ХУДОЖНИКЪТ И ВЯТЪРЪТ

Костадин Пампов

електронна книга

По мотиви на поета Атанас Далчев

1

Преди много години определили поезията му като „предметен реализъм”.
Навярно са имали основание за това.
Важното тук е друго и един литературен критик го написа.
Поетът наистина често „говори” за предмети, но така, че се отива отвъд тях.
Убедително в този смисъл е стихотворението му „Художникът и вятърът”.
Художникът искал да нарисува вятъра и все нещо друго рисувал.
Отлитащи от дърво листа, проблясваща трева в ливада, бягащи облаци по небето.
Нещо невидимо се „показва” посредством видими неща.
С помощта им поетът ни „отвежда” в един друг свят.
Където си дават среща „Красивото” и „Доброто”.

2

Пътувал с влак по руските простори.
На някаква гара видял прегръщащи се младеж и девойка, загубило се дете, което плачело и тръгващ нанякъде велосипедист.
Влакът потеглил, а него му станало тъжно.
Вероятно никога нямало да узнае три неща.
Ще продължи ли любовта между двамата млади, ще намери ли детето родителите си, ще стигне ли велосипедистът, за където е тръгнал?
Разбирал, че с всички тези хора се е разминал „навеки”.
А може би поначало човек минава през света като чужденец?
Подобна мисъл има и при Паскал.
Според френския философ човек е чужденец в безкрайния свят, защото не намира смисъл в него.
Поетът обаче упорито го търсил.
Чрез Словото.
По повод видяното на далечната гара написал стихотворение.
Със заглавие „Нейде в Русия”.

3

Детските си години в Солун свързвал с едно поверие.
По-скоро с нежеланието си да го приеме.
Минавал често край някакви казарми.
Там имало дървета, върху клоните на които кацали кукувици.
За тях възрастните говорели, че предсказват бъдещето.
Него обаче гласовете на кукувиците го плашели.
Запушвал ушите си и бягал някъде далече.
Не искал да знае какво му предстои.
При много хора по-късно наблюдавал друго.
Те жадували да знаят какво ги очаква.
Това любопитство му било чуждо.
Искал да чете книгата на своя живот ден след ден.
Приемал, че ако би могъл да „раздере завесата на дните си”, ще види и края.
Човек живеел с надежда, ако не виждал идващото време.
На пръв поглед тези мисли са парадоксални, но са в съответствие с определена логика.
С тази, която изразил поетът в стихотворението си „Кукувица”.

4

Всичко остарявало.
Отивали в забрава дни и нощи.
Само камъкът оставал един и същ.
Нямал той слабата плът на човека.
Чужди му били жаждата и раждането.
Не го измъчвала съвестта.
Изключено било той да греши.
Може би за това в древността, хората от камък ваяли боговете си.
Камъкът бил мъртъв и поради това свят.
На живото се отреждало да бъде в грях.
Всичко това го „има” в стихотворение на поета под заглавие „Камък”.
Съдържанието му „подсеща” за един древногръцки мит.
След потопа единствените оцелели били Девкалион и Пира.
Зевс им заповядал да съберат камъни и да започнат да ги хвърлят през главите си.
Не трябвало да се обръщат назад.
От камъните, които хвърлял Девкалион, се появили мъже, а от тези на Пира - жени.
Ако се доверим на този мит, то хората са произлезли от камък.
Преди да бъдат нещо живо, са били мъртви камъни.
В този смисъл са били и свети.
Струва ми се, че няма основание този, който ще възрази на това свързване на мита с казаното от поета.
Основание има един друг поет, който написа книга под надслов „Навътре в камъка”.
„Навътре в човека” ни въвежда тази книга.

