Атанас Теодоров

Александър Миланов

Александър Миланов е роден на 10.10.1933 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Гимназия завършва в Ямбол, а руска филология - в СУ „Кл. Охридски” през 1957г. Дълги години е редактор в централни вестници и издателства. През март 1988 г. е съосновател на Русенския комитет, а през ноември - на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, по-късно и на Дружество „Родолюбец”. През 1991 г. е избран за председател на Съюза на преводачите в България, през 1995 - 96 г. е директор на фонд „13 века България.” Автор е на над 20 книги със сатирични стихове - „Анатема” (1959 г.), „Рай за грешници” (1967 г.), „Гостилница за гладни” (1981), „Преобличането на Илия” (1994), лирика - „Разговор след години” (1965), произведения за деца - „Приключенията на Пуйчо” (1967), „Весели злополуки” (1978), „Кришка-мишка” (1989) и др. Превеждал е Пушкин, Есенин, Петьофи, Гьоте, Хайне, негови стихотворения са излизали в десетки балкански и европейски страни. Почетен член е на Съюза на унгарските писатели. Умира на 06.05.2006 г. в София.

Пред него имам една вина, която нося вече почти трийсет години. Редакторката на културния отдел Невяна Кънчева в популярния тогава национален младежки вестник “Студентска трибуна” по своя инициатива и с мое съгласие отиде в Съюза на писателите да съгласува имената на юбиляри, които навършваха петдесетгодишнина през 1983 г. и ние мислехме да ги представим на читателите. Смятахме, че признанието от колегите им по перо дава по-точна професионална оценка. Днес никой не се интересува от мнението на събратята си, освен ако не става дума за някаква награда, а критиците, доколкото ги има, са обикновено клакьори, подставени лица на издателите.

Но тогава думата на утвърдените творци се чуваше в техните среди. Около тях възникваха групи и „лагери.” Без да сме наясно с личните им отношения, бръкнахме вместо в гърнето с меда в гърнето с лютия пипер. Слав Хр. Караславов зачеркнал в списъка ни името на Александър Миланов, понеже не бил член на съюза. Разбира се, корекцията на главния секретар на Съюза на писателите не ни задължаваше, но поставяше под въпрос неговото участие и на още няколко души.

Сашо Миланов външно не показа, че е обиден и никога не ми е припомнял случая, но аз си знаех, че съм го засегнал.

Не знам и причината за неприязънта им със Слав Хр. Караславов, но винаги най-пълно осведоменият в нашата компания Димитър Яръмов ми казваше:

- На Сашо му приписват кулашко минало от баща му. От наборите му той е един от малкото, неприети в Съюза.

(Този очерк беше завършен, когато случаят ме срещна в Ямбол със съученика на Александър Миланов от ямболската педагогическа гимназия Петър Калчев, родом от съседното на моето село Калчево. От разговора ни отделям само една реплика: “Сашо кулашки син?! Сашо идваше на училище с два различни крачола - бозав и черен!”)

Аз се отнасям и досега с еднакво уважение и към Александър Миланов, и към Слав Хр. Караславов. Двамата са връстници, в един период издават дебютните си книги, но вторият е от “Априлското поколение”, а първият не е. Александър Миланов не е сред превъзнасяните, но това не засенчва ярката му фигура в сатирата и лириката. Пренебрежението наофициалната критика го огорчаваше, но не съм го видял злобен и отмъстителен. Преди появата на Димитър Яръмов Сашо Миланов е първият наш земляк сред литературните среди в столицата с окуражаващо внимание към младите творци от родния край.

Кариерата на Александър Миланов вървеше встрани чак до средата на осемдесетте години, когато се създаде Съюзът на преводачите в България и Сашо му стана председател и за няколко години го превърна от невзрачен и безгласен профсъюз в уважавана институция.

Имах и друга, лична причина да съжалявам, че не уважихме юбилея на Сашо. В книгата си “Бояджишкият бунт” (1976 г.) той отбелязва, че в историческите публикации аз пръв наблягам на определението “бунт” за въстаническите действия през 1876 г. в село Бояджик , Ямболско, назовавани тогава от потушителите “бояджишката яма”, а от оцелелите жертви - “бояджишкото клане.” Александър Миланов взима за отправна точка моята позиция в статията ми през май, 1966 г. във в.”Студентска трибуна” по случай 90-годишнината от разгрома на Априлското въстание.

