Константин Коняров

Кротко грее есенното слънце -
тихата усмивка на деня…
Като в свят неземен, като в сън се
къпем в меката му светлина!

В жълти листи - заблестяло злато -
образът му отразен блести…
То е струна, звъннала в душата ни,
звъннала над земни суети…

Нежната му светлина в простора
е кристално чиста - чуден блян…
Как са влюбени във него хората,
щом усетят топлата му длан!

1990