УМОРЕНИЯТ, НЕСЪВЪРШЕНИЯТ, НЕСГОВОРЧИВИЯТ… ЖИВИЯТ!
Слово за Димитър Методиев
по повод 90 години от рождението му
28 януари 2013 г., София
Национален литературен салон „Старинният файтон”
Не ми се случи да се запозная с Димитър Методиев. Макар че това е било възможно. Познавам го само от книгите. И като личност. И като писател.
Роден на 11 септември 1922 г. в Белово. Ремсист. Партизанин. Участник във Втората световна война. Завършва Литературния институт „А.М. Горки” - Москва (1953 г.). Работи в списанията „Наша Родина” и „Септември”, във в. „Работническо дело”. Член на ЦК на БКП. Приживе издава над 15 книги. През 1997 г. излиза интелигентският му роман „Реквием за едно поколение”, през 2010 г. - „Избрана лирика”, през 2012 г. - „Стихотворения”. Превеждал е творби на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Александър Твардовски, Тарас Шевченко и др. Носител е на Димитровска награда (два пъти) и на литературни награди, сред които украинската „Максим Рилски”, френската „Солензара”, националната „Никола Фурнаджиев”. Напуска ни на 19 юни 1995 г. Във връзка с 90-годишнината от рождението му миналата година бе издадена негова книга „Стихотворения” (с подбор и тематична подредба на Наташа Манолова).
Удивително как един цял човешки живот, толкова богат и наситен с драматизъм, може да се заключи в 10 реда биография!
Като млад Димитър Методиев живее на прелома между две епохи. В историческата борба на народите срещу фашизма той е на страната на доброто, на правите сили. Живот, изпълнен с лишения, несигурност, опасности, рискове. Не някъде в периферията. А на гребена на събитията. Там, където битката се решава с куршуми…
И отново - след победата над фашизма - на гребена, на върха като член на ЦК на БКП. На върха обикновено човек е сам. И самотен. На върха човек винаги има „едно наум” и рядко вярва на хората около него. Но Димитър Методиев е имал щастието да бъде заобиколен и там с истински приятели. Те остават с него и до него докрай. Защото собственото му сърце е докрай отворено за приятелството, за любовта към хората:
Умните хора трупат имоти:
имотът не щял ни хляб, ни сол.
Умните хора живеят самотни.
А на мен -
дай ми, господи, бол
верни приятели, хляб и сол,
сърце широко, широки пръсти,
сили на моята булка чевръста,
турни ме, Господи, на кръстопът,
та който мине, при мен да влезе,
да раздели с мене мойта трапеза,
нещо да вземе за из по път
и щедро в къщи да ми остави
свойто „Сполай ти!”, свойто „Със здраве!”
„Молитва”
В края на дните си той отново живее на прелома между две епохи. Дошъл е 10 ноември 1989 година… Настъпващото време потъпква идеалите, които хора като него са защитавали. Но Димитър Методиев остава верен на поривите и въжделенията от младостта си. Живее достойно и честно. Не влиза в противоречие със заветните си думи:
Не съм от пръст. И няма пръст да стана.
И няма бог и дявол да спорят
за моята душа: пред тях на съд
аз нито жив, ни мъртъв ще застана.
Дух от духа ти, път от твоя път,
от теб дойдох, при тебе ще се върна -
когато твойто знаме ме прегърне
и твоите ръце ме понесат.
„На БКП”
Стихове с такъв емоционален импулс, с такава непринудена естественост, така изповедно и искрено се посвещават на майка, на родина, на любима. Идват ми наум други едни стихове със същата тема, със същия адресат - веднага ще познаете автора, даже преди да чуете името му:
Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!
И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.
„Към Партията”
За тези стихове на Христо Радевски проф. Милена Цанева отбелязва:
„Към своята партия поетът пристъпва като верующ към своя олтар, като войник към своето знаме. Отгласите на различни човешки чувства можем да доловим в неговия развълнуван и патетичен тон, но най-поразяващото между тях е чувството на щастие - щастието на намерената велика любов, на съдбовното обричане…”
Христо Радевски пише стихотворението си през 1932 г., а Димитър Методиев - през 1958 г. И двете са толкова искрени, толкова извътре написани, с думи органични и чисти, че съвременният читател, свидетел на какви ли не политически хамелеонщини и предателства, неискреност, остава като гръмнат. Това действително е любов, вричане, чиста вяра, безпрекословна преданост. Христо Радевски изповядва това в годините на гоненията над носителите на лявата идея. Димитър Методиев - в годините след развенчаването на култа към личността. Само чистите натури са способни на такава себеотдаденост, на подобно себевричане.