5

Косите му побелели.
От книгите, мъките и старостта.
А могло да бъде иначе.
Ако не се бил разминал със зова на любовта.
Ако бил избрал например да бъде неизвестен обущар.
Тогава би се връщал вечер уморен при своите деца и жена.
Би сънувал през нощта отворените врати на рая.
Мисля си, че думите на поета тук са в отговор на посланието на Апостол Павел.
Там се казва, че всяко знание да имаш, ако любов нямаш, нищо не си.
Поетът е знаел много.
За това при него понякога е идвало съмнението.
Спомнял си е навярно първото блаженство от т.нар. „Планинска проповед” на Иисус.
Богочовекът там е категоричен, че „блажени са бедните духом”.
Несъмнено е било за поета, че познанието е „грехопадение”.
Той обаче е разбирал и нещо друго.
Състоянието на невинност, на незнание, не е за хората.
„Раят” не е място, където те могат да останат.
Трябва да вървят по пътя на знанието, но да чуват и гласа на любовта.
Тогава биха живели в съгласие със себе си.
„Нищий духом” е творба, която може да има и този „прочит”.

6

Душата проклинала съдбата си.
Злорадо осмивала тялото, което било затвор за нея.
В определен миг тя отивала в слънчевия „свят на идеите”, а тялото оставяла в този.
От нейна страна това било израз на неблагодарност.
По този начин поетът „прочел” Платон.
Не му допаднала тази гледна точка и „потърсил” друга.
„Открил” я при Епикур.
Душата дължала своята мощ на пренебрегваното от нея тяло.
Без помощта на тялото тя би се превърнала в къща без прозорци.
Би останала винаги затворена в себе си.
Душата наистина „властвала” в света, но чрез сетивата на тялото.
Тази „полемика” между Платон и Епикур се „съдържа” в стихотворение на поета.
Заглавието му е „Метафизически сонет”.
Това стихотворение е добър пример за ренесансово мислене.
„Важното” при него е разбирането за човека като единство на тяло и душа.
Тази всъщност е „позицията” и на поета.

7

Гледал през прозореца и не виждал къщите и пътя.
Само бяла сребърна гора, прeз която вървели неговите брат и сестра.
Те цяла седмица вече търсили вълшебната птица.
Само студенината на гората ги обгръщала.
Едва на седмия ден видeли птицата със златните пера.
В същия миг сребъpните дървета се разтопили.
Вече виждал къщите и пътя.
Тази „приказка” е от стихотворението „Прозорец”.
То е символично за творчеството на поета.
Искал той да има винаги „прозорец”, през който да вижда.
Че неговите брат и сестра са намерили вълшебната птица.
И тя ги съпровожда.
Имат откъде да тръгват и къде да се връщат.

8

Родил се в древен град, който никога не е бил в границите на неговата родина.
През годините чувал, че тя за всеки човек е там, където му е добре.
Не приемал тази стара максима.
Обичал родината си само за това, че е негова.
Чувствал се българин не заради нейната слава, а защото не могъл да забрави хиляди ослепени мъже в една средновековна война.
Виждал разбира се, че някои търсят в родината само власт и бързи почести.
Не това били нещата, които търсил той.
Ако имало нещо, което го свързвало с родината, това било страданието.
То правело неговата и нейната съдба една и съща.
Това ни „уверява” поетът в стихотворението си „Към родината”.
Случвало ми се е да си „послужа” в разговор с неговите „доводи”.
Веднага са ми казвали, че тe не са израз на модерно мислене.
Може би някога да били валидни.
Но не и сега.
Отговарям, че стихотворението е написано почти в наши дни.
Поетът е бил в зряла възраст и е имал достатъчно време да се разочарова от всичко.
Всеки, който прочете творбата му, ще се убеди, че е шедьовър.
Това не би се получило, ако той не е бил искрен.

9

Искал да не е „…никога изгрявал, оня жарък и задушен ден!”
Мъчила го жажда.
Навел се над ручей, за да я утоли.
Ликът му бил понесен от бързата вода и сега е „кой го знай къде…”
„Ручей” е името на творбата, в която поетът е „описал” това свое душевно състояние.
Има го при всеки човек.
Светът е примамлив и жаждата ни да го опознаем е неутолима.
В този си стремеж губим себе си и не знаем „кои сме?”
Но си поставяме този въпрос и това е добро начало.

