Георги Митринов

ПРЕДИСЛОВИЕ

Петково е едно от малкото села в Смолянско, населено със смесено еднородно българско население от двете конфесионални групи, християни и мюсюлмани, още от времето на помюсюлманчванията в краището. Според една статистика от 1876 г., в селото е имало 250 къщи на християни, 30 на българи мохамедани и 10 на цигани (Попконстантинов 1970: 68). И въпреки че е разположено, наред със съседното изцяло християнско с. Карлуково (дн. Славеино), в по-отдалечения източен район на някогашната Ахъчелебийска каза и е оградено от всякъде с български мохамедански села, с изключение на с. Давидково, в което живеели и малко християни, неговото патриотично настроено българско християнско население е оцеляло като такова през дългите векове на османско владичество. То се е включвало активно в борбата за църковна и политическа независимост през тоя период. Изчерпателни данни за това се откриват в селищната монография „Село Петково” (Ташев 1966), която за разлика от някои други истории на родопски села, е ценен извор за научни работници и краеведи.
В историята на всяко родопско селище има ярки събития и личности, които оформят неговия облик. Петково, без да е нарочено от краеведи и историци за център на революционната борба, нито за център на борбата за самостоятелна българска църква и училище през Възраждането в Среднородопието, дава съществен принос в тия борби за отстояване на българщината. То дава на Родопите първия голям родоповед - Христо Попконстантинов (1858-1899), публикувал стойностни етнографски и исторически материали, главно за Среднородопието и за Чепино (Попконстантинов 1970: 26-32). Несъмнено трябва да се спомене пътеписа му „От Витоша до Родопа” - пътни бележки от 1883 г., печатани в сп. „Труд” (Велико Търново, 1888, 1890), както и историческото четиво „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Пловдив, 1884), в които проличава писателската му дарба. Наред с многобройните, главно песенни фолклорни материали от Родопите, на страниците на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” (СбНУ) големият родоповед публикува част от текстовете на създадения от баща му, ведно с негови ученици, Петковски дамаскин, който в по-голямата си част е препис от Устовския дамаскин. Писменият паметник е от средата на ХIХ в. и езикът му е диалектен, по говора на родното на преписвача, Петково. В него са включени подробни бележки за характерните особености на говорите в Ахъчелебийско (дн. Смолянско), което го прави актуален и днес (Попконстантинов 1889: 133-156; 269-284). Именитият петковец се явява и първият биограф на легендарния капитан Петко войвода, с когото са и лични приятели (Попконстантинов 1885). За тоя голям наш родоповед е писано много и той несъмнено се явява един от най-значимите представители на родопската интелигенция от края на ХIХ в.
Петковец е и единственият родопчанин, участник в четата на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа - Никола Савов. Сведенията за него са оскъдни. Никой не е успял да опише пътя му от родното Петково до Влашко, където като хъш се включва в четата на двамата известни български войводи. За голямо съжаление историографката на четата Зина Маркова отбелязва в списъка на четниците Никола Савов с пояснение, че е 28-годишен и е от Смолянско! (Маркова 1967: 137). Буди недоумение фактът, че в едно преработено и допълнено издание на изследването, появило се след близо 30 години, ст.н.с. I ст. д-р Зина Маркова споменава четника Никола Савов под № 77 (в списъка на Панайот Хитов той е под № 43), като 28-годишен и родом от Смолян! (Маркова 1990: 170). Явно изследователката не се е потрудила за тоя 30-годишен период да научи нещо повече за четника от Смолянско в Регионалния исторически музей и в Държавния архив на гр. Смолян, както и от публикуваната преди първото издание на книгата й селищна монография за с. Петково (Ташев 1966: 217). Според Г.
