„Хамлет” и „Чичовци”

Панко Анчев

Най-любопитни са неочакваните успоредици между автори, творби и литературни герои от различни епохи и литератури. Такива сравнения често дават много обяснения, които иначе са трудни и почти невъзможни, понеже дадено състояние или поведение не е достатъчно аргументирано и провокира неубедителни и недоказуеми изводи. Но това е така, докато не се открие дълбоката логика на творбата и причината, която поражда явлението или състоянието. У истинския писател нищо не е произволно и случайно, невярно или дори съмнително и недостоверно. Някъде в думите, в описанията и изповедите, в авторовата реч или диалога е скрит ключът към истината, отключил вече тази истина в друга епоха и у друг автор някоя привидно чужда и несравнима с разглежданата творба.

Е, не бих казал, че непременно условие за такава успоредици е ерудицията на изследователя-литературовед, макар че не е зле литературоведът да е високо образован и да познава повече литератури. Но към неочаквано сравнение може да те тласне някой чужд коментар, нечие щастливо хрумване в литературоведско тълкуване, нечие досещане, което изведнъж ти отваря очите да видиш онова, което преди не си можел да видиш.

Впрочем, умението да анализираш е свързано и произлиза от умението внимателно да четеш, без да пропускаш и дума от написаното. Но и да съобразяваш какъв е тонът на автора, дали се шегува или внася трагическа нотка в разкази си, дали просто коментира или съобщава нещо неутрално. При такова четене винаги се открива някаква дума или изречение, в които е скрит ключът, отварящ истината за типажа, който героят олицетворява, или е за вратата към неговия психологически и нравствен образ. Много точно трябва да се преценява какво е вложено в персонажа, като какъв е представен и доколко чертите му обрисуват някакъв строго индивидуален или обобщен и типичен образ.

Но е време вече да излезем от теоретичните уговорки, за да преминем към конкретната успоредица, за която става дума в заглавието.

Великата драма на Уилям Шекспир „Хамлет” не престава да бъде четена и анализирана от различни гледни точки и с различни научни методи - дори с методите на т. нар. „точни науки” и все още никой не смее да каже, че е достигнал до абсолютната истина за нея. Загадка остава не само образът на главния герой Хамлет, но и на почти всички останали персонажи. Гениалната творба винаги е загадъчна и тайните й като че ли се увеличава с времето. Новите епохи и новите хора, като разбулват някои от старите й тайни, добавят по някоя нова и така придават на творбата и нейният създател нови значения.

На 10 януари 1860 г. руският писател Иван Тургенев произнася пред Дружеството за подпомагане на нуждаещите се литератори и учени (Общество для всепомоществования нуждающимся литераторам и ученым) реч на тема „Хамлет и Дон Кихот”. В тази реч той умело съпоставя двете гениални творби на европейската литература, появили се в една и съща година в началото на ХVІІ век. Много точни са наблюденията върху характерите на двамата главни героя, върху идеите и типологията на образите, родени в зората на модерната епоха, но надживели времето и възприети и по-късно като въплъщение на изконни човешки качества, стремежи, недостатъци.

За да покаже какво е отношението на тълпата, „на така наречената човешка маса”, към Хамлет и Дон Кихот, И. С. Тургенев анализира забележителния диалог между Полоний и Хамлет във втора сцена на трето действие, след представената пантомима, възпроизвеждаща убийството на краля - баща на Хамлет. Хамлет вече е демонстрирал особеното си душевно състояние, наричано от майка му и чичо му, краля, както и придворните „лудост”. Цитирам този диалог в превод на Валери Петров от изданието „Уилям Шекспир. Трагедии в два тома”, 1973:

ПОЛОНИЙ

Принце, Нейно величество иска да говори с вас, и то незабавно.

ХАМЛЕТ

Виждате ли онзи облак там, как прилича на камила?

ПОЛОНИЙ

Да, вярно, същинска камила!

ХАМЛЕТ

Или по-скоро на невестулка?

ПОЛОНИЙ

Да, на невестулка! Особено гърбът й!

ХАМЛЕТ

А може би на кит, а?

ПОЛОНИЙ

Да, съвсем е като кит!

ХАМЛЕТ

Тогава ще дойда при майка си веднага… (Настрани.)

Повече от това не мога да лудея!… (Високо.) Идвам веднага.

„За Полоний, отбелязва И. С. Тургенев, Хамлет е не толкова луд, колкото дете, и ако не беше кралски син, той би го презирал за неговата коренна безполезност, за невъзможността за положително и полезно прилагане на неговите мисли.” И малко след това: „Не е ли видно, че в тази сцена той (Полоний - б. м. П. А.) е в едно и също време придворен, който угажда на принца, и възрастен, който не иска да противоречи на болното и своенравно момче? Полоний изобщо не вярва на Хамлет.” За Полоний и за „масата, чийто представител в пиесата е той”, Хамлет е безполезен човек, нищо не й дава, наникъде не я водят и не могат да я поведат, тъй като, както казва руският писател, „самите те на никъде не отиват”. Има ли смисъл тогава да му противоречиш, да го убеждаваш, че не е прав, че е необходимо да върши нещо полезно, да се държи като възрастен и отговорен човек? Полоний е разбрал тази безполезност и е далеч по-адекватен от Хамлет, който си мисли, че го е надхитрил и че надхитрява всички. Полоний не угажда, не иска да се хареса, не се и унизява дори с това си поведение, което е странно и изглежда унизително като подмазване на лакей пред господаря.