10

Събуждал се рано и си спомнял това, което е сънувал през нощта.
После излизал тихо и тръгвал по улиците на града.
Интересно му било да чете на глас имената на фирмите или да гледа течащата по трамвайните релси дъждовна вода.
Понякога в душата му звънвали думи и той ги подреждал в стихове.
Тогава не забелязвал витрините и дори смеещите му се момичета.
Вечер се връщал уморен у дома, но вечерята му била „…сладка… и меко - твърдото легло”.
Имал светеща над него лампа и друга върху стъклата на прозореца.
Искал добре да вижда сънищата си и за това си лягал с очила.
Поетът е бил много млад, когато е публикувал стихотворението си „Младост”.
Въпреки това то е изпълнено с носталгия по младостта.
Но не внушава песимизъм.
Съдържа мъдра тъга.
Като всяко голямо изкуство.

11

„Над старото тържище ален бе залезът като домат.”
Бедният хамалин отново чакал зеленооката жена.
Веднъж пренесъл тежкия й товар и тя с усмивка му благодарила.
Достатъчно, за да бъде влюбен.
Ако тя му станела невеста, цял живот би я носил на ръце.
Ще се връща вечер с нея у дома.
И дори гвоздеите по обущата му ще греят като звезди.
„Сънувал” бедният хамалин, а здрачът триел грубите черти от лицето му.
Това накратко е „съдържанието” на стихотворение на поета, чието заглавие е „Любов”.
Преди време бях чел някъде, че да бъдеш необичан, е малък неуспех.
Да не си обичал обаче, било нещастие.
Мисля си, че хамалинът от „разказаната” тук творба е бил щастлив.

12

Тъжно било завръщането му в бащината къща.
Тя изглеждала безутешна и боядисана в цветовете на есента.
Минали много години от деня, в който тръгнал на път.
Сега се връщал у дома и дърветата с „разперени ръце го посрещали”.
През техните клони поетът „виждал” бащиния си дом „… като спомен от минали дни”.
Тази „картина” е от стихотворението му „Есенно завръщане”.
„Предупреждава” ни, че завръщането е по-трудната част от пътя на човека.
Тогава той разбира, че мястото, откъдето е тръгнал, е само„…някакъв спомен далечен”.
Заради който си струва да тръгне отново.

13

Питал се кой случай там го е изпратил?
Нямало ни едно дърво и денят бил два пъти по-кратък.
Гарата наблизо димяла като угаснало огнище.
Влаковете идвали и заминавали.
Релсите звучали като струни и се чувствал все на път.
От всички страни на двора виждал прозорци, но нямало по тях никога деца или жени.
Веднъж рано паднал мрак и заръмял дъжд.
Спрял сляп юноша и от цигулката му се разнесла старинна песен.
По прозорците се появили плачещи жени.
Слизали долу при слепия и оставяли пари.
Поетът вече се питал, защо дните минават покрай нас, а ние все не заживяваме истински?
Тази „история” е от негово стихотворение под заглавие „44, Avenue du Мaine”.
„Припомня” ни за страданието на другите.
Което приемаме като упрек към нас.
Защото ни връща към въпроса за смисъла.
А отговорът е труден.

14

Черни били стрехите от желязо и улиците от асфалт.
Искал поне веднъж да завали бял като ангел сняг.
Макар да знаел, че ще го „стъпчат стражарите и проститутките”.
И ще го „почерни димът на комините и гарите”.
Сигурен бил поетът, че „Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца”.
И прави опит да ни „убеди” със стихотворението си „Сняг”, че светът би могъл да бъде „бял”.
Ако душите ни са „бели”.
Като на деца.

15

Според библейския „разказ” човекът бил сътворен от кал.
Днес обаче светът е от желязо.
Това му идвало на ум, спомняйки си нещо, което му случило преди време.
Бил някъде в чужбина.
Влязал в заведение и си поръчал кафе.
Като се опитвал да се прикрие, келнерът взел недопита чаша от съседна маса, долял я и му я сервирал.
Поетът толкова се шокирал, че нямал сили да вдигне скандал или да си тръгне веднага.
Постоял известно време безмълвен и едва тогава си тръгнал.
Убедил се още веднъж, че този свят е труден за добрия човек.
Често не му остава друго, освен мълчаливо да свива ръце в юмруци.
Да учи „на зло беззлобното сърце”.
Така постъпил в конкретния случай и той.
Но сътворил и стихотворение.
В което има много горчивина и поражда тъжен размисъл.
„Човек бе сътворен от кал” е заглавието му.

