Андрей Германов

* * *

Гробищата бяха почернели от хора:
градчето погребваше своя поет.
Имаше малко, но искрени речи,
имаше много и искрена болка.

А в множеството се мяркаше
един замислен човек не от мира сего,
един ярък оранжев пламък
сред мрамора на траурните костюми.

Той спираше от време на време пред някого,
подаваше ръка и чакаше.
Какво искаше този човек?

- А, луд е – ми казаха, – но не е буен,
само подава ръка
и чака да му кажат: “Здравей”.
Само толкова.

Изтръпнах и ми стана студено
както винаги, когато ме е сепвала
неочаквана мисъл.
Не духът ли на поета ходеше между хората?

И ако този е луд, то какви сме тогава ние,
всички ние, които също искаме само толкова:
да ни подадат ръка и да ни кажат:
“Здравей”?

* * *

Джон Роберт Коломбо, поет от Канада
и мой приятел
поиска да му обясним
какво е това
робство.

Той беше дошъл от една зелена страна,
на знамето на която има не “Свобода
                                        или смърт!”,
а протегната кленова длан.

И не му беше толкова лесно да разбере
какво е това
робство.

Ние му казахме: “Властта беше тяхна…”
Той вдигна рамене: “Избори…”
И ние прихнахме весело.

Ние му обяснихме: “Те бяха навсякъде…”
Той разбиращо кимна: “Да, да, окупация…”
И ние се усмихнахме деликатно.

Ние му обяснихме: “Те можеха да убиват…”
Той се сепна: “Война, така ли?…”
И ние се позасмяхме, без да искаме.

Ние извикахме: “Те събираха кръвен данък!”
Той кимна разбиращо:
“Ами да, лоша данъчна система.”
И ние се засмяхме през сълзи.

Хей, кръчмарю! Налей от пелина,
нарежи от мезето! И – наздраве!
Не можахме да се разберем!

Радвам се за теб, приятелю Коломбо,
и ти завиждам.

Но кажи ми тогава,
какво е това
свобода?