Думата “бунт” се срещаше в някои по-ранни публикации, но не беше се наложила в сянката на големите национални трагедии Батак и Перущица. Аз се рових в много ямболски вестници и брошури от края на 19 и началото на 20 в., но те описваха главно разгрома, а не подготовката за борба. По спомени и предания потомците на жертвите твърдо бяха убедени, че предците им не са тръгнали като овце на заколение.

Имаше и косвени факти за съществуването на местен революционен комитет - в селото са идвали ямболските революционери Стоян Дражев и Атанас Кратунов, имало е връзка и с Хаджи Димитър при пребиваванията му в Сливен. През април 1966 г. разговарях с много хора в Бояджик и повечето, главно учителят по история Гичо Вълков, бяха убедени, че водени от сина на поп Желязко Колю Попов бояджичани са оказали организирана съпротива срещу башибозушките тълпи от турци, татари, черкези и цигани, които няколко дни налитали за плячка, и ги отблъсквали до пристигането на редовна турска военна част. Надявали се на закрила, но вместо помощ изпратеният от Сливен Шевкет паша насочил топовете срещу църквата и къщите и пуснал низамите да грабят и убиват.

Александър Миланов е първият и единственият досега обстоен и обективен изследовател на най-великия и най-трагичния период от историята на село Бояджик. Встрани от вниманието на авторите преди него беше останало и възкръсването на селото от дъното на “бояджишката яма.” Връх на жизнената сила на бояджичани е нейния американски филиз, бащата на компютъра Джон Атанасов, чийто дядо Атанас Иванов Славов е пронизан от куршум с първородния си син в скута му, бащата на Джон Атанасов… Безсмъртието на българската кръв и на българския гений навсякъде по Земята…

Случаят ми поднесе второ литературно съприкосновение с Александър Миланов пак през осемдесет и трета година.

От издателство “Народна младеж” ме поканиха да съставя сборник за живота на българското студентство под заглавие “Докато сме млади.” Работата не ми отне много време. Получи се една прилична моментална снимка на студентския живот. Но все не ми достигаше нещо, докато не се сетих за невидимия вечен студент Трендафил Акациев, когото добре познавах от студентските си години по скицата-портрет на Георги Ведроденски. С поемането на главното редакторство на “Студентска трибуна” аз му отделих рубрика в хумористичната страница.

По литературни “предания” се помнеше, че Александър Миланов е един от родителите на митичния поет Трендафил Акациев, потомъка на Козма Прутков на българска почва. Преди него Марко Недялков е изрисуван в образа на Трендо. Десетина години след тях ние заварихме в Университета една легенда, въплътена в стенвестника “Трън”, в който всеки можеше да напише каквото си поиска, ако намери свободно място на картоните, залепени пред мензата.

Почти всички от нашата земляческа група сме авторствували в този стенлист. Борбата против западното влияние, както се казваше тогава, е любима тема на Трендо. Студентите в Софийския университет от 60-70-те години търсеха в неговите пародии и каламбури отдушник на обществените настроения. Трендафил Акациев с лекота заклеймяваше идеологическия противник:

“А ония на Запад
да лапат
лапад!”

Наивни студентски смешки! Но за коя година става дума? В края на седемдесетте години Трендафил Акациев все още беше полуапокрифен и полузабравен, изоставен от родителите си, които вече бяха в голямата литература. Само Александър Миланов не забравяше литературното си отроче.

Отпечатахме цяла кола в книгата. Без помощта на Сашо този факт нямаше да бъде документиран.

Животът ни срещаше почти всекидневно в “бермудския триъгълник,” особено когато Сашо Миланов превърна Съюза на преводачите в уютно и лично място за срещи не само на писателите и преводачите, но и на голяма част от софийската интелигенция. По-рядко се виждахме на родна почва, където според прочутата му епиграма ” В Ямбол виреят критици и дини.” За дините е сигурно, но мисля, че четата от видни ямболски критици и досега дължи на Александър Миланов заслуженото пълно и обективно признаване на приноса му в разширяването на ямболското присъствие в националната литература.

С не по-малко значение е и ролята му в публичното пространство, както сега се казва, като един от основателите и видните членове на Клуба за гласност и преустройство, а след промените - и за апостолската му родолюбива дейност. По негова покана при основаването му в края на 1990 г. се включих в дружеството “Родолюбец” и даже изпълнявах “мисии” по негова поръчка.

