Иван Джебаров

Не знам анекдот ли е, или поличба, но някъде в близкото бъдеще, група туристи кръжали с вертолет над днешната ни родина. Разглеждали голи без дървета планини, затлачени реки, обезлюдели селища… Попитали екскурзовода защо тази земя е обявена за резерват, а той отговорил:
- За да се напомня как не бива да се управлява една държава!

По логиката на „гледам и не вярвам на ушите си”, дори вроденият ми оптимизъм не реагира бурно пред подобна перспектива. Наистина, светът отдавна знае,че политиката не търпи на трона си интелигентните личности, а издига полуинтилигентните и тия след тях, но пък чак такова ярко потвърждение на правилото от страна на нашите политици, е малко прекалено. Съжителството между управленческа импотентност на едните и робско послушание на другите, оформят облика на оня резерват, за който се говори в анекдота, или поличбата.

За съжаление, ако се върнем назад във времето, ще открием как небеизвестният Атанас Буров ни дава пример за „нищо ново под българското слънце”. За едните пише: „Народът слуша само гласа на пастира… Народът се лута, чака някой да го поведе и да му каже „свободен си”… Ние сме държавата, в която всеки живее сам за себе си, държавата, в която журналистите следват само принципа на нагаждачеството, държавата, в която хората са стадо….”

И за другите: „Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България…”

Нервни от ежедневието си, сигурно веднага ще реагирате, че и днес е същото. Но не е! Най-вече в цитата за политиците.

Защото днес, по пътя на налаганата ни глобализация, е пагубно за държава, която се води от алчни и слепи пастири. Чиято най-голяма гордост е похвалата от някой си Чичо Сам, или от еврокомисар, отбил се да почине на нашето Черноморие. На практика продължава изсмукването на живителните сили на нацията ни. Тук нямам предвид единствено демографската криза, която е следствие от провежданата национална политика. Говоря за показателните думи на Големанов от едноимената пиеса на Ст. Л. Костов: „Народът ме е избрал да го управлявам и аз ще правя с него каквото си поискам.”

Така, преди всичко, нашата политическа класа показа, че каквито и глупости да сътвори, възмездие за нея няма да има. А възмездието, независимо каква форма ще приеме, винаги е било съставна част от народопсихологията. Лиши един народ от перспективата да получи възмездие за страданията си, прибави към това и липсата на обединяваща национална идея и ето ти Славейковото: „не народ, а мърша”.

В милата ни родина не са на почит дори привидните за една „бяла” държава морални правила в политиката. Където личността пада, или не се допуска до политическата сцена при наличието само на съмнение за определен негативизъм - било корупция, далавери, интриганство, петна в биографията и т.н.

Може би защото по тези правила аут у нас щяха да бъдат като се почне от министър-председателя ни, та се стигне до бившия вече кмет на Цар Калоян. Вместо това, става обратното. За да се покаже нагледно на народа, че богоизбраните възмездие не ги лови и напълно да се примири със съдбата си. Така за пореден път в парламента ни бъка от хора, пред които Остап Бендер е само бледа сянка.

Дори ни зарадваха с новината, че Делян Пеевски и Йордан Цонев внесли проектозакон за оздравяване на банковата ни система. След като така и не разбрахме къде отидоха парите на Корпоративна търговска банка. Сега чакам Бат Сали да внесе закон за тока, милионерите от социалната лява да обявят ден за почит към бедните, Миглена Кунева нещо свързано със секса в политиката и така нататък и така нататък…

Постепенно в народното съзнание се е оформило и се дооформя и друга една реалност - безнадежността за добра перспектива.

Освен всичко останало, тя се поддържа и от липсата на каквато и да е изградена национална стратегия /не знам друга европейска страна да няма такава/, която от своя страна стопира раждането на обединяваща национална кауза.

Няма ги, защото това са неща, които биха попречили на политици и държавници безогледно да крадат, лъжат и се продават на чужди интереси. Така Негово Величество Суверенът /мале, как звучи на фона на дереджето ни/ е оставен да чака на мизерната си заплата, натиска се на служебния стол да не го загуби и вика от страх или надежда за лична изгода „осанна” на всеки издигнал се по партиен цвят кретен.

Което крачка по крачка, но уверено, ни приближава до идването на оня вертолет с туристите, които…