Диалогът, който с помощта на И. С. Тургенев се помъчих да формулирам определения за характерите на Полоний и Хамлет, удивително напомня за диалога между Хаджи Смион и Ненчо Орешков в глава ІV „Хаджи Смион” от повестта на Иван Вазов „Чичовци”. Ще каже човек, че помежду си говорят Хамлет и Полоний!

Диалогът се предхожда с едно орладателно уточнение от страна на автора, с което чрез леката и добродушна ирония се отнема от общия (също изпълнен с добродушна ирония) романтичен патос на живота на героите в повестта. Ето уточнението: „той (Хаджи Смион - б. м. П. А.) избягваше възраженията: нито ги правеше, нито искаше да му ги правят. Това правило влезна в живота му и му стана привичка; мисълта му машинално следеше мисълта на събеседника му във всичките й произволи…” Хаджи Смион никога през живота си не се е препирал, винаги се е съгласявал - само веднъж спорил с Алтъпармака „относително смъртта на Максимилиана в Мексико”. След този спор, в който бил осмян и посрамен, Хаджи Смион си взел поука и никога повече не повторил грешката си. Та ето какъв разговор водил с Ненчо Орешков: „- Хаджи, днес имаме ясно време - той отговаряше:

- Много ясно време, Ненчо…

- Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.

- Дъждовни облаци идат, Ненчо.

- Ще завали и ще побърка на харманя.

- Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.” И т. н., за да се стигне до общия и на двамата извод, че дъжд все пак няма да вали.

„Чичовци” само на пръв поглед е критично представяне на черти от българския национален характер; тя не бива да се възприема и като пародия, тъй като пародирането е много повече от шега и почти винаги е някаква форма на осмиване и критикуване. В тази повест Иван Вазов прилага формулата на Любен Каравелов „българе от старо време”, за да изобрази преди всичко материалния и идеен български бит, върху който протичат идейните борби и движения за национално освобождение. Тук е показан битът, а не народът. Народът и участието му в борбите можем да видим в „Под игото” и „Немили-недраги”, а тук се срещаме с тогавашното „висше общество”. Това „висше общество” дори и взето като „цяло”, се държи като Хамлет в тълкуването на И. С. Тургенев. Затова и разговорите, и „героичните” му постъпки са като въпросните диалози между Полоний и Хамлет и Хаджи Смион и Ненчо Орешков.

Вазов ни представя нещо като театър, изнасящ спектаклите си в средата на ХІХ век с актьори буйни и симпатични, за които кавгата, т. е. спорът е начин на живот. Те се събират на „историческата сцена”, за да говорят и да „дискутират” актуалните проблеми и за да ги решават със замах. Враждата им трае, докато са в кафенето. После, когато отново слязат от „сцената” и се потопят в ежедневния си бит, стават „нормални” и естествени. Но когато говорят, се придържат към „високия стил”, употребяват думи, които не могат да произнесат правилно, събират ги и не успяват да ги подредят, както трябва. Те се осъзнават като част от големия свят и от неговата история, но той е далеч от тях и отечественото им битие е този „дискусионен клуб” и „поле на честта”. Изреченията им са накъсани, недовършени, та дори и незапочнати. Героите знаят, че светът на идеите е от друго равнище и те се изкачват до него с необходимото страхопочитание. Вътре в него обаче са объркани; той им е непонятен и ги възбужда неимоверно. Възбудата ги кара да се стремят към него и да не искат да го напускат. Затова и вършат постоянно едно и също и по един и същ начин, дърлят се за едни и същи неща, повтарят едни и същи думи и изрази. Кафенето е тяхната историческа сцена и в него се чувстват като част от големия свят и придобиват самочувствието на хора, от които зависи съдбата на човечеството. 

Хаджи Смион е разбрал, понеже го е изпитал върху гърба си, че упорството, с което се твърди нещо, може да те направи смешен, да те унизи и погуби авторитета ти. Спомнете си, че и Полоний не оспорваше открито опитите на Хамлет да се покаже луд и чрез лудостта си да оправдае своето поведението и отклони подозренията към себе си. В кафенето не е позволено да се мълчи; там трябва да си активен, да взимаш страна, да участваш. Темата не е от значение - важното е да се говори. Може да се допусне, че кафенето и политиката в „Чичовци” са пародийният първообраз на парламента с неговата „демокрация” и „представителна” власт на свободата, където и хаджи Смион е „упълномощен” представител на „народа”.

Различни са начините, с които можеш да изразиш съгласие или несъгласие, да проявиш отношение към нечие поведение или характер. Шекспир и Иван Вазов са ни показали един такъв начин. „Каквото повикало, такова се и обадило” - в двете творби имаме приложение на тази остроумна българска поговорка. Щом един се държи така, че да изглежда луд или да демонстрира „задълбочаване в проблема”, то и реакциите са съответни и напълно влизат в тон с налаганата ситуация. На нас, които стоим отстрани, ни е смешно, защото самата ситуация е глупава и нелепа, но и глупавата и нелепа ситуация си има основания и оправдания. Тя понякога е необходима, за да уталожи напрежението, като отклони подозрението за неадекватност към други хора в друга някоя подобна ситуация.

Ето до къде ме доведоха тези неочаквани и непреднамерени успоредици между Хаджи Смион и Полоний, между „Хамлет” и „Чичовци”…