Панко Анчев

Сергей Есенин е един от най-великите поети на Русия. Той може да бъде поставян наравно по значение и сила на таланта с поетите на ХІХ и ХХ век - негови предходници и учители, като Пушкин, Лермонтов, Фет, Брюсов, Блок и др. Но Есенин е много по-различен от всички - дори и от своите съвременници. Това не е обикновена класификация, която се дава на талантлив поет - щом е талантлив, значи е различен, своеобразен и неповторим. Различието на Есенин е “концептуално”, в типа общество и личност, които той изразява и изобразява.

Русия е уникална страна с непознат в друга европейска държава модел на развитие. Но и тя в крайна сметка се подчинява на общия ход на историческия процес. И тя преминава през познатите стадии, преживява възходите и паденията, които европейските народи - всеки по своему - преживяват по-рано или по-късно от Русия. Затова колкото и предпазливо да трябва да говорим за общоикономическите и политическите закономерности в “руския път”, а и за естетическите в руската литература, не бива да се увличаме и да пропускаме именно “общото”, “европейското” в историята на Русия, на нейната социална система и художествена практика.

Казвам това и го отнасям към епохата на Сергей Есенин. Есенин е може би най-болезнената рожба на дълбоката криза в руското общество, родено от окончателния разпад на монархо-деспотичната полуфеодална система. Гражданското общество в Русия се формира като индивидуалистично; то е лишено от градивна идея и съществува единствено с мисълта за пари, богатства и печалби. Неговата стратегическа амбиция е не да запази и подсили могъществото на Руската империя, а да облагодетелства колкото се може по-бързо новото търговско-еснафско съсловие.

Русия губи опорите си, които винаги й е давало Православието, защото новата система е враждебна и на вярата, и на църквата, и на народа. Разрушава се моралът; променят се представите за добро и зло, за красиво и грозно. Традиционните форми на бита и общуването между хората представата да се зачитат. Ползата и интересът са вече най-важните ценности и идеали в руското буржоазно общество. Съсловните различия не произвеждат привилегии, но равните права не пораждат благородство и хармония у хората.

Успява не по-способният, по-умният и по-нравственият, а по-силният, по-изобретателният и по-жестокият. Уж всички са вече равни и са им осигурени еднакви възможности, но напред все пак излиза оня, който няма задръжки, нравствени скрупули, морал и страх от Бога. Това вече поражда обърканост и ужас, несигурност и непригодност към новите условия. Щом простакът от улицата, който дори не се мие, а камо ли да чете и слуша музика, вече е силният на деня и той раздава справедливост, значи е настъпило грозно и тежко време. И времето наистина е грозно и тежко.

Достоевски пръв изрази духа на новото индивидуалистично буржоазно общество. Цялата руска литература след Достоевски е литература на разложението, предчувствието за крах и неувереността в бъдещето. Това е особен период в руската литература, който продължава доста дълго - почти до първата четвърт на ХХ век. Основното чувство в нея (най-вече в поезията, но и в прозата също ) е тревогата, мъката, самотата. Светът се руши, а човекът е безкрайно самотен, все по-жесток, тъжен и разколебан. Липсва опора, надежда и идеал. Егоизмът на обществото поражда завист, омраза и неразрешими конфликти.

Последното десетилетие на ХІХ и първото на ХХ век сякаш най-остро извеждат новите особености на руската литература. Тя вече е изцяло продукт на буржоазния човек и изразява обществено-граждански, а не народни, проблеми и настроения. Друг е нейният дух и същност. Гражданинът, а не поданикът, е главният и основния й герой. И понеже в това общество има различни съсловия, тенденции, идейни обединения, литературата, въпреки че принадлежи на цялата нация, а не на отделните съставки на обществото, изразява в различни периоди различни типове общество и личност. Вътре в нея движението вече е по-бързо и противоречиво. Самият литературен процес протича в два такта.

Единият изразява духа на колективистичното общество, а другият -на индивидуалистичното. В Русия буржоазното време започва с индивидуалистично общество. В България - с колективистично. Разликата между двете е значителна и съществена, основаваща се на начина на организация и функциониране, на отношенията между отделните личности. От тук идват и различните проблеми които литературата разработва и изразява.

Сергей Есенин навлиза в руската литература, когато тя е литература на индивидуалистичното общество - и то в неговата последна степен на разруха. Разпадът е пълен и е довел до всеобщ хаос и покруса. По-нататък е само гражданската война, която ще доведе до самоизтребление. Есенин е най-яркият художествен израз на тази степен на разпада. При него всичко е разделено, разложено, освободено от предишното съдържание. За да влезеш в общността на хората, за да те забележат и те обгърнат с внимание, трябва да ги скандализираш и провокираш.