Ташев фамилното име на четника е Славов, докато във всички публикувани материали за четата е изписано име Савов, дори в изследването на Захари Стоянов „Четите в България” под № 43 (Стоянов 1980: 231). По данни на петковския историограф, Никола Славов е от Узунската махала, от рода на Узун Славчо. Къщата на семейството му била до параклиса „Св. Атанас”. Никола бил абаджия и работел с братята си в Гюмюрджина. Бил с буен нрав и свободолюбив. Към 1864 г. през Пловдив се отправил за Влашко, където се свързал с българските емигранти и после постъпил в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Покойният петковец Иван Гирджилов, живущ в гр. Кърджали, в разговор, проведен в края на 80-те години на ХХ в., сподели, че в началото на 20-те години на века, при посещение на група петковски занаятчии в Ямболско, всички били поканени на гости в къщата на заселил се и замогнал се впоследствие в гр. Ямбол петковец. След даденото угощение калфите и чираците били отпратени, а пред майсторите, в разговор „на кафьо” домакинът разказал за житието и кончината на петковския четник. Но поради строгата йерархия, царяща в занаятчийските групи тогава, интересните сведения не стигнали до знанието на калфите и чираците, за което стрико Ваньо съжаляваше. Жалко, че в едно среднородопско село с историографски традиции е била пропусната възможността да се съберат повече сведения за потеклото и за житейския път на юначния петковец.

ГЕРОИНЯТА ЗЛАТА

На около 1 км западно от с. Петково, по пътя за с. Славеино, в местността Ремавата вода, където има и чешма, петковци са поставили паметна плоча с надпис: „На това място на 28 август, 1790 година, през време на турското робство е загинала Злата Зенгин Милкова от село Петково, за да запази честта на своя народ”. Преди разширяването на пътя паметникът на юначната мома бе на около 500 м по-нагоре, по пътя, близо до местността Локите. Спомням си неделните утрини, в които баба ми Злата ни водеше със сестра ми на гости при нейните сестри и наши лели в Петково. Движехме се пеш и когато стигнехме до паметника, по прекия път от Славеино, тя ни разказваше преданието за мома Злата и за нейното геройство. Спомням си с какво страхопочитание минавахме покрай паметника. Помня и общите чествания, в които се включваха учениците от училищата на Петково и Славеино. Двете групи се събираха при паметника, където се отбелязваше някоя паметна дата в българската история, свързана с борбите за национално освобождение.
В центъра на с. Петково е издигнат още един паметник на мома Злата - чешма с барелеф, изобразяващ паднала на колене родопчанка. Встрани е изписан текст, част от народна песен, посветена на подвига й:

„Злата е турчин загалил
…
Юнак си била дощерко,
Че си вярата не даде
И мило име болгарско”

Инициатор за издигането на тоя паметник е историописецът на с. Петково д-р Георги Ташев, който сформира инициативен комитет на петковското землячество в гр. Пловдив, събрал нужните парични средства, за осъществяване на родолюбивата идея.
Откриването на чешмата паметник става на 12.07.1981 г. (Дафовски 1998: 66).
Но най-големият паметник на юначната мома Злата петковци са издигнали в сърцата си, като така са обезсмъртили подвига й. Споменът за нейния подвиг е бил съхранен в тежките времена на османско владичество, чрез естествения отдушник на българина - фолклорът. До нас са достигнали различни варианти на народната песен за мома Злата, а и на преданието за нея, които са се разпространили и в други среднородопски села, дори и в по-отдалечени райони на българската етническа територия. Самият факт, че песента е с такова голямо териториално разпространение в Среднородопието и в съседните райони, главно в Беломорието, говори за патриотичния заряд, който носи тя. Именно той е оказвал силно въздействие върху българското християнско население, в стремежа му да оцелее като такова през дългите години на османското владичество, когато е било подложено на всякакви гонения и тормоз от страна на фанатизирани мюсюлмани, били те турци или българи.
Историческите данни за мома Злата са оскъдни, но в сравнение с тия за четника Никола Савов (Славов) от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, са доста повече, предвид на това, че нейните съселяни съвременници са били свидетели на подвига й.