16

Прозорците и вратите били винаги затворени.
На вратата имало надпис, който съобщавал, че стопанинът е заминал за Америка.
Знаел, че това е той.
Че никога не е заминавал и никога не се е връщал.
За и откъдето и да било.
Живеел сам в къщата и единствени гости му били годините.
Прочел всички книги и много пъти пропътувал пътищата на спомена.
В живота му нямало събития или поне една любов.
За да не бъде все самотен, гледал прашните портрети по стените.
Струвало му се, че измислица е неговото съществуване.
Че „тук” са само стъпките му, а той е „някъде” другаде.
Понякога погледът му спирал върху надписа на вратата: „Стопанинът замина за Америка”.
Това го„връщало” към Самотата.
С помощта на която „тръгвал” по пътя към себе си…
Бихме могли и по този начин да „запомним” думите на поета от стихотворението му „Повест”.

17

Дъждът бил едва забележим.
Но поетът му се радвал.
Защото могъл да спре за кратко и да наблюдава света.
Хората протягали ръце, за да се убедят, че наистина вали.
Притичвали под дърветата, за да бъдат на сухо.
Наблизо бил спрял автомобил.
В огледалото му се появявали и отминавали хора и коли.
Когато потеглил, оставил пространство, недокоснато от дъжда.
Хрумнало му на поета, че някои минувачи биха могли да опитат там да се подслонят.
Бързо ще разберат, че това е поредната им илюзия.
Но ще продължат да търсят места, които са запазени от дъжда.
Където да спрат.
За да „открият” отново света и се върнат към бляновете си.
Навярно тези „неща” ни „доверява” поетът с миниатюрата си „Дъжд”.

18

Сякаш сънувал.
Вървял по мост, който видял за първи път преди много време.
Не знаел дали все още за минаването по него се плаща.
От двете страни на моста били закотвени параходчета.
Високият отсрещен бряг подпирал прихлупеното зимно небе.
Чували се гласове на пасажери, във водата плавали дъски, лимони и слама.
Над водата летели чайки, приличащи на едри топки сняг.
Имал чувството, че след дълго отсъствие се връща у дома.
От вълните на морето израствал бряг, който „идвал” към него.
Всъщност към него се „приближавало” детството му.
Или по скоро той „пътувал” към най-хубавите мигове в живота си.
Душата му се изпълвала с радостно очакване за „Нещо”.
Което до този миг било само негов спомен.
Това е „основното” в една от прозаичните творби на поета.
„Мостът” е нейното заглавие.

19

Като дете живеел на улица, където имало фенер.
Той бил повреден и светел само когато играещи деца неволно го допирали.
Вече възрастен, неведнъж се убеждавал, че неговият ум прилича на фенера от детските му години.
„Припламва” понякога, впечатлен от едно или друго, но бързо „угасва”, ако му се „натрапва” определена задача.
Разбирал, че са много тези, на които това не допада.
Но се харесва на други, които „гледат” на света, като на чудо.
Което „припламва” и „угасва”.
Нашият ум прави същото, за да му съответства.
Тези „неща” се „съдържат” в бележка на поета.
В древна Гърция така говорел Хераклит.
Според него светът бил един вечно възпламеняващ се и угасващ огън.

20

Често си мислел, че бъдещето не го отдалечава, а приближава към миналото.
Всяко движение напред било и движение назад.
Убеждавал се в това, когато се движел към един или друг планински връх.
Колкото по-високо стигал, толкова по-ясно се виждал пътят, който бил изминал.
Същото било и при дърветата.
Колкото по-високо се издигали, толкова по-дълбоко корените им отивали в земята.
Тези примери го „мотивирали” да мисли, че в живота има неведоми „неща”.
Хората могат да проникват в миналото, ако напредват в бъдещето.
А настоящето е само условна граница между тях.
Защото времената са свързани помежду си.
Поетът приел, че „Едно двойно движение” е „точното” име на тези негови размисли.