Самата представа за нормалност е изродена и затова хората не обръщат внимание на неразличаващите се. Човекът е изоставен и сам. Животът е натоварен с предразсъдъци и условности и е невъзможно да бъдеш такъв, какъвто си. Лудост е обхванала света и ако не си луд или поне различен, не можеш да живееш и да се приспособяваш. Героят на Есенин често повтаря, че е поет.

Но той не иска да каже, че е възвишен, произлязъл от светлината и служещ на друга действителност, а само че е различен. Поетът е почти синоним на хулиган, мошеник или крадец. Той не служи на музи; не се е затворил в кула от слонова кост; не е дори горд самотник, презрял (въпреки нежеланието си) тълпата и отдал се единствено на вдъхновението. Поетът е човек, комуто понякога е позволено да се държи свободно, скандално и провокативно. Поет е някаква особена парола за позволеност и агресивност:

И похабничал я и скандалил
Для того, чтобы ярче гореть.

Званието “поет” е легитимация на “прокълнатост” и извънсоциалност. В този смисъл Есенин е и декадент, но със силно социално чувство. За него реалността не е отвлечена; той живее в нея, потънал в калта и смрадта й. Но тя не му причинява болка и тъга; по-скоро го ожесточава и тласка към съкровените места на детството. Родното село, майката, любимите сестри, спомените от миналото са единствените опори на този несретник. Дори и революцията за него е само още една житейска ситуация, в която може да се изяви и да обърне вниманието върху себе си. Извън природата и най-близките роднини героят на Есенин не притежава друго упование.

Когато говорим за природата у Есенин, би трябвало да държим сметка за неговото усещане с кожата на всичко онова, което излъчва селският бит.Пейзажът не е гледка, която героят вижда и й се възхищава, а среда, живот, див и естествен свят. Първичните инстинкти често се подчертават, за да се противопоставят на изкуствената изящност на “градските” поети. Това също е форма на скандализиране и оварваряване на поезията и е много важна особеност на духа на обществото, чийто изразител е Есенин. Природата “се привнася” в цивилизования бит, за да се покаже неговата безжизненост и непродуктивност.

Не романтичен е поривът да се възхвалява селото и неговата красота, а социален. То е различното, непоквареното, но не и по-доброто. Лошо и грозно е в града, защото лошо и грозно е навсякъде и винаги. Но поне в природния пейзаж има естествена хармония и закономерност, която липсва в живота на обществото. Да си селянин е същото, каквото е да си поет. Ти си видял повече отколкото са видели гражданите - значи можеш да ги презираш и скандализираш заради тяхната изкуственост и префърцуненост.

Сриването на цялата нравствена система променя и отношението към родината. У Есенин го няма онова тържествено и ритуално преклонение пред родината и нейната святост, каквото виждаме в цялата руска поезия до него. Не казвам, че той не обича отечеството си, но това е като обичта на детето към майката - без условности и прокламации и съвсем спонтанно.

В нея липсва патетиката, а съдбовността а в кръвната връзка, в единната плът и общата душа. Ето, така просто и човешки Есенин споделя своята обич към Русия. Но и в тази обич има нещо трагично. Защото истинската Русия е в спомените му; дървените селски къщи, оборите, бедните хора са някъде далече и живеят сякаш извън истинския живот. Истинска е само разрухата, пиянството, скандалите и размириците.

Отечеството, родният дом, Русия, руското поле, природата са остатъците от едно огромно мироздание, което е рухнало под напора на могъщи сатанински сили. Руините навяват печал, мъка, страдание и освобождават човека от задръжки и съображения. Какво остава тогава? Единствено смъртта. И дори не смъртта, а умирането.

Умирането е просто един печален край на разпиления живот и нищо повече. То е изчезване от живота, изгубване на силите, на сладостите, а не пренасяне в друг свят и представяне пред Господа. Героят очаква този край и смирено, и предизвикателно, и гневно. Той усеща непрестанните загуби, но не иска да ги оправдае и опрости. Умирането му е другият начин да противоречи и издевателства над салонното поведение.

Според мене Сергей Есенин може да бъде истински разбран и оценен единствено като изразител на определен тип общество (индивидуалистично!), основано на дисхармонията, бруталността, невъзможното общуване и страха от бъдещето. В този смисъл той е социален поет, а не романтичен певец на руската природа и руското село. В неговата поезия звучи обърканият и хрипкав глас на Русия от началото на ХХ век.

Именно чрез Есенин можем да разчетем големите социални и политически конфликти и да осмислим по новому кои са причините на руските революция и дали тези революции изпълниха своите исторически мисии. Литературата е най-достоверният свидетел и най-почтеният летописец на своето време. Ако четем поезията на Есенин като свидетел и летописец на епохата, ще осъзнаем по-лесно мащаба на неговия гений…