Пръв петковският учител Георги Бойчев в една своя статия, наред с песента за мома Злата, публикува и кратки сведения за събитието, залегнало в основата й (Бойчев 1933: 3-4). Според него в местността Елата, между селата Петково и Старо село (дн. с. Малка Арда), на християнския празник Света Неделя бил провеждан голям събор с курбан, на който се събирало населението от двете села. От тоя събор била похитена мома Злата, която била от петковския род Джизарлиевци. След тая злощастна случка традицията по провеждане на събора била прекратена. Според автора песента била създадена преди около 100 години.
Трийсетина години по-късно автор с име Димо Ив. Шопов в статия, посветена на с. Петково, пише: „Незабравим ще остане подвигът на красивата мома Злата Зенгин Милкова, която за да запази своята чест и да не се потурчи, пробожда моминското си сърце на 28.08.1790 г. в м. Лъките. Там сега петковчани са й издигнали паметник. За нея народът е сътворил и хубава народна песен: Злату льо мъри хубава, зенгин Милкува дощеро…” (Шопов 1955: 2). Тук за пръв и единствен път е изписана точната дата на гибелта на мома Злата, но без авторът да посочва изворите, от които е черпил сведенията.
Скоро след това се появява и публикация на младия тогава фолклорист Николай Кауфман, в която той описвайки своя експедиция по поречието на р. Малка Арда, в Среднородопието, публикува вариант на песента за храбрата петковка с кратка бележка: „Наближихме с. Петково. На около 1 км от селото патриотичните петковци са издигнали хубав паметник на героичната тяхна съселянка Злата Милкова, самоубила се към края на 19 век, за да спаси честта си на жена и българка. Сега - след 9.09.1944 г. народът й издигна паметник, а преди десетина години, същият е възпял Злата в песен, която никога няма да забрави” (Кауфман 1955: 2-3). Недоброто проучване в случая изиграва лоша шега на бъдещия известен фолклорист, според когото самоубийството на мома Злата е извършено в края на XIX в., а петковци са създали песента за нея веднага след установяване на комунистическата власт в България, сякаш до тогава не са могли да пеят или не са могли да оценят подвига й. Освен това от бащиното име на героинята е бил премахнат белегът за „чорбаджийския” й произход, като от Зенгин Милкова то се е превърнало в Милкова. Може да се предположи, че някой журналист от тогавашното регионално издание в. „Родопска правда” е обработил „творчески” текста, предаден за публикуване от Николай Кауфман, навярно за да го направи по-актуален, според своите разбирания. Все пак в по-сетнешно академично издание на сборник с родопски народни песни, един от авторите на който е Николай Кауфман, под текста на песента за Злата Зенгин Милкова е отбелязано: „Песента описва истинска случка, станала в с. Петково през 1790 г.” (Кауфман 1970: 43).
В бр. 26 от 1959 г. на в. „Родопски устрем”, в рубрика „Родопско народно творчество” е публикувана песента за Злата Зенгин Милкова, наред с кратки исторически данни за подвига й (РУ 1959: 2). От тия бележки научаваме, че отвличането на красивата петковска мома е станало в м. Елата, между Петково и Славеино, където се провеждал събор през юли, „на празника на св. Неделя”. Събитието било станало преди около 200 години. Споменава се, че героинята Злата, чието бащино име тук е Милкова (както в обяснителния текст на Николай Кауфман), била от петковския род Джизарлиевци. Споменава се още, че родопското население е увековечило подвига на мома Злата в множество предания и легенди, както и в пятата до ден днешен „Златина песен”. За съжаление текстът е без посочен автор. Но в него се откриват някои несъответствия. На първо място това е посоченото грешно местонахождение на м. Елата, между Петково и Славеино! Както обяснява Георги Бойчев, местността се намира между Петково и Старо село (дн. с. Малка Арда). Името на насилника друговерец в песента Юсеин Мехрем Агоолу е променено в пояснителния текст на Юсеин Агоолу.