21

Пътувал някъде в чужбина.
От прозорците на влака виждал по покривите на къщите инициалите на тези, които ги обитават.
„Помислил” си, че по този начин те навярно дават знак на някого.
На щъркелите например, когато им носят деца.
Поетът има основания.
Да „мисли” по този начин.
Защото животът е тайнство.
Понякога на хората им се струва, че това, което правят, е знак за някой друг.
И много им се иска този „някой” да не бърка инициалите им.

22

В една далечна утрин се събудил с чувството, че в стаята му има много светлина.
Предположил, че тя идва от снега, който продължавал да вали навън.
Погледнал от прозореца към улицата и тя му се сторила преобразена.
Дърветата били в бяло и само тук-там имало предмети в черно.
Толкова било тихо, че могъл да чуе стъпките на врабчетата.
И разговорът на влюбените от предишната вечер.
„Виждал” дъхът на майката да каца като гълъб върху ръчичките на детето й, за да ги стопли.
А стрехите на къщите му приличали на разтворени книги.
Върху които няма нищо написано.
А той би написал.
Защото светът се е родил отново…
„Първи сняг” е „импресия” на поета, от която се „излъчва” светлина.
„Идваща” не само от белия сняг.

23

Автомобилът преминал с голяма скорост край него.
Изплашен, той едва успял да се качи на тротоара.
Тръгнал в случайно избрана посока.
Не чувал какво му говорят хората, но усещал почти физически погледите им върху гърба си.
През целия ден не могъл да се освободи от мисълта, че се е разминал със смъртта.
Няколко дни по-късно написал разказ за това, което преживял.
От него ставало ясно, че не е видял прелетялата на „косъм” от него кола.
Но ужасът на идващата насреща му жена се предал и на него.
Това се „чете” в миниатюра на поета, на която той сложил заглавие „Опитът на писателя”.
„Убеждава” ни, че писателят живее с „неща” в себе си, които от други е приел.

24

Двамата си говорели на улицата.
Казал на приятеля си да почака, за да му донесе търсена от него книга.
Тръгнал към дома си, но всичко му било непознато.
Спирал хората и питал за улицата, на която живеел.
Те му отговаряли, че за първи път чуват за такава улица.
Разбрал, че е попаднал в град, където не е бил и го обхванала непоносима самота.
Тя всъщност го събудила от лошия сън.
„Би могло да бъде и действителност”- си казал поетът и неговата нова творба, вече имала заглавие.
„Съдържанието” й „събужда” в нас думи на Шекспир.
Той бил сигурен, че „Ние сме от същата материя, от която са изтъкани нашите сънища и краткият ни живот е обграден от съня”.
За Калдерон пък няма съмнение, че „Животът е сън”.
Но може би най-близо до истината е Шопенхауер.
Според него животът е лист, а сънят и будното състояние са двете му страни.

25

Животът на човека е като престой в чужд град.
В определен ден той пристига на „гарата” и всичко е за него ново.
Тръгва по „улиците” на града, но му е трудно.
По-късно започва да се ориентира, но бързо идва друго време.
В което тръгва отново на път.
Връща се на „гарата” и вижда „неща”, които вече е позабравил.
Но има чувството, че ги е виждал.
Че всичко се повтаря.
В един безкраен кръговрат.
По същество поетът това наблюдавал.

26

Поетът гледал през прозореца падащите снежинки.
Виждал ги като рибки, плуващи зад стъклото на аквариум.
Неочаквано една от тях се „приближила” до прозореца, „погледнала” в стаята и се „върнала” при другите.
Така „мисли” и един японски физик.
Според него снежинките били писма, изпратени ни от небето.
Идват до нас, за да ни „съобщят нещо”.
Подобно „виждане” за природата имали хората през Средните векове.
За тях тя била символ.
Символ е гръцка дума и означава предмет, пречупен на две части.
Когато човек има едната част, тя му „напомня” за другата.
По същия начин природата „дава знак” на хората за това, което е във и над нея.
Във и над тях.
Иначе те нe биха могли да „прочетат” писмата, изпратени им от небето.
Става дума за снежинките на поета.
И тези на японския физик.
А може би и за нещо друго.