На фона на пределната искреност, така ясно и просто изразена в стиховете на Христо Радевски и Димитър Методиев, веднага проличават фалшът, лицемерието, несъстоятелността на десетки псевдоклетвени стихове, посветени на партията отпреди 10 ноември 1989 г. - с послания, смъглени от метафори и празни думи. Да не говорим за провала на соцарта, появил се у нас години след неговото изчерпване (ако въобще у нас може да се говори за соцарт), заел се да профанизира изкуството у нас отпреди промените. В Русия соцартът тръгна в средата на 70-те години като протест срещу официалното съветско изкуство и в края на века изчезна, защото политическата система, от която черпеше сюжети и вдъхновение, вече бе рухнала.
В закъснелия дебют на соцарта у нас (в края на века и началото на новия) нямаше и сянка на протест, защото той се появи, когато нямаше срещу кого да се протестира. Беше по-скоро позиране, перчене, нафукване със задна дата, което само понаду славата на авторите му, без да придаде онзи смисъл на изкуството, който самият соцарт носи, и въобще - какъвто и да е смисъл. А напъните на един поет, пишещ се за партиен, да повъзкреси днес някогашните си лироепически вричания на партията (по-точно на нейния някогашен ръководител) доведоха до това, че стана явна тяхната литературна несъстоятелност.
Простете за отклонението. Но не можех да подмина тази тема. Тя не е твърде удобна за критиците днес - не знаят какво да кажат във връзка с нея и затова предпочитат да мълчат. Но към нея - освен личността и поезията на Димитър Методиев - ме провокираха думи на Мариян Карагьозов. Хубаво е, че младите вече не се оставят да ги водят за носа, а имат свое виждане, което се разминава с официозното:
„След промените 1989-1991 г. мнозина ръфаха крачолите на Димитър Методиев, че бил партиен поет и заради членството му в ЦК на БКП. Разбира се, повечето от критиците му са забравени, защото не са оставили следа в българската литература, която да е дори и малко подобна на тази на Димитър Методиев. А младите хора все още продължаваме да ухажваме момичетата с неговите стихове и сонети… Критиците му също така забравят членството му в РМС в период, когато това не е носело облаги, а само риск от мъки, страдания, затвори, побои и куршум. Забравят и за участието му на фронта по време на Отечествената война. Удобно е да забравяш. Да си спомним!”
Но тези въпроси също така са свързани и с въпросите за поезията, със смисъла на изкуството повече, отколкото ни се иска. Защото… Истинното творение свети, подклаждано от непрекъснато горене вътре в себе си. Независимо от темата. Независимо от външните обстоятелства, при които е писано. Независимо от времето, в което се възприема. Независимо!
Фалшификатът е смъглен, слоясъл, тъмен и ако дори поизтриеш прахта от него, той само блести изкуствено и угасва, неспособен да поддържа изотвътре светлината. Затова изповедните стихове, без значение за какво са написани и от какво са вдъхновени, са вечни, а фалшификатите най-често не надживяват дори своите създатели. Истинските стихове звучат свежо и актуално във всяко време. Фалшификатът дори в своето време звучи демоде. Нещо повече. Поезията, писана със сърцето, е в същината си пророческа. Тя не просто предизвестява - тя „дълбае, работи”, както ни убеждава Димитър Методиев, в дълбините на живота и твори бъдещето, реализира рано или късно мечтите, въжделенията на хората:
Всичко си има свои предвестници.
Не гибелта на царете -
смъртта на поетите
вещае времената злочестни
на робството.
Но и тогава
пред прага на мрака поетът запява:
- Откога се е, мила моя майно льо… -
и гордата песен дълбае, работи
под робската твърд.
Додето отдолу избликне Ботев
и викне:
- Свобода или смърт!…
О, зная:
ще дойде - велико и неотменно -
по дългия път на борбата
времето, призовано от вас и от мене,
мои мъртви и живи събратя.
„Всичко си има свои предвестници…” (1975)
* * *
Миналата година, както вече казах, Наташа Манолова, един от верните му приятели до края и след това, състави сборника „Стихотворения”, който и представяме тази вечер.