Историографът на Петково Георги Ташев приема, че мома Злата е била отвлечена от параклиса „Св. Богородица” в местността Елата, между Петково и Старо село, където населението на двете села празнувало християнския празник до преди 180 години. Похитителят й, някакъв турчин, я откарал в посока на махала Орловица, като по пътя тя се самоубила. Георги Ташев дава и кратки сведения за семейството й. Майка й била от род Пеювци, а баща й - от рода на Гого Илчовски, който бил абаджия. Наричали го „гьозун Милчо”, заради повреденото око, а по-късно и „зенгин Милчо”, макар че не бил богат (Ташев 1966: 215-216). Той цитира петковката Злата Стоянова Димковска, починала през 1951 г. на 96 години, според която гробът на мома Злата бил в местността Елата, в нивата на Колю Ивановски, където личал още надгробният камък. Историографът отбелязва, че: „Изнесеното за Злата от П. Родопски в „Родопска правда”, 1955 г., бр. 73, не се покрива с данните от неговите проучвания”. Тук неточно е цитирана библиографията, тъй като вестникът няма бр. 73. Но ако приемем, че става въпрос за бр. 9, то тогава се оказва, че името Димо Ив. Шопов е псевдоним на петковеца Петър Родопски.
Фолклористът Атанас Райчев в бележки към песен № 169 от издадения негов сборник с народни песни от Средните Родопи пише: „Песни № 168 и 169 са възникнали във връзка със събитие, споменът за което продължава да живее в песните и преданията на Средните Родопи. Преди повече от 200 години от хорото на събора на Св. Неделя (20 юли), провеждан в местността между селата Петково и Славеино, Смолянско, турчинът Юсеин отвлякъл прочутата хубавица Злата, дъщеря на Зенгин Милко от с. Петково. По пътя тя измамва похитителя да й даде ножа си и се пробожда” (Райчев 1973: 162). Тук фолклористът допуска грешка, като посочва друго място на провеждане на събора, от който е открадната мома Злата. Освен това без да цитира източници, от които е добил сведения, самоволно определя, че събитието се е случило преди повече от 200 години, което не е отбелязано от нито един петковски краевед.
В своето капитално изследване „Бит и култура на родопските българи”, посветено на Родопската област, етнографът Анастас Примовски споменава в частта за с. Петково за юначната петковска мома. Той се позовава на д-р Ташев за мястото, откъдето е била похитена - местността Елата, между Петково и Старо село (дн. Малка Арда), на празника Св. Богородица (Примовски 1973:215). Етнографът пише за мома Злата, че според Марин Славов тя била от днешния род Джизарлийци, а според д-р Ташев от рода Пеювци. Добавя, че баща й бил от рода на Гого Илчовски, абаджия. В случая Примовски неправилно се е позовал на статия на петковеца Марин Славов, в която има данни за заселването на с. Петково, но не и за мома Злата (Славов 1937: 2-3, 5-6), вместо на статията на Георги Бойчев, в която са публикувани въпросните данни (Бойчев 1933: 3-4).
Трябва да се спомене и за данните, дадени от народния певец Тодор В. Ташев, роден през 1908 г. в с. Петково, но преселил се със семейството си през 1914 г. в с. Давидково, Смолянско. Според него баща му, Васил Ташев Узунски бил внук на някой си Узун Славчо. Брат на тоя дядо бил Зенгин Велко, както е назован Златиният баща в песента, изпята от народния певец. Самата героиня е спомената като Злата Зенгин Велкова. Според Тодор Ташев мома Злата се падала четвърта или пета братовчедка на неговите предци и била от Узунската махала на с. Петково, разположена в източния край на селото, при изхода за с. Малка Арда (БНБ 1994: 752). Можем само да съжаляваме, че събиращият данните фолклорист не е разпитал по-подробно народния певец, но и така е видно, че в разказа му са допуснати някои неточности и се откриват доста различия, в сравнение с другите публикувани данни за мома Злата.