27

Нямал съмнение, че изкуството, трябва и в най-големия злодей да „намери” поне една човешка черта.
Нещо, което да го свързва с хората.
В този смисъл „пример” била Шекспировата пиеса „Хамлет”.
Клавдий, чичото на Хамлет, убива баща му, за да вземе престола му.
Жени се за майка му - кралица Гертруда - и замисля убийството на самия Хамлет.
Хамлет имал възможност да сложи край на тези злодейства, като убие чичо си, виждайки го веднъж как бил коленичил и се молел.
Позната на поета го убеждавала, че Хамлет не убива Клавдий в този момент, защото е намерил добър повод да не действа.
А не защото вярва, че ако тогава го убие, то чичо му ще спаси душата си.
Психологически погледнато, в това обяснение може би имало „истина”.
Той обаче не искал да я приеме.
За него мотивите на Хамлет били други.
Сигурен бил, че когато чичо му се молел, Хамлет виждал в него човека.
А той искал да убие злодея.
Поетът бил убеден, че е така.
Защото вярвал в една древна максима за изкуството.
Според която то не само „показва” живота, какъвто е, но и какъвто трябва да бъде.

28

Падащият от дървото лист бил съпровождан от сянката си.
Когато листът се „съединявал” със земята, сянката изчезвала.
Много пъти поетът виждал това в природата.
„Картината” на падащия лист обаче е „разказ” и за други „неща”.
Най-вече за живота на всеки човек.
Сянката му го съпровожда винаги.
Но той би могъл да не бъде сянка.
Когато е избрал да бъде себе си.
Макар, че и тогава животът му ще бъде „игра” между него и сянката му.

29

Изпитвал благодарност към своя първи редактор.
Не за стихотворенията, които му е публикувал.
А за тези, които не му е публикувал.
Сигурен бил, че един автор си личи не само по това, което е отпечатил.
А и по това, което не си позволява да отпечати.
Нямал слаби творби.
И „давал” повод да го „критикуват”.
За това, че не „показвал” лошите си работи.
Отговарял им, че „хитростта” му е по-голяма.
Пишел само добрите си.

30

Ресторантът се намирал в края на града.
Посетителите му привечер могли да наблюдават залеза на слънцето.
По това време една след друга светвали електрическите лампи.
Светлината давала на хората чувството, че денят не си е отишъл безвъзвратно.
Че той продължава.
Някъде далече се чували сирени на влакове.
И подсилвали впечатлението, че денят и нощта не са съвсем различни.
А две страни на нещо по-голямо.
Ако хората имат способността да го усетят.
А преди това - да го сътворят.

31

Преди много години учил в чужбина.
Пътувал дотам с кораб.
Корабът минавал край красив град.
Гледал го с възхита от борда и му се искало поне веднъж да го посети.
Това обаче не се случило.
Доста по-късно имал служебно пътуване до града.
В деня, когато пристигнал, завалял пороен дъжд.
Дни наред стоял в хотелската си стая и гледал стичащата се по прозорците вода.
Разбирал, че и този път няма да може да разгледа „жадувания” град.
Подобни случаи обикновено се тълкуват като някакви знаци на съдбата.
Че тя предопределя едно или друго в живота ни.
А може би само така ни се струва?
Посетили сме много градове и места.
За някои от тях дори сме забравили, че сме били.
Но „помним” горчивината от това, че сме искали да бъдем някъде, а не е станало.
Защото в нас винаги има копнеж да бъдем не там, където сме сега.
Трудно ни е да приемем, че очакването на нещо, е повече от това нещо.

32

Веднъж гледал пиеса, в която героите водели диалог помежду си, но и със самите себе си.
Зрителите научавали не само какво казват, но и какво мислят.
Това, разбира се, не било нещо ново.
Имало го още в класическата драматургия.
И там героите говорели и на себе си.
В пиесата, за която става дума, драматургът искал да изрази определени „разминавания”.
Такива, каквито ги е „намерил” в живота.
Между думи и мисли, между привидност и действителност.
Според поета това било постигнато.
Но вътрешното напрежение на диалога не било високо.
Защото Словото придобивало сила не само с това, което казва, но и с това, което премълчава.
Предполагало думи и мълчания…
В Словото на поета определено е така.
Думите и мълчанията са по местата си и взаимно се пораждат.
Съдържат въпроси, но и отговори…