Веднага се хвърля на очи изисканият стил при подбора и подредбата на стиховете. Дори и само при заглавията на циклите: „…Умореният, несъвършеният, несговорчивият… живият!”, „Родените в душата ми слова”, „Реките от които пих вода…”, „Посвещения”.
Чрез четирите лирически части на книгата са и някак очертани тематичните линии в поезията на Димитър Методиев.
От една страна - гражданската. Там, където поетът е „куриер на мъртвите”, изпратен от тях „със Революцията в бъднините” („Защото аз съм куриер на мъртвите”). Където той ще стане „удобен/ за себе си и за света” едва след смъртта си („В дни на безоблачни борби…”). Където в дни и нощи на смут той се обръща към корена и земята, която го е родила: „Успокойте душата ми, ниви зелени,/ приемете душата ми…” (Успокойте душата ми…”). Където в часовете на покой и тишина той прави равносметка на живота си и на това, което пише, отсява важно от неважно, истинско от неистинско, сбъднато от пожелано - в трезви и правдиви стихове:
След мен ще наредите мойта стая.
След мен ще въведете ред. След мен.
И може би това ще бъде края
на хаоса, във стих непретворен.
Додѓ съм тук, аз своя дълг ще зная.
Ще дойде друг - тогава нека той
из хаоса изтръгне и извае
мечтаната парола за отбой.
При него ще витаят вече близко
мелодията, нужните слова.
Така ги търсих аз, така ги исках!
Но мойто време други изкова.
„След мен ще наредите…”
Това усещане за поета като воин идва от самия живот на Димитър Методиев, чиято младост преминава през битки и сражения не в преносния, а в буквалния смисъл на думите, през борбата за нов, по-справедлив и по-добър свят. Оттук и закономерно се получава онова находчиво смесване на образи и внушения от неговата поезия с идеята за Паметника на Незнайния воин - монумент, издигнат в памет на стотиците хиляди обикновени войници, пролели по бойните полета кръвта си за родината. За да се стигне до онова четиристишие Димитър Методиев, заредено с изключителна скромност, така чужда на някои съвременни стихописци, но хвърляща съвсем нова светлина върху цялата му поезия:
Ако на нещо се надявам -
това е
стръкче от букет
пред паметника в чест и слава
на Неизвестния поет.
„Ако на нещо се надявам…”
Във втория цикъл „Родените в душата ми слова” е очертана лирическата линия в поезията му: „В часа на есенната яснота”, „Венец от три сонета”, „И все ме мъчи мисълта…”, „Тишината няма да се върне”, „Сечаха крушата”, „Нефертити”, „Жита” и др.
В третия цикъл „Реките, от които пих вода…” са събрани стихове, в които поетът е споделял своите впечатления за посетени от него страни - близки и далечни. Това е своего рода „лирически дневник” за неговите пътувания по света. Удивително е, че с няколко щриха, с няколко наглед ненатрапващи се детайла поетът е успявал да придаде спецификата на всяка отделна страна: необятността на Русия и руските очи; Китай - със своите реки, пътища и лотоси; Франция с парижкия дъжд и с порива да вдигнеш яката, да закопчаеш палтото и да изчезнеш нанякъде, да се слееш с тълпата, с океана; Италия със своята „безкрайна, безнадеждна суша” и „избелели небеса” („Италианско бяло пладне”). И разбира се, над всичко и всички - родният край, със синовната преданост, с обречеността на него:
Душата ми е пълна с теб.
И не мечтая
над цялата земя праха ми да разпръснат -
аз бих желал, когато дойде края,
да ме положат в теб.
Та в тебе да възкръсна!
„Душата ми е пълна с теб”
И четвъртият цикъл - с посвещенията: на майката, на съпругата, на приятелите, на децата…
За поезията на Димитър Методиев - открита и ясна, неподкупна и недвусмислена - би могло да се говори още и още. Но времето отдавна ме пришпорва да завърша. И ще завърша, но с думи на самия поет:
И оценяван с погледи и фрази,
узнал и полет на духа, и крах,
каквото имаше да казвам, казах.
Дори това, което премълчах.
„В тоз свят, и многолик, и разнороден…”
Като се замислиш, наистина е така - поетът винаги казва всичко, дори това, което е премълчал. А бъдещите хора долавят и през премълчаното посланията му, останали скрити за неговите съвременници.