Съставителите на сборника „Български народни балади” в бележки към песента за мома Злата, изпята от Тодор Ташев, дават кратки данни за историческото събитие, като се позовават на публикуваното от Анастас Примовски и повтарят неговите грешки. Така от бележките научаваме, че песента е свързана с предание за действителна случка от преди 200 години, случила се „На събора на Света Неделя (20 юли), който ставал между селата Славеино и Петково, Смолянско”. Там турчинът Юсеин Агоолу грабнал от хорото прочутата петковска хубавица Злата Зенгин Милкова, която по пътя успяла да се самоубие (БНБ 1994: 765). Интересното в случая е, че народният певец Тодор Ташев, родом от с. Петково, който според създателите на сборника с народни балади е известен певец в района, водил неделни хора в Петково и Славеино, а също съставил списък с първите стихове на 125 народни песни, които знаел (с. 903). Но пък съобщава данни за случката с мома Злата, които не съвпадат с другите публикувани сведения за нея. Може да се предположи, че умишлено народният певец се е опитал да покаже родство с героинята Злата, което би било чест за всеки петковец.
А големият репертоар, включващ 125 песни, който имал Тодор Ташев, е повод за гордост на петковци, още повече че селото има традиции в това отношение. В глава „Дунанма” на книгата си „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” големият родоповед Христо Попконстантинов пише за тогавашния петковски певец Станчо Куртюски, 30-годишен неграмотен калайджия, който знаел около 700 „български песни от разни места” и с особена изкусност пеел песните си. Авторът споделя:
„Отнапред никой не обръщаше внимание на песните му, но отпосле с жалното си пеене омая всички присъстващи дотолкоз, щото всички неволно млъкнаха и го слушаха със симпатични погледи, като че всички съчувстваха на сърдечните му болки.
Станчо следваше да пее. Главата му се димяше и от вдлъбнатите му очи сълзи капяха. Всичко около него занемя, като че сам остана. Това бе за чудо, това би било мъчно и за най-изкусния поет и декламатор” (Попконстантинов 1970: 182). Подобни данни се откриват и в селищната монография за Петково, в която пише, че: „Мнозина знаят по 50-100 и повече песни… Голям брой песни са заслушвани от Ковня Хр. Шукярска, известна с пеенето и със знаенето си на много песни… Друга голяма бройка песни, над 170, ми бяха предоставени от Донка Ив. Маркова, 48 г., живуща в Пловдив. Запомнила ги и записала от нейната баба Руса Сивкова, шивачка на грижове, която шиела и пеела…” (Ташев 1966: 123).
Обяснителните бележки, включени в сборника „Български народни балади”, се откриват и в друг фолклорен сборник - „Българска народна поезия и проза”, добавени към публикувано народно предание за подвига на мома Злата от с. Петково (БНПП 1983: 487). Дори там е отбелязано, че събитието, залегнало в основата на преданието, се е случило преди повече от 200 години. Споменато е името на жената, разказала преданието - петковката Йордана Ангелова Караманолева, 59-годишна, живееща в с. Момчиловци, Смолянско. Записът е направен през 1965 г. Вероятно кратките данни за случката и участниците в нея са взети от друг писмен източник, тъй като се откриват сходства в текстовете. Според тия данни, на събора Света Неделя (20 юли) турчинът Юсеин Агоолу грабнал от хорото дъщерята на Зенгин Милко от Петково, но по пътя Злата се самоубила. Споменато е, че за нейния подвиг са създадени и народни песни в Средните Родопи (с.55).