Изпращахме нашия вестник “Практична домакиня” до землячества на българите в чужбина, публикувахме десетки журналистически материали и литературни творби за и от нашите сънародници. Помня с каква радост отваряхме пликовете с детски рисунки от Бесарабия, Молдова, Украйна, които с помощта на Александър Миланов като шеф на фонда “13 века България” показахме на голяма изложба. Благодарение на Сашо можах да се запозная с мнозина талантливи българи от Молдова, Западните покрайнини, Банат, Албания.

Присъствал съм на доста срещи с писатели от българските общности на Балканите, организирани от Александър Миланов, но особено ме е впечатлила срещата с двама албански българи от областта Гора. Чувах старинния напевен език, разбирах много думи, а когато в къщи прочетох тънките книжки, разбрах и смисъла на необичайна българска поезия, дошла до нас след десет века чиста и ненакърнена от времето.

Александър Миланов е популяризирал и други български творци от чужбина. Това е много важно за една бъдеща история на българската литература върху творчеството на етническите българи зад граница. Няма съмнение, че в архива на Александър Миланов са скътани много ценни сведения, които чакат своя изследовател…

Добрият човек се разкрива с любовта си към децата. Не като директор на фонд “13 века България”, а като обичан детски писател, родител и дядо, Сашо ми помогна много да направим изложба с рисунки на стотици деца от цялата страна, до нашия вестник “Практична домакиня.” Продължихме на страниците на вестника с рисунки и фотографии от българчета зад граница.

Не ми е работа да анализирам детските книжки на Александър Миланов, но съм убеден, че със сладкодумния си език и приказен свят те ще допаднат и на днешните деца. Стига някой по-интелигентен издател да посегне към тях. Той не доживя да ги преиздава, не е имал възможност и да ги включи в тома си с “Избрано” от 2003 г. Няма да забравя тази “презентация” на последната книга на Александър Миланов приживе. Това беше в салона на известното столично читалище “Славян ска беседа”. Последната му книга ми е подарък от самия него…

Двадесетгодишният Александър Миланов влиза в литературата със сатиричната си книжка “Анатема” през 1959 г. Неговите връстници започват с псалмопения на априлската генерална линия на БКП, а той търси недъзи на новото общество, които вече не трябва да съществуват след превземането на властта от новия партиен вожд Тодор Живков.

Наистина темите му - ходатайството, бюрокрацията, бездушието са в духа на времето, но са далече от кухия патос на априлската линия. Не случайно не попада в авангарда на априлското поколение. “Пролетна опасност”, втората му книжка след четири години, издава вече умъдрелия сатирик, който е облякъл идеите си в одежди на баснословен животински персонаж, където слона, лъва, хамелеона изразяват алегорично авторовото отношение към реалността.

Сатиричният талант на Александър Миланов го зареждаше и със задължителния в детските книжки смях и остроумност. Оставеното от него в тази област не остарява. Но същото твърдение може да се отнесе и за преобладаващата част от останалото му творчество. Не случайно в издадените след промените четири-пет книги авторът е включил наред със злободневните и много свои стихотворения от седемдесетте- осемдесетте години, които сякаш са току-що написани.

Като всеки голям писател, и Миланов е прозрял генезиса на обществените явления още в зародиша им. В двете си стихотворения:

УТЕХА ЗА ХРИСТО БОТЕВ

И струва ми се по-добре, че
така съдбата те обрече,
та никой гроба ти не знае.
Защото иначе едва ли
сърцето щеше да изтрае
да гледа как са се събрали
край гроба ти другари стари
със еполети и лампази
като сеймени и гавази.
И как от тлъстини горките
загубват дъх,
щом само зърнат стръмнините
към твоя връх.

1972 г.

и

УКОР ЗА ХРИСТО БОТЕВ

Воеводо, малко рано
тих бял Дунав ти премина.
Трябваше след Сан Стефано
да си поведеш дружина.
Обстановката спокойна,
няма схватки със душмани.
Леле, колко многобройна
щеше четата да стане!

1981 г.

Огромната част от произведенията на Александър Миланов имат шанса да се съхранят в литературната ни история с пренасянето на идеи от едно време в друго. Но той си го е казал най-добре:

“ОРИС БУЛГАРИКУС”:

На границата на Европа и Азия
премина моят жизнен катаклизъм.
Започна при обречена буржоазия,
завърши при обречен социализъм.

Александър Миланов е един от малцината големи съвременни български писатели, останал верен на собственото си морално кредо. Повечето от доживелите промените се оказаха или доносници, или страдалци. Нито преди, нито после Сашо се е пребоядисвал в модния цвят, за да гради политическа кариера. При социалистическото правителство на Жан Виденов той “просъществува” като директор на фонд “13 века България” само една година и го смениха с благословията на премиера без никакви аргументи за пред обществеността.

