Диана Павлова

В онези стари времена, в които дори не мога да си представя как са живели предците ни, как са изглеждали къщите им, как са приготвяли хляба си и как са раждали и отглеждали децата си, в онези далечни от нас години, когато вярата е била силна, а свещениците - на почит, в родопското село Момчиловци се е родил Константин Илиев Канев.
Детството му е било като това на моя дядо. От малки момчетата, а и момичетата са помагали на семействата си в тежкия селски труд. От малки са вършели истински полезна работа. Тук, в планината, са пренасяли с мулета дърва до домовете си. Често са замръквали в гората – боси, уморени, гладни, отрудени деца. Същевременно повечето от тях са ходели и на училище, а най-будните са продължавали да учат и след това.
Такава е била и съдбата на Константин Канев. Учителят му често обръщал внимание на баща му: „Да го изучите това дете, много е будно!”. А бащата отговарял: „Да няма поп да го правя, та да го пращам да учи…”
Но съдбата така предначертала, че именно за свещеник решило да учи младото момче. Решило и тръгнало. За да стигне до Семинарията в Пловдив, вървяло пеша през нощта до Чепеларе, а от там, хванало се отстрани за каросерията на един камион, пропътувало пътя до големия град. При всяко полюшване на камиона одеалото му, сгънато и вързано през раменете му, го удряло отзад по гърба.
Като стигнал в двора на Семинарията, там се били събрали добре облечени и нагласени младежи със семействата си – повечето от стари свещенически родове. А Константин Канев бил сам – момче от село, дошло да се срещне със света и да потърси в него своя път.
Само умението му да пее накарало духовниците да му обърнат внимание и да го приемат в Семинарията. Върнал се в село по същия начин – през нощта, пеша от Чепеларе. Баща му се събудил, надигнал се и попитал: „Приеха ли те?”, „Приеха ме!” – отговорило момчето. „Ами сега, какво ще правим!” – с тревога въздъхнал бащата. Защото разчитал на него – на най-големия си син – за овцете, за помощ в селската работа. После трябвало да го издържат докато учи, да му плащат таксите, да вземат заеми…
Първите години в Семинарията Константин Канев имал трудности в обучението, защото говорел на диалект. За да овладее литературния български език, го карали да преписва Йовков. От там може би идва тази голяма прилика в творчеството на двамата. Или не само от там.
Константин Канев бил прилежен ученик. В по-късните години от обучението си станал най-добър във випуска и когато идвал Патриархът, го вдигали да представи класа по риторика.
Завършил Семинарията през 1939 година и се върнал в родното си село Момчиловци. Оженил се и през 1941 година станал свещеник на селото. Тогава започва и проучванията си върху историята на своя роден край. Беседва със старците от селото, интересува се от всичко, събира, помни, пише, трупа. По думите на внучката му Мария, която е историк, е имал вроден талант да прави картина на миналото, не от гледна точка на съвремието, а както е било тогава. Да се ориентира безпогрешно в лабиринтите на родовете, да борави със стари документи, някои от които преведени от гръцки и турски език.
По това време в окръга учредяват комисия от партийни работници, читалищни и училищни дейци – първенците, елита на районите – която да проучи и напише историята на Родопския край. Задачите са разпределени между членовете, но никой не свършва своята работа, освен Константин Канев.
Една вечер в главата му се оформя и цялостния план за написване на историята. Започва трескаво да нахвърля записките си по плана и два часа след полунощ държи в ръцете си основите на бъдещия си голям труд – историята на с. Момчиловци. „Легна си като Паисий!” – ми каза съпругата му за онази нощ, която си спомня много добре.
Ето какво ми разказа тя и за духовника Константин Канев – като свещеник той лекувал хората заедно с лекарите. Ако човекът е болен, се опитвал първо да разбере какви проблеми има в семейството, да го успокои. Знаел е, че това е важна част от лечението на която и да е болест – успокоението, вярата, духовното начало, завръщането към Бог. И тактично прощавал на всички.
На проповед Константин Канев не четял, а словото му се леело. Свързвал го патриотично с историята, но без крайности за морала и спазването на правилата.
Тогавашните власти са искали на няколко пъти да го разпопват. Забранявали са му да бие камбаната, привиквали са го да го разпитват, оказвали му натиск неведнъж. Пращали му лектори, той ги оборвал. Продължавали да му правят забележки. Ето една случка от тогава: Събрали се да правят водосвет на параклиса “Св. Неделя”. Тихо събиране – молебен. Заради него обаче започнал тормоз на всички, които са били там. Привикали ги в Партията, последвали уволнения, заплахи за разпопване на Канев. „Дори по време на турското робство – казва внучката му, – са били разрешени такива тихи религиозни събирания, но по онова време – не.”
Въпреки всичко Момчиловци и до днес си остава едно от местата в България с най-здрави християнски устои, а Константин Канев за всичко и на всички простил като на свои деца. Сърцето му не стаило ненавист към никого.
Като писател, съдбата му се развила така: Константин Канев имал близък приятел, с когото споделял какво пише. Този човек пък познавал Николай Хайтов и един ден му разказал за Канев. Хайтов веднага се заинтересувал, дошъл в селото и настоял да публикува работите на Канев. Първите му творби излизат в списание „Родопи”. Оригиналът на големия сборник трудове на Канев за историята на с. Момчиловци наброявал 2000 страници, от които са отпечатани в книга само 600. Тогава е имало ограничения за изданията на селски автори, а липсвала и хартия. Хайтов лично осигурява хартия за книгата. Тя излиза през 1975 година. По-късно и излизалите в списание „Родопи” разкази на Канев са събрани и издадени в сборници.
Хайтов и Канев са останали близки приятели до края на живота си. Хайтов често е гостувал в къщата на отеца. Веднъж, с идването си, възкликнал: „Радостен съм! Видях младежи да сеят тютюн!”. Тяхната кореспонденция е предадена от близките им в Смолянския архив и се съхранява там. Хайтов изрично е посочил да не бъде публикувана. В нея има по-остри мнения за някои техни съвременници, откровени мисли за ставащото по онова време в обществения и политическия живот. Трябва да мине давност и писмата им може би някой ден ще излязат на бял свят.
Последният и все още непубликуван труд на Канев е за Момчиловското Аязмо, от откриването на което тази година (2008) се навършват 100 години. Не е бил замислен като разказ, по-скоро бележки, но съдържа ценни сведения. Близките му са го дали за публикуване в списание „Родопи”.