Важно е да се отбележи, че в нито една публикация на родоповеда Христо Попконстантинов, посветена на родното му село Петково, нито в запазени материали от личния му архив се откриват данни за мома Злата. Но пък песента, посветена на нейния подвиг, е записана от него в личните му дневници, а също е публикувана, наред с други народни песни от с. Петково. Дори в пътеписа „От Витоша до Родопа”, в частта, в която е описано пътуването му от Карлуково (дн. Славеино) до Петково, той споменава за семеен имот в местността Лъките, където според повечето краеведи, писали за мома Злата, тя се самоубива, без да спомене нито ред за такова събитие. Едва ли родоповедът би пропуснал да отбележи такова паметно събитие, като се има предвид с какви подробности описва пътуването си. А ето и самия откъс: „От Чуката надолу пътят малко помалко се свида, догдето при нашата ливада на Лъките слиза дори до реката, там гдето един дол отляво граничи със землищата на селата Петково и Карлуково. От дола нататък пътят постоянно се издига, минуваме през Киряковата чешма, залепена о една скала, та че щом дойдем Голяма барчина, виждаме горната махала на нашето село. Щом залезахме още в землището на Петково до нашите Лъки, познаваше се, че Петково запада от ден на ден” (Попконстантинов 1970: 388). На друго място в същия пътепис родоповедът нарича споменатата чешма Койчуската чешма. Това е в частта, описваща пътуването му от Петково към Пашмакли (дн. гр. Смолян): „Въз долината на Малка Арда, по пътя от Петково за Карлуково стигнахме на Голяма барчина, отгдето се отправя последен поглед към селото, кога се излиза от него… Оттам нататък, през Койчуската чешма, прилепена на една скала, стигнахме на Лъките. Нашата ливада, редена и вардена от стрика Гергя, случайно косяха…” (с. 402).
Важно е да се припомни, че непосредствено над местността Лъките, под пътя за с. Славеино бе издигнат първият паметник на мома Злата, а сегашният паметник е точно до Киряковата или Койчуската чешма, назовавана днес Ремавата вода.
Твърде вероятно е родоповедът да не е споменал нищо за подвига на мома Злата, защото самоубийството й не се е случило на това място. В такъв случай трябва да се приеме за по-правдоподобно твърдението на Георги Ташев, според което тя е отвлечена по посока на махала Орловица и по пътя натам се самоубива. Важно е да се отбележи, че от всички, писали за подвига на мома Злата, единствен Георги Ташев посочва източника, от който е черпил сведения.
За съжаление, сега, в началото на ХХI в. е твърде късно да се търсят нови данни от възрастни петковци, още повече че носителите на народната памет от старото поколение вече не са между нас. Но може да се уточнят данните за местонахождението на гроба на юначната петковка. Сведенията в селищната монография на Георги Ташев са доста изчерпателни и дават една основа за бъдещи проучвания. Сред петковци битува мнението, че мома Злата се е самоубила в местността Локите. Приживе 90-годишният Ташо Дервишев, който в края на ХХ в. бе един от най-възрастните петковци, споделяше, че мома Злата е била от Сабрутюската махала и че е била отвлечена от хорото в местността Елата, а се е самоубила „дену нашине Локи, дену кюприяна на Карлкуву”, т.е. в местността Локите. Казваше, че е научил тия сведения от калеко му Петър Христев Кральчюски - дюлгерин. Името на похитителя друговерец, според него, било Мехремкинен Юсенаа, т.е. Юсен на Мехремка, навярно негова майка.
Видно е, че и в тоя разказ има нови елементи, несрещащи се в предишните. И навярно ако се запитат други възрастни днес петковци, ще изникнат още нови данни. Логично възниква въпросът защо се открива такова разнообразие в описанието на една знаменателна случка от историята на с. Петково? От една страна това може да се обясни с голямата отдалеченост във времето от разигралото се събитие. Възможно е и обяснение, че силният патриотичен заряд в основата на случката е бил пример за поколения петковски християни през вековете на османското владичество, как трябва да се отстоява народностна принадлежност и вяра.
Всеки петковец се е стремял да покаже своята съпричастност към подвига на мома Злата. Дори е налице стремеж да се представи юначната мома като близка по родство или съседство. Все пак трябва да се отбележи, че данните за историческата личност мома Злата от с. Петково са оскъдни. Но в случая разполагаме с безценни документи, каквито са вариантите на народната песен за нея, запазени и до днес.