По ирония на съдбата на неговото място сложиха първородния син на неговия приятел Радой Ралин Кин Стоянов, който просъществува при няколко правителства. Не би имало смисъл да се разказва всичко това, ако през тия повече от две десетилетия политиците от всякакви партии и цветове не унищожаваха с абсолютно единодушие личността на българския интелектуалец.

Сашо обаче беше първата жертва и на собствения си идеализъм. Гласността и преустройството бяха си ги присвоили хора, които не са имали и хабер от идеите на основателите на едноименния клуб.

Не съм бил от най-близките му приятели, но и не съм забелязал публично да е променял отношението си към стари и нови корифеи в литературния свят само защото не е споделял идеите им. Него никой от новите угодници на сменящите се едни след други властници не посмя да обругае.

Точно тези, които трябваше да му благодарят за приобщаването на българската диаспора, не го оставиха да разгърне възможностите си като председател на фонда “13 века България.” Най-вероятно са очаквали да се отрече от старите си сподвижници, тръгнали вече по други пътища в политиката и превърнали се в съперници за властта.

На празника по случай 70-годишнината му през 2003 г. в пълния с приятели и почитатели салон на столичното читалище”Славянска беседа” т.н. “публични личности” се брояха на пръсти - те отдавна бяха се устроили на министерски и посланически служби. Не им е било до безшумния триумф на един съвременен идеалист, уж техен съмишленик. Но той продължи докрая да подкрепя кадърни творци. От фонда “13 века България”Александър Миланов финансира една позабравена сега детска книжка “Игричка-сричка” на Димитър Яръмов в най-трудните за писателя 1995-6-та, когато започна страдалчеството му в битката за духовно и физическо оцеляване.

Има възрастов праг от десетина години от Сашовото до следващото ямболско литературно поколение. До началото на седемдесетте превзелите столицата ямболци загърбваха Ямбол. Оттам и връзката оставаше еднопосочна. Много по-късно Стефан Чирпанлиев, Димитър Кралев, Георги Братанов, Трифон Йосифов, Янко Стефов и др. бяха припознати като автори от земляците в София, докато предшествениците им, главно поети, Антон Шиков, Петър Гинчев, Недялко Динев бяха подминати.

По това време в столицата работеха като редактори много ямболци, а Марко Недялков през шестдесетте и началото на седемдесетте години беше главен редактор и директор на “марковото” по авторитет (а и по авторитарност на директора) издателство “Народна младеж”.

Но аз не си спомням първа книга на посочените, а и на други начинаещи автори, да е излязла под редакторството на техен земляк. Пробива направи, но не от Ямбол, а от София, Димитър Яръмов с първата си книга “Среднощни петли” в престижната поредица “Смяна”, с редактор Дико Фучеджиев.

Афоризмът на Александър Миланов “в Ямбол растат критици и дини” обрисува парадоксално и самия “бостан.” Критиците се извисяваха в голямата литературна нива и подритваха дините в родната тунджанска земя. Едва Любен Бумбалов забеляза връстниците си със студии за тях в програмната си и досега ненадмината по пълнота и обективност книга “Присъствие.” И Александър Миланов не е редактор на дебютна книга от местен творец. Но чрез близкото си приятелство със Стефан Чирпанлиев, Димитър Кралев, Стоян Стоянов и с честото си пребиваване в Тунджалъка окуражаваше и подкрепяше местни автори.

Сега звучи старомодно, но в това още недалечно минало имаше респект от признатите, успелите писатели, затова и толкова по-ценено беше приятелството им. Помня какви вълнения са били, като посрещахме в родния край Марко Недялков, Димитър Вълев, Недялко Месечков…

Имената биват отвявани и довявани от вятъра на конюнктурата, но за мене остава усещането за явления и събития, които времето не може да изтрие.

Помня как в една хладна привечер след учредителното събрание на Дружеството на писателите в Ямбол водехме бай Недялко Месечков, вече на патриаршеска в очите ми възраст, на заслужена почерпка в ресторант “Тунджа.”

