НЕПОВТОРИМИЯТ МЪДРЕЦ
За първи път видях писателя Николай Хайтов още през детските си години в родното ми село Добралък, съседно на Хайтовото село Яврово. Хайтов прескачаше през лятото до Добралък, където обичаше да отсяда у калеко ми Александър Панайотов, на когото посвети есето “Добралъжкият летописец”.
В книгата “Шумки от габър” той включи и есетата: “Душа за душа”, “Добра лъка”, “Радю и двете баби”, “Колеги” - всичките свързани с Добралък. По действителни случки , разказани му от Александър Панайотов, писателя Николай Хайтов написа и разказите - “Гола съвест” и “Букова глава” от сборника “Диви разкази”, донесъл му заслужена национална и световна слава.
Хайтов идваше в къщи и при дядо ми - свещеник Христо Попдимитров. В монографията си “Село Яврово” той написа: “Благодарение усърдието на свещеник Христо Попдимитров станаха известни три оригинални турски документа, отнасящи се до добралъжката мера. Единият от тях, тъй наречения “Добралъжки ферман”…”
Освен родното Яврово село Добралък е едно от местата, където големият български писател черпи творческо вдъхновение. За съкровените си преживявания там Хайтов споделя в своя “Дневник”:
“Като отида в Добралък и видя старотията на къщите, влажните деретини като ме лъхнат и нагазя в калта, като видя брадясалите като четници добралъжени ранява ме тая дива гледка.Като се махна вродения оптимизъм и неуморимото ми въображение заливат тая рана и видяното започва да придобива идеални краски, да се превръща в романтика, да става интересно, да вълнува и да пали…”
Истинското ми запознанство с Николай Хайтов стана на една творческа среща на писателя със студенти от Великотърновския университет, през пролетта на 1971 година. Първите думи на Хайтов пред нас бяха:
“Трудно е да се наречеш писател, след като в българската литература е имало имена като Вазов, Йовков и Елин Пелин…”
Мисля си колко трудно ще бъде на младите творци да понесат на плещите си тази отговорност, след като в нашата литература има вече и един Николай Хайтов.
След срещата в Търново изчаках Николай Хайтов насаме, подадох в ръцете му клонче от разлистен габър, което отчупих от търновската “Света гора”. Представих се, че съм от Добралък и следвам българска филология в старопрестолния град. Казах му, че съм го виждал в моето село. Хайтов стисна дружелюбно ръката ми и рече:
- Радвам се, че срещнах земляк, който обича литературата.
Събрах смелост и споделих, че съм написал вече и първия си разказ, който излезе във вестник “Родопски устрем”.
В типичния си стил и с онази неповторима Хайтова усмивка, той ме поощри:
- Иване, знай, че писането е трудна работа. Работи, не се отчайвай и дай Боже да сполучиш!
След това добави:
- Ако напишеш нещо ново, изпрати го до списание “Родопи”.
И до сега е жива в паметта ми една от срещите с Николай Хайтов през лятото на 1976 година във вилата му в родното Яврово. Поводът беше монографията, която пишеше Борис Панайотов за село Добралък. Търсехме Хайтовата благословия и помощ за издаването й.
Хайтов, облечен със зелен лесовъдски клин и по пуловер ни посрещна в двора на вилата си.
Аз работех вече като учител в Добралък. Току що се бях дипломирал и с младежка самоувереност побързах да му кажа:
- Само “Диви разкази” да бяхте написали Ви стигат, за да останете завинаги в българската литература.
Бях силно впечатлен от наскоро прочетената драма на Рачо Стоянов “Майстори” и ни в клин, ни в ръкав, добавих:
- И Рачо Стоянов само с „Майстори” е останал в литературата ни.
Хайтов изслуша моите литературни оценки, хитро се усмихна и каза:
- На всеки писател му трябва по един локомотив, който да тегли останалите вагони…
После сериозно добави:
- Ако бръкнем в големия хамбар на дядо Вазов, макар че е написал над 20 тома, ще извадим три ценни неща - на първо място “Чичовци”, след това “Немили - недраги” и “Епопея на забравените”. При Елин Пелин - “Под манастирската лоза”, при Йовков “Старопланински легенди”.
Често си спомням тези спонтанно изречени думи на писателя. В тях виждам Хайтовия “литературен кантар” - оригинално мерило за истинските и непреходни ценности в българската литературна класика.
