КРЕПОСТ
КРЕПОСТ
Надменни чужденци! На колене
пред тези български руини!
Не във светии ние се кълнем,
а в камъни - светини!
Това са паметници на честта,
на горда смърт и бранна слава!
Не разрушава никой крепостта,
която се предава!
АВТОСТРАДА
„Малка Джейн, забрави за студения вятър
край големия скоростен път.
Забрави за снега, който бие в лицата ни
и до болка напомня за смърт.
Колко фарове светят насреща ни, гледай!
А зад тях все ще има човек.
Ще ни вземе той двамата с тебе по бедност,
без да плащаме в брой или с чек.
Потърпи!… Стискай зъби!… Ще стигнем Маями.
Там животът е малко по-друг.
Е, наистина, в пясъка долари няма,
но по-топъл е щедрият юг…”
Тъй в нощта с думи ласкави грееше Джими
свойта Джейн край големия път.
Тъй прегърнати в утрото зимно
ги намери и бялата смърт.
Върху тях като вопъл отчаян зовяха
два картона със надписи „ЮГ”.
Две надежди на хора без дом и без стряха,
два протеста, крещящи без звук.
ТЕЛЕВИЗИОННА ХРОНИКА
Един американски войник
танцува на единствения си крак.
Край него
президентът
се смее.
Погледът му казва:
„Браво, юнак!
Конгресът
с теб се гордее!”
Всичко е „тип-топ”
за господина
президент.
Неговите дъщери
са здрави.
А този безимен
„супермен”
липсата на крак
временно е забравил.
Той иска да покаже
на света
какво е
Америка,
затова се върти
на единствената пета
и от напрежение
трепери.
Мътна тече
край него
Потомак.
Екзалтиран,
джазът лудее.
Скача войникът
на куц крак,
а президентът
протоколно
се смее.
МАНХАТЪН
Манхатън,
Манхатън,
далечен Манхатън,
пак споменът властно
към теб ме зове,
пак бясно натискам
газта на колата
по „Ист ривър роуд”,
а край мене реве
река от фолксвагени,
от кадилаци
и целият аз съм
пропит от бензин,
самин сред саксонци,
испанци,
поляци,
сред братя на Юда
и божия син.
Натискам педала
до крайни предели,
асфалтово черна
под мен е смъртта,
„Емпайър стейт билдинг”
над облаци бели
разсича рекламно
с антени нощта.
И пак си припомням
кому съм потребен,
какво търся тука
сред тоз Вавилон
и ставам отново
частица от тебе,
от Харлем, от Уест сайд,
от Гринуич и Бронкс.
И пак съм изпълнен
с мъжествени страсти,
с най-светлата вяра
сред плътния мрак,
аз - жива мечта
за човешкото щастие,
аз - син на България
и внук на Спартак.
АЛЮЗИЯ
Когато вятърът духаше
от сушата към морето,
в 3 часа
сутринта
вдигаше платното
на своята лодка момчето
и потегляше
към света.
То отиваше много навътре,
далече,
гдето е
синият хоризонт.
Сутрин в 3
там се къпеше Пътят млечен,
а към 10
малкия Робинзон.
Там бе чисто,
дълбоко,
безбрежно
като сърцето
на вечността.
Той обичаше силно
и нежно
тази проста
красота.
Не усети кога стана мъж
и сребреят
тук-там
бели коси,
но душата, все още момчешка,
копнее
хоризонти
да прекоси.
За една звездна лодка
и звезден вятър,
и едни големи
фотонни платна.
Има още толкова
непозната
чистота,
безбрежност
и дълбина.
КРЪГОВРАТ
В началото бях
мечта,
блуждаеща в небето.
Спирах често
на една звезда,
най-ярката
и най-трепетната,
и се люлеех
на лъчите,
изплетени
от погледите
на моята майка
и моя баща.
После станах
реалност.
Тичах бос
по паветата,
рових се в прахта
и калта,
бях колекционер
на параходни сирени,
проектант
на екзотични пътешествия.
Бях мечтател,
т.е. син на мечта.
И ето ме днес -
човек!
Аз горя върху вечния огън
на любов
и омраза,
на смелост
и страх,
а минутите мои,
броени,
ме разбиват
една по една
в прах.
Но ще свърши моят цикъл
не с разтлението
на смъртта,
а когато
две земни очи
ме превърнат отново
в мечта.
