзии. Не защото обстановката в Англия е по-различна от тази във Франция, причината по-скоро е в характера на героинята - тя е прекалено хитра, за да изгуби нещо, при това някакви си илюзии. Но в края на краищата и Беки има една илюзия. Тази илюзия е нейната амбиция да заеме високо положение в обществото, като се нагоди към него - нещо, което за нея се оказва невъзможно, заради темперамента й, нетърпящ никакви ограничения.

—————————–

1. Приемам популярната у нас транскрипция на името на писателя, както няколкократно е издаван на български с романа „Панаир на суетата” (1969, 1976, 1985, 2008). Б. а.