ПЕСЕНТА ЗА МОМА ЗЛАТА

Интересът ми към песента за петковската мома Злата възникна в началото на 80-те години на ХХ в., във връзка с изготвяне на пълна библиография на всички етнографски материали от Родопите, публикувани в периодиката или като самостоятелни издания, в които се открива диалектна лексика. По-голямата част от тези етнографски материали се оказаха народни песни и в тях аз открих свои находки. Една от тях бе песента за мома Злата от Петково, създадена по действителен случай, за да увековечи подвига на една млада българка християнка, дала живота си, за да опази вярата си и народностната си принадлежност. Постепенно броят на откритите варианти на песента се увеличаваше, а и ареалът на разпространението им се разширяваше, за да обхване Среднородопието, Западна Тракия (Ксантийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко), както и Хасковско. Разбира се, такова количество фолклорен материал предполага едно сериозно професионално фолклористично изследване. В случая авторът като диалектолог и родоповед, т.е. като не тесен специалист, се ограничава предимно в разглеждане текстовата част на песента в различните й варианти. Прави се опит да се очертаят по-пълно границите на разпространението й в Родопите и в съседните етнографски райони от българското землище, някои от които днес са в територии на други държави, като са напълно обезбългарени, макар според съставителите на един фолклорен сборник „фабулата, известна в песенна и прозаична версия… е исторически и географски локализирана, свързана с предание за действителна случка от преди 200 години” (БНБ 1994: 765).
Немалкото количество събран песенен фолклорен материал от Родопите предполага започване на изследвания, свързани с разпространението на отделни мотиви в родопския фолклор, дори на отделни песни. Материалът, посветен на песента за мома Злата е един опит в тая насока.
Част от вариантите на песента са определени като балади и са включени от съставителите в сборник с български народни балади (БНБ 1994). Като цяло текстовете на песента и на вариантите й, въпреки че са наситени с драматизъм, не притежават друга основна характерна особеност на народната балада - фантастичните елементи. И въпреки че, както отбелязва известният фолклорист Петър Динеков в предговора към сборника с балади: „Разграничаването на историческата балада от историческата песен също представя методологическа трудност. Двете жанрови групи имат общи белези” (БНБ 1994: 32), в случая се приема, че става въпрос за историческа народна песен, като някои нейни варианти притежават баладични елементи и могат да се определят като исторически балади.
Наред с вариантите на песента за мома Злата от с. Петково, тук са разгледани в отделни случаи и други родопски песни с главна героиня мома Злата, която, обаче, не успява да устои на опитите за потурчване и се примирява със съдбата си да стане мюсюлманка. Споменават се и народни песни, възникнали по действителен случай, с опити за потурчване на мома с името Злата, които са повлияни текстово от петковската песен.
Поради голямото количество варианти на песента за мома Злата, те ще бъдат разгледани в три групи: варианти, разпространени в с. Петково, Смолянско; варианти, разпространени в Среднородопието; варианти, разпространени в Западна Тракия и Хасковско. Вариантите са разгледани и според това дали са същински или несъщински. В случая авторът като неспециалист фолклорист приема за същински варианти тия, в които е запазена класическата сюжетна линия, включваща всички основни елементи на разказаната случка, от подканата към мома Злата да отиде на хорото, до самоубийството й с нож, поискан от похитителя, за да си разреже тя ябълка. Втори важен белег за разграничаване на същинските варианти е наличието на характерни антропоними: личното и бащиното име на главната героиня, както и името на похитителя й друговерец. Допуска се в отделни случаи сюжетът да е по-различен, но антропонимите да са като тия в класическите варианти на песента. В отделни варианти се откриват не срещани в останалите песенни текстове селищни имена и др., които съществуват в описания район около с. Петково.