АСИМЕТРИЯ
АСИМЕТРИЯ
На Денис
Синът ми се оказа бащата на баща ми
със своята загриженост и думи на тревога,
с които го изправя в безсилие… И брани,
когато се стопява след думата „не мога”.
И аз съм помежду им - пораснал и невръстен.
Въжето на рода ми оплита се с кръвта ни.
И дланите на татко ме стискат с детски пръсти,
а тези на сина ми държат ме с мъжки длани.
И в погледа им виждам как сменят си очите:
на татко ми са черни, а неговите - сини,
на татко са смълчани, а неговите питат…
И се завъртат дати с летежа на години.
И гълъби вглъбени един в друг си забиват
протритите си човки да изкълват тъгата,
в която са без сила и ясна съпротива.
Единият е в мене, аз в другия - оттатък.
Единият е горе, а другия - в земята.
Дъждът въжета спуска и в сън по тях катеря,
и погледи очите небесно-черни мятат
да мога да ги видя… И в тях да се намеря,
че татко се оказа детето на сина ми
с наивния си поглед и сляпата надежда,
с която го поглежда през тишина от думи.
И помежду ни с татко сина ми ни повежда…
07.11.2014
ПОВЕСТ
Приятелят получи неочаквано
зелена карта с виза за Америка.
И всички близки до един разплакани
с прегръдка хукнаха да го намерят,
да се докоснат тайно до късмета му.
И път без тръни да му пожелаят,
че важното е винаги пресметнато
от някой, който никога не знаят.
Съседите му, сцепили езиците,
надничаха в яда си от балконите
и в клюката си помежду си тичаха.
От завист изпотиха се шпионките.
Старицата от партера трепереща
затътри мъката си по децата,
които цяла вечност там живеят,
с молба колет по него да им прати.
Жената на ключаря от мансардата
отключи размечтаното си дишане
от скуката с надежда да избяга
там дето, че не се заключва, пише.
А той се сви на камък вътре в себе си
в най-тъмния си ъгъл… И заплака
за своя свят, оставащ при съседите,
и онзи, който надалеч го чака …
09.11.2014
ПРИЗРАК
Когато с любовта си се сбогуваш
си чужденец във родния си град…
И улиците с хора чувстваш пусти.
Подобно призрак бродиш помежду им.
Обхождаш мисли и броиш на пръсти
места, където сте били щастливи.
И тайно се заглеждаш завистливо
след влюбените двойки покрай тебе.
Насила се усмихваш… И е криво
небето, дето двамата ви гледа
застанали един от друг далечни.
И нямаш сили, нито съпротива
да промениш застиналата вечност.
Към нея и към себе си пътуваш,
със всяка стъпка ставаш по-обречен,
когато с любовта си се сбогуваш.
***
Ти, дето пълниш душата ми с хелий
и светулки в сърцето ми пусна.
Целуни ме така, сякаш е за последно
и се стичай в устата ми сочна и вкусна.
Изрисувай ме с пръсти отвътре с графити.
Татуирай ми спомени… Влей ми надежда,
че когато за теб пеперудите питам,
цветните им крила право в теб да отвеждат ….
***
С теменужни очи
и криле като в полет за вежди,
сякаш Бог сътворил е света само те да го виждат.
Да искрят като жар… И да пръскат за обич надежда,
а когато заспят като прилив сънят да приижда.
В него руси от влюбване с теб по брега да се гоним
и ревнивите гларуси да ни преследват със крясък.
А когато вълната подобно скала ни изрони
да се пръснем наоколо, както разпръсва се пясък…
***
Колетите за щастие са празни.
Отдавна пощальонът е забравил
адресите, където ги очакват,
тъй както е забравил имената
на хората, които ги изпращат.
И днес разнася писъкът на чайки,
изгубили завинаги морето.
И вятърът е пощенска кутия
попила сол с безкрайните му тайни,
и думи, сред които глух се скита
по път, където две крила минават.
Морето вечно птици го разпитват,
защото знае вярната посока,
а тя отвежда право към брега,
където пощальонът е оставил
колетите за щастие… но празни.