Той в средата, с вдигната яка на шлифера, прегърбен, с профил на отмалял от летене картал, заобиколен от младоци начело с диктисания като стълб Димитър Яръмов, тежко крачещия гръмогласен Стефан Чирпанлиев, вечно подтичващия председател на съвета за култура Иван Джурелов, най-важен от домакините при плащането на сметката, и още пет-шест души, цялата членска маса на дружеството, хора с по две-три книги, знаят ни в София, признават ни за писатели…

Дали Ямбол е запомнил това събитие? Тежката артилерия от ямболски софиянци Иван Попиванов, Чавдар Добрев, Иван Сарандев, Марко Недялков, Александър Миланов, още повече пък отдавна откъснатите от края си Д. Дублев, Д. Бозаков, Р. Царев, Л. Станев, Л. Дойчев, К. Кръстев не са сред инициаторите и учредителите. Но тяхното книжовно дело, влиянието и тежестта им като имена също влизат в началния капитал на дружеството.

Годината е вече 1979-та, краят на първото десетилетие със значимо ямболско присъствие в националната литература след едно много дълго прекъсване… Извън тези “протоколни спомени” аз си спомням как едно момче от елховското село Кирилово, вече, уважаван белетрист, търчеше и “насноваваше” симпатии към родния му край сред силните литературни фактори в столицата - от председателя на Съюза българските писатели акад. Пантелей Зарев до Камен Калчев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Николай Хайтов…

След първото стъписване от промените през 1989 г. новопоявилите се оценители под мотото “остатък от социализма” изхвърлиха в духовната бездна голямата част от наследеното. В “чревото адово” на грешниците се пържиха много големи български писатели, някои по три пъти до разсъмване се отричаха от своя бог, но не това е темата. Само за няколко години секна пъпната връв с родния край.

Не безсилието на старите и безразличието на новите местни велможи запазиха твърдостта на почвата под краката на родените и ратувалите за родния край, а духовната еднородност между истинските творци не позволи да се размие образът на нашия край в еуфорията на оплюването и отричането на доскорошното настояще.

От многобройните институции остана само една опора - библиотеката. В началото на деветдесетте години още се организираха срещи с творци от Ямболския край. Няма да забравя кроткия, примирен поглед на Минчо Беленозов под дима на вечната му цигара, тогава вече евтина “Арда.” Той и Стефан Чирпанлиев все посрещаха и изпращаха гости на града по “линия на културата.” Но тогава беше останала запазена непокътната само ж.п. линията. “Селските” писатели от Тунджанско бяха вече префасонирани в “кънтри писатели” според звучния израз на Борис Начев, но все още местната преса не беше ги изхвърлила от хрониките си.

Отдавна не бяха ни канили в родния край. Затова пък редките срещи се помнят по-дълго. Така се случи и през април 2005-та на празниците на община “Тунджа.” Стефка Керемедчиева, зам. кмет на общината, се сети за старите приятели Димитър Кралев, Александър Миланов, художника Иван Димов, че и моя милост. Разведоха ни по места, където не бяхме стъпвали отдавна. На мен ми се падна да се срещна с деца от село Ботево, а на Александър Миланов - Скалица.

Не знам дали са запомнили нещо от нас, но аз няма да забравя тия пищещи, рисуващи, пеещи момичета и момчета, които ми показаха как си правят на компютър електронно вестниче, някои бяха видели отпечатани вече и първите си творби в литературно сборниче, издадено от общината. На следващата година ни поканиха отново, но Сашо Миланов беше вече тръгнал към други селения.

На 5 май, 2006 г. поетът и общественикът Александър Миланов свърши работата си на земята. Не ми е известно паметта му да е била отбелязана по някакъв начин в родния край. Не видях и литературен събрат или официално лице на църковното опело. Което мога да кажа и за Димитър Яръмов, Димитър Арабаджиев, Любен Бумбалов, Димитър Вълев. Но това не е нещо ново.

Преди тях по пътя на забравата са останали и много други ямболски творци, изстрадали своята дан в културната памет на родния край.

Все пак последната рожба на Александър Миланов, дружеството “Родолюбец”, поддържа името и делото му с прояви в негова памет и скромен барелеф върху стената на къщата, в която е живял, пресечката на двата знакови столични булеварди “Христо Ботев” и “Прага,”известното на цяла България кръстовище “Петте кьошета.”

Аз поне не съм видял и не съм чул друг наш земляк с признат принос в националната култура от този период да е почетен с паметен знак в нашата космополитна вече столица.

В архива си нямам общи снимки със Сашо. Срещите ни, делнични и делови, са били много, но общите преживявания, които се помнят най-дълго време, са малко. Исках да напиша тези редове не по някаква принуда, а заради паметта за земляка и твореца Александър Миланов.

Очаквам други да напишат за него по-пълни и по-ценни спомени за мястото му в духовния живот на Ямболския край и на България.